Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (17)

17

По ирония на съдбата на първа страница на „Ню Йорк Таймс“ едно до друго се появиха две интересни съобщения. В първото се говореше за Дженифър Паркър и нейната поредна победа в съда — беше извоювала оправдателна присъда за жена, обвинена в убийството на съпруга си. Другото засягаше Адам Уорнър и неговата кандидатура за Сената.

Дженифър прочете няколко пъти статията за Адам. В нея се разказваше за неговия произход, как е участвал като пилот във Виетнамската война и е получил Почетния кръст за смелост. Беше изпълнена с хвалебствия и цитати на видни личности, които определяха Адам като гордост за Сената и американската нация. В края недвусмислено се намекваше, че ако влезе в Сената, пътят към президентството му е разчистен.

 

 

В къщата на Антонио Гранели в Ню Джърси Майкъл Морети и тъст му привършваха закуската. Майкъл четеше статията за Дженифър Паркър. Вдигна поглед към Гранели и каза:

— Пак им натри носовете, Тони.

Антонио Гранели налапа лъжица с пържени яйца и попита:

— Кой на кого?

— Онази, адвокатката. Дженифър Паркър. Страхотна е.

Антонио Гранели изсумтя.

— И дума да не става да работи за нас. Жените не ги бива. Никога не знаеш какво ще направят.

— Прав си, Тони, с повечето е така — предпазливо се съгласи Майкъл.

Беше опасно да се противопоставя на тъст си. Докато беше жив, Антонио Гранели щеше да го държи на мушка. Но Майкъл пече си даваше сметка, че няма да чака дълго. Старецът бе прекарал няколко леки удара и ръцете му трепереха. Беше му трудно да говори и ходеше с бастун. Кожата му приличаше на стар пожълтял пергамент. Всички жизнени сокове бяха изсмукани от тялото му. Години наред бе оглавявал списъка на престъпниците в страната, а сега се бе превърнал в беззъб тигър. Само от името му безброй мафиози бяха изтръпвали от страх, а техните вдовици го мразеха до смърт. Сега малцина можеха да го видят. Той се криеше зад гърба на Майкъл, Томас Колфакс и още неколцина, в които имаше доверие.

Майкъл все още не бе получил повишението — не бе оглавил клана, ала това вече беше въпрос само на време. Лукезе Трипръстия навремето беше най-могъщият от петимата шефове на мафията по източното крайбрежие, после неговото място бе заето от Антонио Гранели, а скоро… Майкъл можеше да си позволи лукса да бъде търпелив. Беше извървял дълъг път от деня, когато той — напереното, голобрадо хлапе, се бе изправил пред босовете на мафията в Ню Йорк и със запален лист хартия бе изрекъл думите: „Нека и аз изгоря така, ако предам тайните на Cosa Nostra.“

Сега седеше на масата срещу стареца. Каза:

— Защо да не използваме тая Паркър за нещо дребно. Колкото да видим как ще се справи.

Гранели вдигна рамене.

— Само внимавай, Майк. Не искам непознати да навлизат в тайните на клана.

— Остави на мен.

Същия следобед се обади на Дженифър по телефона.

 

 

Когато Синтия извести, че се обажда Майкъл Морети, името незабавно отприщи поток от спомени, всичките неприятни. Дженифър нямаше представа защо се обажда Майкъл Морети.

От любопитство вдигна слушалката.

— Какво искате?

Резкият й тон изненада Майкъл Морети.

— Искам да ви видя. Трябва да си поговорим.

— За какво, мистър Морети?

— Не ми се ще да го обсъждам по телефона. Ще ви кажа само, че се касае за нещо, което е от голяма полза за вас.

— Сега пък, мистър Морети, аз ще ви кажа, че онова, което вършите или смятате да ми съобщите, изобщо не ме интересува — отсече Дженифър безизразно и затръшна телефонната слушалка.

 

 

Майкъл Морети остана загледан в телефона. У него се събуди някакво чувство, но не беше яд. Не можеше да определи какво е, но каквото и да беше, не му харесваше. Откакто се помнеше, си бе играл с жените: беше мургав, много красив, не се вживяваше много-много и затова бе имал повече партньорки в леглото, отколкото можеше да запомни.

