Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (8)

8

— Как се казвате?

— Ейбрахам Уилсън.

— Моля ви, говорете по-високо!

— Ейбрахам Уилсън.

— Мистър Уилсън, вие ли убихте Реймънд Торп?

— Да.

— Кажете на съда защо го направихте?

— Той щеше да ми види сметката.

— Реймънд Торп е бил много по-дребен от вас. Настина ли мислехте, че ще може да ви убие?

— Налетя ми с нож, с който изглеждаше доста висок.

Дженифър не бе прибрала в сандъчето два предмета — остър като бръснач касапски нож и големи метални клещи. Тя вдигна ножа.

— Това ли е ножът, с който ви заплаши Реймънд Торп?

— Възразявам! Защитата няма откъде да знае дали…

— Ще задам въпроса по друг начин. С подобен нож ли ви заплаши Реймънд Торп?

— И с тях.

— А клещите?

— Да.

— Имали ли сте неприятности с Торп преди това?

— Да.

— И когато той се приближи към вас с тези две оръжия в ръка, сте били принуден да го убиете, за да си спасите живота?

— Да.

— Благодаря ви.

Дженифър се обърна към Робърт Ди Силва.

— Можете да разпитате свидетеля.

Прокурорът стана и бавно се запъти към мястото на свидетелите.

— Мистър Уилсън, и преди сте извършвали убийства, нали? Това не ви е първото убийство.

— Направих грешка и сега си плащам за нея. Аз…

— Спестете ни излиянията. Просто отговаряйте с „да“ или „не“.

— Да.

— Значи човешкият живот няма голяма стойност за вас.

— Не е вярно? Аз…

— Убивате двама души и въпреки това твърдите, че цените човешкия живот? Колко ли души щяхте да убиете, ако не го ценяхте? Пет? Десет? Двайсет?

Притискаше Ейбрахам Уилсън до стената, а той не го усещаше. Стискаше зъби и на лицето му се четеше гняв. „Внимавай!“, помисли си Дженифър.

— Убил съм само двама души.

— Само! Бил убил само двама! — Окръжният прокурор поклати глава, привидно изумен. Отиде току до мястото за свидетелите и погледна нагоре. — Обзалагам се, че с този ръст се чувствате всемогъщ. Нещо като бог. Щом ви скимне, лишавате някого от живот…

Ейбрахам Уилсън скочи като ужилен.

— Ах, ти, мухльо такъв!

„Не! — молеше се наум Дженифър. — Недей!“.

— Седнете! — изрече гневно Ди Силва. — По същия начин ли загубихте самообладание, когато убихте Реймънд Торп?

— Не аз, а Торп се опитваше да ме убие.

— С това ли? — Ди Силва вдигна касапския нож и клещите. — Сто на сто сте могли да му отнемете ножа.

Той се обърна към съдебните заседатели и многозначително вдигна клещите. — Можеше ли с тях да убиете някого? Дори я покойният да ви цапардоса с тях, най-много да ви излезе цицина. Какво точно представляват тези клещи, мистър Уилсън?

Ейбрахам Уилсън промълви едва чуто:

— С тях се смачкват тестисите.

 

 

Съдебните заседатели се съвещаваха цели осем часа.

Робърт Ди Силва и неговите помощници отидоха да почиват, а Дженифър продължи да седи в съдебната зала.

Когато заседателите се оттеглиха, при нея дойде Кен Бейли.

— Ще пийнеш ли чаша чай?

— Не мога да преглътна нищо.

Седеше в залата и се страхуваше да помръдне, почти не забелязваше хората наоколо. Гледането на делото бе приключено. Беше направила всичко по силите си. Затвори очи и се помъчи да се моли, но бе прекалено уплашена. Сякаш и тя заедно с Ейбрахам Уилсън щеше да бъде осъдена на смърт.

