Констанс О’Баниън
Пламък (36)

11

Облечена в черен костюм за езда и с широкопола шапка с червени пера Сабин позволи на коняря да й помогне да се качи на коня.

— Една кратка разходка ще ви се отрази добре, ваша светлост — каза й той. — Желаете ли да ви придружа? Скоро ще има буря.

Тя вдигна поглед към тъмните облаци, идващи откъм изток — все още бяха достатъчно далеч.

— Не, благодаря ви. Ще се върна за обяд.

Той докосна с пръсти шапката си.

— Добре, ваша светлост.

Сабин изкачи хълма, след това препусна през поляната. Известно време поддържа бързия ритъм, после дръпна поводите — конят забави крачка и премина в лек галоп. Съзирайки голямото езеро пред себе си, тя се насочи натам. Беше любопитна да го обходи, откакто за първи път го беше видяла през прозореца на спалнята.

Съзря миниатюрна беседка и си помисли колко непривична изглеждаше тя тук в тази местност.

Докато наблюдаваше ято косове да прелитат над нея, в мислите си отново се върна към Гарет. Той не беше останал в леглото и три дни, а настоя да замине за Лондон. Изобщо не обърна внимание на предупрежденията на Сабин, че при такова дълго пътуване раната му би могла да се отвори. Нямаше го от една седмица и без него не изпитваше истинска радост. Най-добре се беше чувствала, когато трябваше да се грижи за него.

Сабин отново вдигна поглед към потъмнялото небе и осъзна, че бурята всеки миг ще се разрази. Нямаше да успее да се прибере в замъка, преди да завали. Вятърът обърна периферията на шапката й и тя вдигна ръка, за да я задържи.

Дочу звук на препускащ кон и видя Гарет да препуска в посока към беседката. Мълчаливо наблюдава как той слезе от коня и се насочва към нея.

— Не видя ли, че се задава буря, Сабин?

Тя се усмихна.

— Видях. Няма да се изпаря като дъждовен облак, обаче. И друг път ме е валяло.

В отговор той също й се усмихна.

— Винаги войнствено настроена.

— Винаги. Не бих искала да ме възприемаш като една обикновена покорна жена.

Той поклати глава и се засмя.

— Обикновена жена — ти, моя мила женичке? Едва ли? Не съм предполагал каква лудетина можеш да бъдеш. Още от деня, в който се оженихме, винаги съм вярвал, че животът ми с теб ще бъде голямо изпитание за мен.

— Така ли те карам да се чувстваш!

Той кимна с престорено сериозно изражение на лицето.

Тя се засмя и смехът й му прозвуча като музика.

— Би трябвало да заповядате да ме затворят в една от кулите, ваша светлост, и да хвърлите ключа. Или да ме качите на кораб, заминаващ за Франция.

Той отново се престори на много сериозен.

— Отдавна съм взел решение да направя нещо подобно, но децата ми се нуждаят от майка.

— Значи се намираме в безизходно положение.

— По всичко изглежда, че е така.

Неочаквано се изсипа дъжд. Валеше като из ведро, набраздявайки водата в езерото и причинявайки образуването на вълни, които заляха бреговете.

Гарет свали Сабин от коня й и носейки я на ръце, се втурна към беседката. След като се подслониха под нея, Сабин очакваше Гарет да я пусне, но вместо това той я задържа и я загледа право в очите.

— Ти си най-пленителната жена, която някога съм срещал, Сабин.

Тя вдигна очи и погледите им се срещнаха. Сабин за миг като че онемя.

— Пусни ме. Сигурна съм, че раната още те боли.

— Изобщо не ме боли — отвърна й той, а очите му блестяха както никога досега. — Ти се грижи много добре за мен, а Изабел е изкусен лекар.

— Така е. Тя излекува накуцването ми.

— Тя е това, което наричат в приказките фея — лечителка.

Дъждът зачука по покрива на беседката, разнесоха се гръмотевици, но Сабин повече не се страхуваше от бурите. Гарет беше я избавил от страховете й.

Той най-накрая я пусна и тя стъпи на пода.

— Ще се наложи доста време да останем тук, Сабин. Не се знае колко дълго ще продължи бурята.

— Как ти се стори Лондон?

— Мрачен и скучен. Единственото изключение е, че се видях с Ричард. Пристига тук след две седмици и ще остане няколко месеца с нас. Каза да ти предам, че семейство Дьо Баяр ще дойдат през юли.

— Много ми липсват приятелите. Нали нямаш нищо против, че ще дойдат?

— Бих подслонил всеки, който се е отнесъл добре с теб тогава, когато си се нуждаела от приятелска ръка.

Тя вдигна очи и откри, че той я наблюдава.

— С какво друго се занимава в Лондон?

— Имах аудиенция при краля и кралицата — надпреварваха се да те хвалят пред мен — каза той, улавяйки я за раменете и карайки я да се извърне с цяло тяло към него. — Сабин, успя ли да си спомниш коя беше дамата, която ме рани?

Тя смръщи вежди.

— Много мислих и стигнах до заключението, че тази дама не беше тръгнала на лов. Единствената й цел си бил ти.

— Тази дама е била Евгения Мередит. Откакто разбрах, че именно тя е заповядала да те убият, си мислех, че отново ще се опита да изпълни намерението си. Този път обаче е искала да убие мен.

— Затова ли никога не ме оставяше сама?

— Да.

Сабин потрепери при мисълта, че е могла и да успее — стрелата се беше забила близо до сърцето на Гарет.

— Защо го е направила?

— От лудост.

— Ти някога си я обичал.

— Не, Сабин, никога. Повярвай ми.

— Вярвам ти, Гарет. Как ще постъпят с лейди Мередит сега?