Всъщност презираше жените. Бяха прекалено меки. Нямаха никакъв дух. „Ето например Роза. Тя е като домашно кученце, изпълнява всичко, което й кажеш — помисли си той. — Поддържа къщата, готви ми, люби се с мен, когато поискам, затваря си устата, когато й кажа.“

Не бе познавал жена с дух, която да има смелостта да му се противопостави. А Дженифър Паркър бе имала дързостта да му затвори телефона. И какво му беше казала? „Онова, което върши¬те или смятате да ми кажете, изобщо не ме интересува.“ Замисли се върху думите й и се усмихна. Колко греши тя. Той щеше да й го покаже.

Облегна се на стола и си я припомни как я е видял в съда, спомни си лицето и тялото й. Изведнъж се запита добра ли е в леглото. Сигурно е като тигрица. Започна да си мисли за голото й тяло под неговото, как се боричкат. Вдигна телефона и навъртя един номер.

Когато от другата страна се чу гласът на момиче, каза:

— Събличай се! Идвам.

 

 

След обедната почивка Дженифър се връщаше в кантората и на Трето Авеню за малко не я прегази камион. Шофьорът рязко натисна спирачките, задницата поднесе и насмалко да удари Дженифър.

— Божичко! — изкрещя шофьорът. — Защо не гледате къде стъпвате?

Но Дженифър не го слушаше. Беше впила поглед в надписа на камиона — той беше на общинската фирма, поддържаща чистотата. Продължи да гледа вторачено дълго след като камионът бе изчезнал. После рязко се обърна и забърза към кантората.

— Тук ли е Кен? — попита тя Синтия.

— Да В кабинета си.

Дженифър влезе при него.

— Кен, ще ми направиш ли едно проучване на „Нашънуайд Мотърс Корпорейшън“? Нужен ми е списък с пътнотранспортните произшествия, които са имали техните камиони през последните пет години.

— Ще ми отнеме доста време…

— Използвай „LEXIS“, юридическата компютърна мрежа.

— Защо не ми кажеш за какво става дума?

— Още не съм сигурна, Кен. Имам само неясно предчувствие. Ще ти съобщя, ако попадна на нещо.

Дженифър чувстваше, че нещо й е убягнало в случая с Кони Гарет, красивото момиче без крайници, обречено да прекара остатъка от живота си обездвижено и в самота. Шофьорът на камиона сигурно е бил добър професионалист, но камионите? Може би в крайна сметка някой наистина имаше вина.

На другата сутрин Кен Бейли остави сведенията пред Дженифър.

— Не зная какво си си наумила, но май си улучила шестица от тотото. Последните пет години в „Нашънуайд Мотърс Корпорейшън“ е имало петнайсет пътнотранспортни произшествия, някои от камионите са били спрени от движение.

Дженифър усети как постепенно я обхваща силно вълнение.

— И каква е причината?

— Дефект в спирачната система, задницата на камиона поднася, ако натиснеш рязко спирачките.

Именно задницата на камиона беше бутнала Кони Гарет.

Дженифър свика заседание с Дан Мартин, Тед Харис и Кен Бейли.

— Ще предявим съдебен иск от името на Кони Гарет — съобщи тя.

Тед Харис я зяпна през матовите си очила.

— Я почакай, Дженифър! Проверих случая. Искът й е отхвърлен в апелационния съд. Ще ни възпрат с res judicata.

— Какво е res judicata? — попита Кен Бейли. Дженифър му обясни.

— На прост език значи, че всяко гражданско дело трябва да получи в даден момент окончателно решение.

А Тед Харис добави:

— И това решение може да бъде обжалвано само при изключителни обстоятелства. Нямаме основание да обжалваме.

— Напротив, имаме. Ще го обжалваме въз основа на нови факти.

Принципът на „Новите факти“ гласеше: „И двете страни трябва да са в течение на всички съществени факти, събрани от тях, за да бъде взето правилно решение.“

— Обвиняем е „Нашънуайд Мотърс“, а компанията е доста богата. Укрила е някои неща от адвоката на Кони Гарет. Спирачната система на камионите не е добра и това не е отразено никъде.

Дженифър погледна двамата адвокати.

— Ето какво според мен трябва да направим…

 

 

След два часа тя седеше във всекидневната на Кони Гарет.

— Ще обжалвам решението. Имаме всички основания.

— Не. Не бих преживяла още едно дело.

