Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (9)

9

— И той е пиколо, колкото аз съм девственица. Цял живот си е играл с патлаци.

— Идва кучият му син и ми досажда да съм кажел някоя дума за него на Майк. Викам му: „Хей, селяндур, първо съм само един редови «soldato», и второ, ако на Майк му трябва още един стрелец, няма нужда да ходи да го търси на бунището.“

— Опитвал се е да те изиграе, Сал.

— Да, ама веднага го надуших. Няма връзки, а в нашия бизнес, нямаш ли връзки, си кръгла нула.

Разговаряха в кухнята на стара тристагодишна къща в холандски стил в чифлик в щата Ню Джърси.

В стаята бяха трима: Ник Вито, Джоузеф Колела и Салваторе Фиоре Цветчето.

Ник Вито приличаше на мъртвец с тънките си, почти неразличими устни и хлътналите безизразни очи. Носеше скъпи обувки и бели чорапи.

Джоузеф Колела, или Големия Джо беше цяла канара и когато ходеше, приличаше на сграда. Някой навремето го беше нарекъл „зеленчукова градина.“ „Колела има нос като картоф, уши като листа от цветно зеле и мозък колкото грахово зърно“.

Имаше тих писклив глас и привидно учтиви обноски. Притежаваше състезателен кон и невероятен усет към конете победители. Беше домошар, имаше жена и шест деца. Беше се специализирал по огнестрелните оръжия, киселината и веригите. Жена му Кармелина беше страстна католичка и в неделя, стига да нямаше работа, Колела водеше цялото семейство на черква.

Третият присъстващ, Салваторе Фиоре, беше почти джудже. Беше висок само метър и шейсет и тежеше петдесет и два килограма. Лицето му беше невинно като на хористче от черковен хор, и той боравеше еднакво сръчно и с ножа, и с огнестрелното оръжие. Привличаше невероятно жените и се хвалеше, че има съпруга, пет-шест приятелки и красива любовница. Навремето бил жокей и се подвизавал по всички хиподруми от Памлико до Тихуана. Някакъв от Холивуд Парк го дисквалифицирал, задето давал допинг на коня, и след седмица трупът му бил намерен в езерото Тахоу.

И тримата бяха soldati в клана на Антонио Гранели, но при него ги бе завел Майкъл Морети и те му принадлежаха тялом и духом.

В трапезарията имаше сбирка на клана. На най-видно място седеше Антонио Гранели, тарторът на най-влиятелния клан в мафията от източното крайбрежие. На седемдесет и две години все още изглеждаше в разцвета на силите си с широките си рамене на бачкатор и буйната си бяла коса. Роден в Палермо, Сицилия, Антонио Гранели дошъл в Америка на петнайсет години и се хванал на пристанището на западния бряг в долната част на Манхатън. На двайсет и една години вече се издигнал до заместник-шеф на пристанището. Скарал се нещо с началника си и оня тайнствено изчезнал. Антонио Гранели заел поста му. Всеки, който искаше да работи на доковете, трябваше да му плаща. Вложи парите, за да се сдобие с власт, почна да дава заеми с високи лихви, да върти незаконни сделки, впусна се в сводничество и хазарт, в наркотици и убийства. С годините бе изправян пред съда трийсет и два пъти, но го осъдиха само веднъж, и то за дреболия — побой. Беше безмилостен, хитър и предприемчив като всеки селяк, не знаеше що е морал.

Отляво на Гранели седеше Томас Колфакс, юристът на клана. Преди двайсет и пет години имаше пред себе си блестяща кариера на юрисконсулт, но за беда се бе заел с дело на малка компания за зехтин, която, както се оказа, бе контролирана от мафията, лека-полека го бяха подмамили да води и други дела на мафията, докато накрая Антонио Гранели не остана единственият му клиент. Оказа се златна мина и Томас Колфакс забогатя — бе вложил баснословни суми в недвижими имоти, имаше банкови сметки по цял свят.