 

 

Съдебните заседатели започнаха да се връщат, мрачните им лица не предвещаваха нищо добро. Сърцето на Дженифър заби като полудяло. По израза на заседателите разбираше, че са решили да го осъдят. Почувства, че ще припадне. Заради нея един човек щеше да бъде екзекутиран. Не биваше изобщо да се заема с делото. Какво право имаше да си играе с живота на един човек? Сигурно не е била с всичкия си, за да помисли, че ще спечели срещу прокурор с опита на Ди Силва. Идеше й да изтича при съдебните заседатели, преди да са прочели присъдата, и да ги помоли: „Почакайте! Ейбрахам Уилсън не беше съден справедливо. Моля ви, нека да го защитава друг адвокат. По-добър от мен.“

Но вече беше твърде късно. Тя погледна Ейбрахам Уилсън — стоеше като попарен. Странно, от него не се излъчваше обичайната омраза, само безкрайно отчаяние. Искаше да му каже нещо, за да го утеши, но не намираше думи.

Съдията Уолдман поде:

— Съдебните заседатели стигнаха ли до някакво решение?

— Да, ваша милост. Съдията кимна на пристава, той отиде при старши съдебния заседател, взе от него сгънат лист хартия и го подаде на Уолдман. Дженифър имаше чувството, че сърцето й всеки момент ще се пръсне. Едвам си поемаше дъх. Искаше да спре мига, преди да прочетат присъдата, да го замрази.

Съдията Уолдман внимателно изучи листа хартия в ръцете си. После бавно плъзна поглед към съдебната зала, към съдебните заседатели, Робърт Ди Силва, Дженифър и накрая към Ейбрахам Уилсън.

— Обвиняемият да се изправи.

Ейбрахам Уилсън стана бавно и уморено, сякаш нямаше сили. Съдията Уолдман зачете от листа:

— Съдебните заседатели обявяват обвиняемия Ейбрахам Уилсън за невинен.

За миг се възцари тишина, сетне думите на съдията бяха заглушени от рева на публиката. Зашеметена, Дженифър не можеше да повярва на ушите си. Обърна се към Ейбрахам Уилсън. Той я изгледа втренчено с подлите си очички. Но после на грозното му лице цъфна най-широката усмивка, която тя бе виждала. Негърът протегна ръце и я прегърна; Дженифър едвам сдържаше напиращите сълзи.

Репортерите се струпаха около нея и я обсипаха с въпроси.

— Как се чувствате след победата си над окръжния прокурор?

— Смятахте ли, че ще спечелите делото?

— Какво щяхте да направите, ако бяха качили Уилсън на електрическия стол?

Дженифър само клатеше глава. Нямаше сили да отрони и думица. Тези хора бяха дошли да гледат театро, да видят как един човек отива на смърт. Ако го бяха осъдили на смърт… тя дори не искаше да мисли за това. Започна да събира нещата си и да ги пъха в чантата.

Приближи се съдебният пристав.

— Мис Паркър, съдията Уолдман иска да ви види в кабинета си.

Беше забравила, че я обвинява в неуважение към съда, но сега вече беше без значение. Единственото, което я интересуваше, бе, че е спасила живота на Ейбрахам Уилсън.

Погледна към мястото на прокурора. Ди Силва яростно пъхаше бележките си в куфарчето и гълчеше един от своите помощници. Усети, че Дженифър го гледа. Очите им се срещнаха и думи не бяха нужни.

 

 

Когато Дженифър влезе в кабинета на съдията Уолдман, той седеше зад бюрото.

— Седнете, мис Паркър — рязко й каза той. — Няма да позволя на вас, на никого да превръща съдебната зала в панаир.

Дженифър се изчерви.

— Но аз се препънах…

Съдията вдигна ръка.

— Спестете ми обясненията.

Тя стисна устни. Уолдман се наведе на стола.

— Няма да допусна в съда и нахалство.

Дженифър го гледаше внимателно, без да продумва.

— Днес следобед прекрачихте всякакви граници. Разбирам, бяхте толкова усърдна, защото защитавахте живота на един човек. Затова реших да не ви търся отговорност.

— Благодаря — едвам изрече Дженифър.

Съдията продължи с непроницаемо лице:

— Почти след всеки процес усещам дали справедливостта е възтържествувала. Честно казано, днес не съм сигурен. Това е всичко, мис Паркър.

 

 

Във вечерните вестници и в новините по телевизията Дженифър Паркър отново беше в центъра на вниманието, но този път като героиня. Представяха я като Давид в правосъдието, повалил Голиат. Нейната снимка заедно със снимките на Ейбрахам Уилсън и окръжния прокурор Ди Силва се мъдреха по всички първи страници. Дженифър с наслада поглъщаше всяка дума от репортажите. След всички нещастия, които бе преживяла, победата беше толкова сладка.