— Кони…

— Погледни ме, Дженифър. Аз съм чудовище. Всеки път, щом се видя в огледалото, ми се ще да се самоубия. И знаеш ли защо не го правя? — Тя зашепна. — Защото не мога. Не мога, и туйто!

Тръпки побиха Дженифър, Как можеше да бъде толкова бездушна?

— А ако опитам да се споразумея с компанията, без да се стига до съд? Според мен, щом чуят новите доказателства, сами ще поискат да уредим нещата без съд.

Кантората на Магайър и Гътри, адвокати на „Нашънуайд Мотърс Корпорейшън“, се помещаваше на Пето Авеню в модерна сграда от стъкло и хром с фонтан отпред. Дженифър се представи на секретарката, тя я покани да седне и след петнайсет минути я въведе в кабинета на Патрик Магайър, старшия съдружник във фирмата, груб, упорит ирландец с проницателен поглед, на който не убягваше нищо. Той направи знак на Дженифър да седне.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мис Паркър. Спечелихте си слава.

— Надявам се, не само лоша.

— Казват, че сте костелив орех. Нямате вид на такава.

— Радвам се.

— Кафе? Или малко ирландско уиски?

— Кафе, ако обичате.

Патрик Магайър позвъни и секретарката донесе две кафета върху поднос от чисто сребро.

— С какво мога да ви услужа? — попита Магайър.

— Идвам във връзка с делото на Кони Гарет.

— А, да. Доколкото си спомням, тя го загуби, апелационният съд отхвърли и обжалването.

„Доколкото си спомням.“ Дженифър беше готова да се обзаложи, че Патрик Магайър знае наизуст всяка дума от делото.

— Смятам да поискам неговото преразглеждане.

— Така ли? И на какво основание? — попита любезно Магайър.

Дженифър отвори дипломатическото си куфарче и извади преписката, която бе подготвила.

— Укрити са някои факти.

Магайър прелисти документите съвсем невъзмутимо.

— Ах, да — рече той. — Оня проблем със спирачките.

— Знаехте ли за тях?

— Разбира се — отвърна Магайър и потупа папката с късите си пръсти. — Мис Паркър, с това няма да постигнете нищо. Ще трябва да докажете, че камионът, бутнал момичето, е бил с повредени спирачки. Вероятно вече е минал няколко ремонта, така че няма как да докажете в какво състояние е бил по време на злополуката. Нямате основания да искате преразглеждане — каза той и бутна документите към Дженифър.

Тя бавно отпи от кафето.

— Иска се всичко на всичко да докажа, че камионите не са обезопасени. Вашият клиент би трябвало да е наясно, че те имат дефекти.

Магайър подхвърли уж между другото:

— И какво предлагате?

— Клиентката ми е младо момиче, едва навършило двайсет години, прикована е към стола и няма да напусне стаята до края на живота си, защото е без крака и ръце. Искам да постигнем споразумение, което поне отчасти да компенсира мъките й.

Патрик Магайър отпи от кафето.

— Какво споразумение имате предвид?

— Два милиона долара.

— Твърде много пари за човек, загубил съдебното дело — усмихна се Магайър.

— Ако се изправим пред съда, мистър Магайър, ви обещавам, че ще спечеля делото. И момичето ще получи много повече пари. В случай че ни принудите да ви съдим, ще предявим иск за пет милиона долара.

— Леле, изкарахте ми акъла. Още кафе? — отново се усмихна Магайър.

— Не, благодаря — каза Дженифър и стана.

— Почакайте. Заповядайте. Седнете. Не съм казал „не“.

— Не казахте и „да“.

— Пийнете още малко кафе. Ние си го печем.

Дженифър се сети за Адам и кенийското му кафе.

— Два милиона долара са много пари, мис Паркър.

Тя не отговори нищо.

— Е ако ставаше дума за по-малка сума, сигурно щях да…

Той многозначително махна с ръка. Дженифър отново не каза нищо. Накрая Патрик Магайър рече:

— Наистина ли искате два милиона?

— Настина искам пет милиона, мистър Магайър.

— Добре. Вероятно ще уредим нещо.

„Оказа се толкова лесно!“, помисли си Дженифър.

— Утре сутрин заминавам за Лондон, но ще се върна следва¬щата седмица — каза Магайър.

— Ще ми се да приключа случая. Ще ви бъда задължена, ако говорите с вашия клиент колкото се може по-скоро. Държа следващата седмица да връча чека на моята клиентка.