От дясната страна на Антонио Гранели седеше Майкъл Морети, неговият зет. Беше амбициозен, което дразнеше Гранели. Майкъл не се вписваше в клана. Баща му Джовани, далечен братовчед на Антонио Гранели, бе имал нещастието да се роди във Флоренция, а не в Сицилия. Само това бе достатъчно, за да събуди подозренията към семейство Морети — всеки знаеше, че на флорентинец не бива да се вярва.

Джовани Морети беше дошъл в Америка и бе отворил обущарничка, работеше честно и нямаше дори задна стая за хазарт, лихварство или момичета. Това го правеше глупав в очите им.

Синът на Джовани, Майкъл, беше съвсем различен. Беше завършил Йейл и бизнес школата „Уортън“. Когато се дипломира, отиде при баща си с една-единствена молба: да го запознае с далечния им роднина Антонио Гранели. Старият обущар се яви при братовчед си и уреди срещата. Гранели беше сигурен, че Майкъл ще му иска пари, за да започне нещо, може би да отвори обущарница като загубения си баща. Но срещата наистина то изненада.

— Зная как да ви направя богат — бяха първите думи на Майкъл.

Антонио Гранели погледна безочливия младеж и се усмихна снизходително.

— Аз вече съм богат.

— Не. Само си въобразявате, че сте богат. Усмивката изчезна от лицето на Гранели.

— Какви ги дрънкаш, момче?

И Майкъл Морети му каза.

 

 

Отначало Антонио Гранели бе действал предпазливо, подлагаше на проверка всеки съвет, който му даваше Майкъл. Но всичко вървеше като по вода под ръководството на Майкъл. Дотогавашните гешефти на клана се бяха разраснали. За пет години Гранели се бе наложил в пакетирането на месо, в доставката на спално бельо, в ресторантьорството, транспорта и фармацията. Майкъл изнамираше закъсали фирми, които се нуждаеха от пари, кланът се включваше като по-малък съдружник, та с времето да се сдобие с контролния пакет от акции. Стари компании с безупречно име най-неочаквано фалираха. Майкъл се внедряваше в предприятия с добри печалби и ги увеличаваше невероятно, тъй като работниците в тях членуваха в неговите синдикати, внасяха осигуровките си в застрахователните компании, собственост на клана, купуваха си колите от посредници пак на клана. Майкъл изгради конгломерат от фирми, чрез които непрекъснато доеше потребителя, а парите течаха към клана.

Въпреки успехите си Майкъл Морети знаеше, че пред него стои важен проблем. След като бе показал на Антонио Гранели неизчерпаемите примамливи хоризонти на законното предприемачество, Гранели вече нямаше нужда от него. Струваше му скъпо: в началото Майкъл го бе убедил да му дава процент от това, което старият мислеше за не особено изгодно. Но когато идеите на Майкъл започнаха да носят плодове и парите потекоха към джоба на Гранели, той се замисли. Съвсем случайно Майкъл научи, че е имало сбирка на клана, на която са обсъждали какво да правят с него.

— Защо да му пълним гушата на този хлапак — казал Гранели.

Майкъл ги изпревари — ожени се за Роза, деветнайсетгодишната дъщеря на Антонио Гранели. Майка й беше починала при раждането и Роза бе израсла в манастир, разрешаваха й да се връща само по празници. Баща й я боготвореше, не даваше и прашинка да падне върху нея. На една великденска ваканция момичето се запозна с Майкъл Морети. Когато се върна в манастира, беше лудо влюбена в него. Само при спомена за красивата му тъмна кожа правеше неща, за които калугерките й биха казали, че са грехопадение.

Антонио Гранели се заблуждаваше, че дъщеря му го мисли за преуспял бизнесмен, съученичките й бяха показвали статии във вестници и списания за него и гешефтите му, така че Роза бе в течение винаги когато правителството правеше опит да спипа и обвини някой от клана. Но никога не го обсъждаше с баща си я той си въобразяваше, че дъщеря му живее в неведение и й е спестен ударът от истината.