Кен Бейли я заведе на вечеря в ресторант „Лучов“. Познаха я. Оберкелнерът и неколцина посетители я наричаха по име и я поздравяваха. Преживяването беше главозамайващо.

— Как се чувстваш като знаменитост? — усмихнато я попита Кен.

— Като вцепенена съм.

Някой изпрати бутилка вино на масата им.

— Няма да пия. Вече се чувствам пияна — каза Дженифър. Но беше жадна и изпи три чаша вино, докато пресъздаваха с Кен процеса.

— Умирах си от страх. Знаеш ли какво е от теб да зависи един човешки живот? Все едно се правиш на Господ. Какво по-страшно от това! Нали знаеш, от Келсо съм… защо не си поръчаме още една бутилка вино?

— Каквото поискаш.

Той поръча ядене за десетима, но Дженифър беше твърде развълнувана, за да хапне и залък.

— Знаеш ли какво ми каза Ейбрахам Уилсън при първата ни среща? „Нека си разменим местата, пък тогава да дрънкаме за омраза.“ Кен, днес аз бях на неговото място и знаеш ли, имах чувството, че заседателите съдят мен. Сякаш щяха да екзекутират мен. Обичам Ейбрахам Уилсън. Може ли още малко вино?

— Но ти не си хапнала и залък.

— Жадна съм.

Кен загрижено я гледаше как пие чаша след чаша.

— Карай по-кротко.

Дженифър махна с ръка.

— Виното е калифорнийско. Леко е като вода. — И отпи отново. — Ти си най-добрият ми приятел. А знаеш ли кой не ми е приятел? Великият Робърт Ди Слива. Ди Сивла.

— Ди Силва — поправи я Кен.

— Да, и той също. Мрази ме. Видя ли лицето му? Уф, беше побеснял. Разправя, че щял да ме прогони от съда. Но удари на камък, нали?

— Не, той…

— Благодаря ти, Кен. Винаги мога да разчитам на теб. Я да си пийнем още една бутилка.

— Не мислиш ли, че пи достатъчно?

— Ами къде ти! Казах ли ти, че обичам Ейбрахам Уилсън? Той е най-красивият човек, когото съм виждала. Погледнах го в очите, направо си е хубавец. А поглеждал ли си в очите на Ди Сивла? О-о! Колко са студени. Не ти трябва айсберг! Но инак не е лош. Обичам всички. И знаеш ли защо, Кен? Защото тази вечер Ейбрахам Уилсън е жив. Я да си пийнем още една бутилчица, да го отпразнуваме…

Беше два часът през нощта, когато Кен Бейли изпрати Дженифър. Помогна й да изкачи четирите етажа и да влезе в апартамента. Беше останал без дъх, щом стигнаха до горе.

— Знаеш ли — каза той, — май виното ме хваща.

Дженифър го погледна състрадателно.

— Който не носи, не бива да пие.

След тези думи тя заспа.

 

 

Събуди се от пронизителното иззвъняване на телефона. Пресегна се предпазливо, но от движението я прониза остра болка.

— Ало…

— Дженифър, аз съм, Кен.

— Да, Кен.

— Гласът ти звучи ужасно. Добре ли си?

Тя се замисли.

— Не бих казала. Колко е часът?

— Наближава дванайсет. Идвай в кантората! Тук е истински ад.

— Кен… май бера душа.

— Слушай, Дженифър. Стани, ама бавно, глътни два аспирина, изкъпи се със студена вода, изпий чаша горещо кафе и вероятно ще останеш жива.

 

 

Когато след час дойде в кантората, се чувстваше по-добре.

Щом влезе, звъняха и двата телефона.

— Теб търсят — усмихна й се Кен. — Проглушиха ми ушите. Ще ти трябва телефонистка.

Търсеха я от вестници и списания, от телевизията и радиото искаха да правят репортажи за нея. Само за една нощ се бе прочула. Имаше и други обаждания, за каквито само бе мечтала. Юридически фирми, откъдето преди я бяха отпращали, я търсеха, за да питат кога ще й е удобно да се срещне с тях.

 

 

В кабинета си Робърт Ди Силва крещеше на първия си помощник.

— Проучете Дженифър Паркър до десето коляно. Информирайте ме за всеки неин клиент. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Действай!