Патрик Магайър кимна с глава.

— Сигурно ще се споразумеем.

Докато пътуваше към кантората си, Дженифър изпитваше някакво безпокойство. Беше се оказало прекалено лесно.

Вечерта на път за къщи се отби в една дрогерия. Излезе оттам и тъкмо се канеше да пресече улицата, когато съгледа Кен Бейли с красив рус младеж. Поколеба се, после свърна в пресечката, за да не я видят. Личният живот на Кен си беше негова работа.

 

 

В деня, когато имаше уговорена среща с Патрик Магайър, й се обади секретарката му.

— Мистър Магайър ме помоли да го извиня, мис Паркър, но за целия ден има насрочени срещи. Предлага да се срещнете утре, когато ви е удобно.

— Разбирам — отвърна Дженифър. — Благодаря.

Това телефонно обаждане я разтревожи. Шестото и чувство не я беше излъгало. Патрик Магайър кроеше нещо.

— Не ме свързвай с никой по телефона — каза тя на Синтия.

Заключи се в кабинета си и закрачи напред-назад — опитваше се да прецени нещата от всички страни. В началото Патрик Магайър й беше казал, че не може да обжалва съдебното решение. После, почти без тя да го убеждава, се бе съгласил компанията да брои на Кони Гарет два милиона долара. Дженифър си спомни колко неспокойна е била оня ден. Оттогава бе невъзможно да се свърже с Патрик Магайър. Първо в Лондон, ако изобщо беше ходил там, после съвещанията и срещите му бяха попречили да отговори на телефонните обаждания на Дженифър от миналата седмица. А сега пак протакаше.

„Но защо? Единствената причина е…“

Тя спря да се разхожда из кабинета, вдигна вътрешния телефон и повика Дан Мартин.

— Дан, провери, моля те, на коя дата е станала злополуката с Кони Гарет. Интересува ме кога изтича срокът за обжалване.

След двайсет минути Дан Мартин се върна в кабинета й блед като платно.

— Изпуснали сме го — каза той. — Твоето предчувствие се оказа вярно. Срокът за обжалване изтича днес.

На Дженифър й призля.

— Сигурен ли си? Да не е станала грешка?

— Не. Съжалявам, Дженифър. Някой трябваше да го провери. Просто… просто не ми дойде наум.

— Нито пък на мен.

Дженифър вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Патрик Магайър, моля. Обажда се Дженифър Паркър. Стори й се, че чака цяла вечност. После каза весело:

— Здравейте, мистър Магайър. Как беше в Лондон?… Не, не съм била там… Е, някой ден… Обаждам се, защото разговарях с Кони Гарет и както вече ви казах, тя не иска да се стига до съд, освен в краен случай. Така че ако можем да уредим този въпрос днес…

В слушалката прогърмя смехът на Патрик Магайър.

— Бива си ви, мис Паркър. Срокът за обжалване изтича днес. Никой няма да завежда дело против никого. Стига да приемете поканата ми за обяд, ще си поговорим колко капризна е съдбата.

Дженифър се помъчи да скрие гнева си.

— Много мръсен номер, мой човек.

— Светът е мръсен, приятелко — изхили се Патрик Магайър.

— Значи не е важно как играещ играта, важното е да печелиш.

— Бива си те, сладурче, но аз съм в тоя занаят много преди теб. Кажи на твоята клиентка, че следващия път и пожелавам повече късмет.

И затвори.

Дженифър продължи да държи слушалката. Мислеше си как Кони Гарет чака да разбере какво е станало. Заболя я, по челото я избиха капчици пот. Взе от чекмеджето на бюрото аспирин и погледна часовника на стената. Беше четири часът. Оставаше им един час до пет — само дотогава можеха да обжалват решението във Върховния съд.

— За колко време ще подготвиш документите? — попита тя Дан Мартин, който страдаше заедно с нея.

— Поне за три часа. Че и четири. Няма да успеем — каза Дан, като проследи погледа й към часовника.

„Все има някакъв начин“, мислеше си Дженифър.

— Нали „Нашънуайд“ има клонове в цялата страна? — попита тя.

— Да.

— Сега е едва един часът следобед в Сан Франциско. Ще обжалваме решението там, по-късно ще прехвърлим делото тук.

Дан Мартин поклати глава.