Щеше да се смае, ако знаеше, че Роза намира начинанията му за страшно вълнуващи. Мразеше дисциплината, налагана от калугерките в манастира, тоест мразеше властта във всичките й проявления. За нея баща й беше нещо като Робин Худ, който отправя предизвикателство към властта и се опълчва срещу правителството. Това, че Майкъл Морети беше важна клечка в организацията на баща й, го правеше още по-привлекателен.

 

 

От самото начало Майкъл Морети внимаваше много с Роза. Останеха ли сами, се прегръщаха и целуваха до премала, ала той не си позволяваше да стига по-далеч. Роза беше девствена и й се искаше, копнееше да се отдаде на мъжа, когото обичаше. Но Майкъл винаги я възпираше.

— Твърде много те уважавам, Роза, за да спя с теб, преди да сме венчани.

Всъщност уважаваше твърде много Антонио Гранели. „Ще ми отреже тестисите, ако разбере“, мислеше си Майкъл.

И тъкмо когато Антонио Гранели обсъждаше как най-добре да се отърве от Майкъл Морети, той му се яви с Роза и му съобщи, че се обичат и смятат да се оженят. Старецът крещя, бесня и изтъкна хиляди причини, за да ги убеди, че това ще стане само през неговия труп, но накрая истинската любов спечели и Роза и Майкъл се венчаха с подобаваща церемония.

След сватбата старецът дръпна Майкъл настрани.

— Роза е всичко, което имам. Грижи се добре за нея, чу ли?

— Разбира се, Тони.

— Ще те държа под око, затова се постарай да я направиш щастлива. Разбираш какво искам да ти кажа, нали?

— Да.

— Никакви курви, никакво пиянство. Ясно ли е? Роза обича да готви. Гледай да се прибираш за вечеря. Искам да си зет, с който да се гордея.

— Ще направя всичко възможно, Тони.

Антонио Гранели подметна уж между другото:

— А, Майк, сега вече си член на семейството, дали да не променим процентите?

Майкъл го потупа по рамото.

— Благодаря ти, татко, но това ни стига. Ще мога да купувам на Роза всичко, което поиска.

С тези думи си тръгна, а старецът остана да го зяпа.

 

 

Това се случи преди седем години, после настанаха добри времена за Майкъл. Роза беше приятна и с нея се живееше лесно, освен това го обожаваше, но Майкъл знаеше, че и да умре, и да го напусне, той няма да страда дълго. Просто ще си намери друга, която да прави същото за него, както и Роза. Не беше влюбен в нея. Смяташе, че не е способен да обича друго човешко същество: в него не бе заложено такова чувство.

Обичаше само животните. За десетия рожден ден му подариха малко коли. Двамата станаха неразделни. След месец и половина го прегази кола и когато бащата му предложи да му купят друго куче, Майкъл отказа. След тази случка никога вече не бе имал куче.

От малък бе гледал как баща му се трепе за жалки грошове и бе решил, че няма да допусне да му се случи и на него. Още щом чу да се споменава за прочутия им далечен братовчед Антонио Гранели, разбра какво иска. В американската мафия имаше двайсет и шест клана, пет от тях бяха в Ню Йорк, а този на братовчеда Антонио беше най-силният измежду тях. От най-ранно детство Майкъл си умираше да слуша за мафията. Баща му беше разказвал за нощта срещу 10 септември 1931 година, когато властта бе преминала в други ръце. Само за една нощ новаците бяха осъществили кървав преврат, помел старейшините от старата гвардия, дошли от Италия и Сицилия.

Майкъл беше от новото поколение. Беше се отърсил от старото мислене и бе прегърнал новаторските идеи. Сега всички кланове в страната се контролираха от деветима души комисия и Майкъл знаеше, че един ден той ще ги оглави.

 

 

Сега изучаваше двамата мъже на масата в трапезарията в къщата в Ню Джърси. Стига да му проработеше късметът, Антонио Гранели имаше още няколко години пред себе си.