Гарет я улови за брадичката и погледите им се срещнаха.

— Не трябва да се страхуваш повече от нея. Тя е мъртва, хвърлена от коня си, докато се е опитвала да избяга от кралските преследвачи.

Сабин извърна поглед, но той я принуди да го погледне в очите.

— Сабин, лейди Мередит е била жената, помогнала на братовчед ми Кортланд за нападението над Уудбридж.

— Подозирах това, но не исках да ти го казвам. Подобаващ край за злодей като нея — отвърна Сабин без никаква симпатия към жената, станала причина за смъртта на баща й и раняването на Гарет.

Тя отиде до другия край на беседката и се извърна към него.

— Гарет, за толкова много неща съм искала да разговарям с теб, но досега не съм имала куража да го сторя.

Той я изгледа със съмнение.

— Никога не съм смятал, че би могъл да ти липсва кураж.

— Не мога да си простя за това, което ти причиних в Париж.

Гарет направи две големи крачки и се изправи пред нея.

— Имаш предвид, когато нарочно ме накара да се влюбя в теб?

— Да — промълви тя, свеждайки глава — не смееше да срещне изпитателния му поглед. — И че те накарах да страдаш и да се унижиш.

Той се опитваше да прикрие усмивката си.

— Направи всичко това и много повече от това, Сабин. Има един въпрос, който изгаря душата ми — бих искал да чуя отговора ти, гледайки те право в очите. Обичаш ли ме?

Тя беше като онемяла.

Гарет се засмя и я привлече към себе си.

— Не би трябвало повече да те измъчвам, Сабин. Зная, че ме обичаш и моля те не го крий.

Тя облегна глава на рамото му.

— Как би могъл да не знаеш?

— Особено след като ти самата го призна пред мен.

Тя вдигна глава и впи очи в неговите.

— Кога?

Той допря буза до нейната.

— След като ме раниха и ти си мислеше, че съм в безсъзнание. Много ми се искаше да те целуна, но почувствах, че ще бъде още по-хубаво само да те послушам как казваш колко много ме обичаш.

Нямаше нужда Сабин повече да крие чувствата си заради фалшивата гордост.

— Обичам те — предполагам, че винаги съм те обичала.

Той бръкна в джоба си и извади оттам пръстена, който й беше дал в деня на сватбата им.

— Би ли го носила, като знаеш, че този път ти е даден от любов, а не по задължение?

Тя само кимна, беше твърде развълнувана, за да говори, докато той слагаше на пръста й пръстена с рубина и гравирания фамилен герб. Гарет поклати глава.

— О, Сабин, какъв път трябваше да изминем, за да намерим щастието, докато то през цялото това време е било край нас, двамата, събрани заедно по волята на краля.

Тя облегна глава на гърдите му и го целуна.

— А сега какво ще правим?

— Много е просто — аз те обичам и ти ме обичаш — не е ли достатъчно за начало?

Тя притвори очи, усещайки ръцете му да я прегръщат.

— Да, да.

— Можех ли да подозирам, че когато се влюбих в госпожица Пламък, всъщност съм се влюбил в собствената си съпруга?

Тя се изправи на пръсти и го целуна по устните.

— Нали няма да кажеш на никого за миналото ми?

В очите му затанцуваха весели пламъчета, когато разбра колко несигурна се чувства тя.

— Не, няма да ни бъде лесно да признаем, че херцогиня Балмро всъщност е известната госпожица Пламък.

Той опря буза до нейната.

— Разбира се, ще има и такива, които биха отбелязали невероятната ти прилика с актрисата.

— Да — изрече тя през смях, — аз най-вероятно ще се престоря на изненадана, а ти ще настояваш да ми бъдат поднесени извинения затова, че са си позволили подобно сравнение и в качеството си на мой съпруг можеш даже да ги призовеш на дуел.

Гарет лекичко се засмя.

— Няма да го направя. Ти си най-добрата фехтовачка.

Те и двамата се засмяха, после изведнъж притихнаха.

— За мен ти си много жени в една. Ти си прекрасната малка Сабин, вълнуващата госпожица Пламък и моята херцогиня, която успя да превземе и сърцето на краля. Но преди всичко ти си моята съпруга и майка на децата ми.

Дъждът чукаше по покрива, светкавици прорязваха небето, но Сабин и Гарет не забелязваха нищо наоколо. Те се държаха в прегръдките си, отдали се за първи път изцяло на щастието, което владееше душите им.

— Никога не съм ти казвала — започна тя, след като той я целуна по бузата, — че веднъж ти ми се появи като отговор на една моя молитва.

Той я изгледа озадачен.

— Кога?

Изражението на лицето й стана сериозно.

— В деня, когато те видях пред малката църква в Париж. Помолих се Бог да ми даде знак — кой би могъл да помогне на мен и Ричард — и видях теб, любов моя.

Усмивката му стопли сърцето й.

— Бях решен на всяка цена да те видя този ден. Не знаех, че по-висша сила е направлявала стъпките ми.

Тя се облегна на гърдите му, привлечена от силата, която излъчваше.

— Винаги ще искам да съм до теб, Гарет.

Той се засмя и я притисна към себе си, а погледът му беше изпълнен с нежност и любов.

— Изглежда сме нямали никакъв избор. Първо кралят ни събра, след това — Бог. Трябва някъде да е било записано, че ще се обичаме.

Щастие изпълваше сърцето й и тя сякаш не намираше думи да го изрази.

— Ще се закълнеш ли да ме обичаш вечно, моя скъпа съпруго?

— Завинаги — обеща тя и очите й блестяха.

Той сведе глава, последва дълга целувка. Всички препятствия, които досега ги бяха разделяли, бяха преодолени.

Те се бяха слели в една душа, едно сърце, една любов.