— Всички документи са тук. Дори да се свържем с някоя адвокатска фирма в Сан Франциско и да обясним за какво става дума, колегите пак няма да успеят с документите.

Дженифър отказваше да се предаде.

— Колко е часът на Хаваите?

— Единайсет преди обяд.

Като с магическа пръчка главоболието на Дженифър изчезна и тя възбудено скочи от стола.

— Точно това ни трябва! Проучи дали „Нашънуайд“ има клон там. Сто на сто компанията държи някоя фабрика, търговска кантора, гараж… Ако е така, ще обжалваме там.

Дан Мартин я гледа известно време, сетне лицето му светна.

— И аз съм един! Как не се сетих! — възкликна той и се завтече към вратата.

В ушите на Дженифър още кънтеше самодоволният тон на Патрик Магайър. „Кажи на своята клиентка, че следващия път й желая повече късмет.“ За Кони Гарет вече нямаше следващ път. Трябваше да се действа сега.

След половин час вътрешният телефон на Дженифър иззвъня и се чу възбуденият глас на Дан Мартин:

— „Нашънуайд Мотърс“ произвежда валовете на камионите си на един от Хавайските острови — Оаху.

— Пипнахме ги! Свържи се с някоя правна фирма и я упълномощи да изготви незабавно документите.

— Имаш ли предвид някоя конкретна фирма?

— Не. Само трябва да си сигурен, че ще връчи документите на тамошния юрисконсулт на „Нашънуайд“. Нека се обадят веднага щом връчат обжалването. Ще чакам тук в кантората.

— Какво друго да свърша?

— Моли се…

 

 

Обадиха им се от Хаваите в девет часа същата вечер. Дженифър грабна слушалката при първото иззвъняване и чу мил глас:

— Ако обичате, мис Дженифър Паркър.

— Аз съм.

— Обажда се мис Сънг от адвокатската фирма „Грег и Хой“ в Оаху. Искаме да ви уведомим, че преди петнайсет минути връчихме документите на юрисконсулта на „Нашънуайд Мотърс Корпорейшън“.

Дженифър въздъхна.

— Благодаря ви — бавно изрече тя, — много ви благодаря.

 

 

Синтия въведе Джой Ла Гуардия в кабинета. Дженифър не го беше виждала никога преди. Беше й се обадил с молба да го защитава в дело за насилие. Беше нисък, набит, в скъп, добре скроен костюм, който обаче не му беше по мярка. На кутрето си носеше огромен пръстен с диамант.

Ла Гуардия се усмихна, като оголя пожълтелите ся зъби, и каза:

 

 

— Идвам при вас, имам нужда от помощ. Всеки може да сгреши, нали, мис Паркър? Ченгетата ме спипаха, защото извъртях номер на двама типове, но те ми връхлетяха нарочно, за да ме опандизят. Уличката беше тъмна, видях ги, че идват към мен, и такова… Нали разбирате, кварталът не е стока. Изпреварих ги.

Имаше нещо отблъскващо и превзето в държането му. Мъжът правеше какво ли не да й се хареса.

Измъкна от джоба си дебела пачка.

— Ето един бон, ще ви дам още един, когато се явим в съда. Така става ли?

— Следващите няколко месеца са ми запълнени. С удоволствие ще ви препоръчам друг адвокат.

— Не. Не искам друг. Вие сте най-добрата — настоя той.

— За някакво си обвинение във физическо насилие нямате нужда от най-добрия.

— Хей, слушайте, ще ви дам още пари — каза мъжът и в гласа му прозвуча отчаяние. — Давам ви два бона сега и…

Дженифър натисна бутона на бюрото, в кабинета влезе Синтия.

— Изпрати мистър Ла Гуардия, Синтия.

Джой Ла Гуардия я изгледа, после грабна парите и ги напъха обратно в джоба си. Напусна кабинета, без да продума. Дженифър натисна копчето на вътрешния телефон.

— Кен, можеш ли да дойдеш за малко при мен?

Само за половин час той събра пълни сведения за Джой Ла Гуардия.

— Криминалното му досие е дълго цял километър — съобщи й Кен. — От шестнайсетгодишен ту е зад решетките, ту излиза на свобода. — Той хвърли поглед към листа в ръката си. — Сега е пуснат под гаранция. Миналата седмица е бил хванат при опит за физическо насилие и обида. Пребил е двама възрастни мъже, които са държали пари на мафията.