Томас Колфакс беше врагът на Майкъл. От самото начало се беше опълчил срещу него. Колкото повече нарастваше влиянието на Майкъл върху стареца, толкова по-малко тежеше думата на Колфакс.

Майкъл вкарваше нови и нови хора в организацията като Ник Вито, Салваторе Фиоре и Джоузеф Колела, които му бяха верни до гроб. А това не харесваше на Томас Колфакс.

Когато Майкъл беше обвинен в убийството на братя Рамос и Камило Стела се бе съгласил да свидетелства против него в съда, възрастният адвокат бе повярвал, че най-после ще се отърве от младока, още повече че окръжният прокурор си бе опекъл работата.

Но Майкъл бе измислил как да се измъкне, и то посред нощ. В четири часа сутринта излезе да се обади от уличен телефон на Джоузеф Колела.

— Следващата седмица няколко млади прависти ще полагат клетва при прокурора. Можеш ли да ми намериш имената им?

— Разбира се, Майк. Лесна работа.

— И още нещо. Обади се в Детройт да изпратят със самолет един „чист“, някое момче с чисто досие.

След тези думи Майкъл затвори телефона.

 

 

След половин месец изучаваше в съдебната зала новите стажант-прокурори. Оглеждаше ги внимателно, от глава до пети. Това, което беше намислил, беше много опасно, но тъкмо дързостта на начинанието можеше да му донесе успех. Имаше си работа с новаци, прекалено притеснени, за да задават излишни въпроси и изгарящи от желание да се откроят. Е, някой измежду тях сигурно щеше да блесне.

Накрая Майкъл се спря на Дженифър Паркър. Хареса му, че е неопитна и напрегната, но се мъчи да го прикрие, пък и беше жена, тоест поддаваше се на въздействие повече от мъжете. Доволен от своето решение, се обърна към мъж в сив костюм, седнал сред публиката, и му кимна по посока на Дженифър Паркър. Това беше всичко.

Изслуша как прокурорът приключва с разпита на Стела и се обръща към Колфакс, приканяйки го той също да разпита свидетеля. Колфакс се изправи. „Ако не възразявате, ваша милост, сега е почти дванайсет часа. Бих предпочел да не прекъсвам моя разпит. Възможно ли е да помоля за обедно прекъсване на съдебното гледане и да разпитам свидетеля след обед?“

Бе обявена почивка. Сега бе моментът!

Майкъл видя как неговият човек небрежно тръгва към групата, насъбрала се около окръжния прокурор, и се слива с нея. След няколко минути той се отдели, отиде при Дженифър и й подаде голям плик. Притаил дъх, Майкъл се молеше Дженифър да вземе плика и да се отправи към помещението за свидетелите. Тя направи тъкмо това. Но Майкъл си отдъхна едва когато я видя да се връща без плика в ръка.

 

 

Всичко това се случи преди година. Журналистите бяха размазали момичето, но това си беше негов проблем. Майкъл не се беше сещал за Дженифър, докато вестниците не разтръбиха отново името и във връзка с процеса срещу Ейбрахам Уилсън. Бяха извадили от архивите старото дело на Майкъл Морети и участието на Дженифър Паркър в него. Поместиха и нейна снимка. Тя беше очарователна, но в нея имаше и още нещо, някакво чувство на независимост, което събуждаше непознати емоции в Майкъл. Той дълго гледа снимката й.

Започна с все по-голям интерес да следи процеса срещу Ейбрахам Уилсън. Навремето, след като обявиха невалидността на обвинението срещу него, момчетата предложиха да отпразнуват победата с вечеря и Салваторе Фиоре вдигна наздравица: „Да пием, че светът се отърва от още един скапан правист.“

„Но светът не се е отървал от нея“, помисли си Майкъл. Тя отново бе изплувала и пак се бореше. Това му хареса.

Предишната вечер беше гледал по телевизията как тя обсъжда победата си над Робърт Ди Силва и странно, стана му приятно.

— Май тая отърва кожата — попита го Антонио Гранели.

— Да. И да знаеш, Тони, мозъкът й сече. Може да я използваме някой ден.