Изведнъж всичко стана ясно на Дженифър.

— Значи Джой Ла Гуардия работи за мафията?

— Той е от наказателната група на Майкъл Морети.

Дженифър побесня.

— Можеш ли да ми намериш телефонния номер на Майкъл Морети?

След пет минути говореше с него.

— Какво неочаквано удоволствие, мис Паркър. Аз…

— Мистър Морети, не обичам такива номерца.

— Но за какво става дума?

— Слушайте ме добре. Аз не съм за продан. Нито сега, нито когато и да било. Няма да защитавам в съда нито вас, нито хората, които работят за вас. Искам само едно — да ме оставите на мира. Ясно ли ви е?

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Слушам.

— Бихте ли обядвали с мен?

Дженифър му затвори телефона.

 

 

По вътрешната линия прозвуча гласът на Синтия.

— Дошъл е някой си мистър Патрик Магайър. Иска да ви види, мис Паркър. Няма уговорена среща, но твърди, че…

Дженифър се усмихна наум.

— Нека почака.

Спомни си техния телефонен разговор. „Не е важно как играеш играта, важното е да печелиш… Бива си те, сладурче, но аз съм в тоя занаят много преди теб. Кажи на твоята клиентка, че следващия път й пожелавам повече късмет.“

— Покани мистър Магайър.

От жизнерадостния му вид не бе останала и следа. Бяха го надхитрили, той беше бесен и дори не се опитваше да го крие.

Отиде при бюрото на Дженифър и се тросна:

— Създавате ми много неприятности, приятелко.

— Така ли, приятел?

Магайър седна, без да са го канили.

— Хайде да спрем с игричките. Обади ми се главният юрисконсулт на „Нашънуайд Мотърс“. Аз ви подцених. Моят клиент желае да сключим споразумение.

Бръкна в джоба си, извади плик и й го подаде. Тя го отвори. Вътре имаше чек за сто хиляди долара, издаден на името на Кони Гарет.

Дженифър върна чека в плика и го подаде на Патрик Магайър.

— Не е достатъчно. Ще ви съдим за пет милиона долара.

— Не, няма да ни съдите — ухили се Магайър. — Вашата клиентка няма да се яви в съда. Идвам от нея. Изключено е да накарате момичето да влезе в съдебната зала. То си е глътнало езика от страх, а без него как ще ни съдите?

— Нямате право да говорите с Кони Гарет в мое отсъствие — гневно отвърна Дженифър.

— Опитвах се само да съм от полза за всички. Взимай парите и бягай, приятел.

Дженифър се изправи.

— Махайте се! Повдига ми се от вас.

— Не предполагах, че може да ви се повдига — каза Патрик Магайър и стана.

Излезе, като си прибра чека.

Дженифър го изпрати с поглед — питаше се дали не е направила ужасна грешка. Мислеше си колко много значат за Кони Гарет сто хиляди долара. Но сумата не бе достатъчна. Не компенсираше онова, което момичето трябваше да понася всеки ден до края на живота си.

Знаеше, че Патрик Магайър е прав за едно. Ако Кони Гарет не присъстваше в съдебната зала, бе малко вероятно съдебните заседатели да осъдят компанията да й брои пет милиона долара. Думите нямаше да ги убедят колко е ужасно всекидневието на момичето. Дженифър се нуждаеше от въздействието на физическото присъствие на младата жена в съдебната зала, където заседателите щяха да я гледат дни наред, но не виждаше начин да я убеди да се яви пред съда. Трябваше да намери друго решение.

 

 

По телефона й се обади Адам.

— Извинявай, че не ти звъннах по-рано — каза той. — Непрекъснато имам срещи заради кандидатурата за Сената и… — Няма нищо, мили. Разбирам.

„Трябва да разбирам“, помисли си тя.

— Толкова ми липсваш.

— Ти също, Адам.

„Никога няма да разбереш колко много.“

— Искам да те видя.

Дженифър понечи да каже: „Кога?“, но изчака. Адам продължи:

— Днес следобед трябва да ходя в Олбъни. Ще ти се обадя когато се върна.

— Добре — съгласи се тя.

Нямаше какво друго да каже. Или да направи.

 

 

В четири през нощта се събуди от ужасен сън — вече знаеше как ще спечели петте милиона за Кони Гарет.