Констанс О’Баниън
Пламък (15)

1

1634 година

Лорд Стивън Мередит почти заспиваше, унесен от ритмичното поклащане на отнасящата го по неравния път към Париж каляска. По-рано същия ден беше валяло, но сега в ранния следобед небето се беше изчистило, слънцето се беше показало и осветяваше френските поля.

Стивън беше наследил титлата на баща си след неговата смърт преди шест месеца. Мащехата му, Евгения, най-накрая беше се добрала до възможност да получи това, което тя смяташе, че заслужава. Беше се омъжила за болнав старец, мислейки си, че той скоро ще умре и ще я направи заможна вдовица. Но бащата на Стивън беше живял достатъчно дълго, за да започне да я презира заради изневерите й.

След смъртта на съпруга си Евгения говореше на всекиго, който си даваше труд да я изслуша, че е погубила най-хубавите си години със съпруг, който й оставил само една селска къща. Най-лошото бе, че тази къща се намираше на три дни път от Лондон — града, който толкова много обичаше. Тя се разяри и когато разбра, че годишно ще получава само двадесет лири, което беше по-малко, отколкото беше свикнала да харчи само за шапки. Постоянните й молби за пари бяха накарали Стивън да се отправи към Франция, за да си почине от нея.

Преди три години той беше наследил от баба си по женска линия малко имение извън Париж. По едно време беше решил да го продаде, тъй като не виждаше защо му е необходим замък толкова далеч. Но след като го видя, той дотолкова му се понрави, че реши да увеличи престоя си на два месеца.

Отначало се наслаждаваше на спокойствието и уединението, но рано тази сутрин се беше събудил доста неспокоен и копнеещ за промяна. И ето, беше на път за Париж.

След като влезе в Париж, каляската намали ход и Стивън се загледа с интерес навън, мислейки си как ли ще прекара в този град. Всеобщото увлечение тези дни беше да се посещава театър Ескради. Като че цял Париж беше в краката на някаква актриса, наречена госпожица Пламък. Може би след вечеря и той би могъл да отиде да види тази госпожица Пламък.

 

 

Публиката се превиваше от смях към края на първо действие и Стивън реагираше най-силно от всички, макар невинаги да разбираше какво говорят артистите, тъй като не беше много добър познавач на френския език. Въпреки това се беше влюбил. Госпожица Пламък беше най-очарователното същество, срещано някога от него. Искаше да говори с нея, да й каже колко й се възхищава, но как изобщо би могъл да се разбере с нея? След последното действие застана пред входната врата, надявайки се на възможността да говори с нея. Съдейки по натрупалото се множество хора, които още отсега се блъскаха, за да се доближат до нея, той едва ли щеше да може да привлече вниманието й. Най-накрая госпожица Пламък се появи заедно с една прислужница, вървяща до тях. Тя започна да си проправя път през тълпата, казвайки по някоя дума на възхитените зрители, които отстъпиха пред нея и образуваха тесен проход. Когато тя се приближи до Стивън, той пристъпи напред и проговори колебливо на френски:

— Mademoiselle, vous… — позабравени думи едва си пробиваха път до съзнанието му, — laide… а… air peur.

Сабин спря шокирана и се вгледа смаяна в мъжа до себе си.

Стивън си мислеше, че тя ще го отмине безмълвна. Но изведнъж тя се усмихна, после от устните й като че се разля мелодичен смях. За негово облекчение тя му проговори на английски с много силен акцент.

— Господине, би трябвало да внимавате какво говорите, защото направо ще завъртите главата на някоя жена с такива думи.

— Исках да ви кажа колко сте прекрасна — каза й той искрено.

Тя отново се разсмя.

— Вашият френски не е много добър, нали така, господине?

— Опасявам се, че е така.

— С облекчение чувам признанието ви, защото това, което ми казахте, не беше много похвално.

Той усети как му прималява и потърси погледа й.

— И какво ви казах?

— Вие казахте, господине, че съм ужасно грозна.

Лицето му се изчерви.

— Госпожице, моля да ми простите! Кълна ви се, че нямах никакво намерение… Исках само да… мисля, че сте много красива!

Сабин се загледа в англичанина по-внимателно, докато в същото време се преструваше на незаинтересована. Чувстваше как сърцето й беше ускорило пулс. Какво правеше Стивън Мередит в Париж? Изглежда не беше я познал — беше ли възможно.

Събирайки смелост, тя отвърна на погледа му.

— Няма да обръщам внимание на първия ви комплимент, господине, но ще приема втория.

Тя се извърна, за да си тръгне, и тогава той й каза:

— Моля ви, госпожице, може би няма да има повод да разговаряте отново с мен, но не бихте ли ми позволили да ви се представя?

Сега вече тълпата почти се беше разотишла. Тя отново се извърна към него.

— Добре би било.

Трябваше да разбере дали не го праща Гарет или срещата им е чиста случайност.

— Аз съм лорд Стивън Мередит от Англия.

Ръцете й в маншона се стегнаха в юмруци.

— Срещали ли сме се и преди, господине?

— Уверявам ви, че никога не сме се срещали. Не бих забравил такава среща.

Сабин въздъхна с облекчение. Тя си припомни деня, в който двамата с Гарет бяха дошли в замъка Уудбридж и колко галантен се беше показал Стивън. Никога нямаше да забрави и как я беше защитил в деня на сватбата й, когато всички други й се бяха надсмели.

— Винаги е приятно да срещнеш някого от Англия, лорд Мередит. Сам ли сте дошъл в моята страна? — попита тя, надявайки се, че Гарет не го придружава.

— Да, съвсем сам — отговори Стивън с лека надежда госпожица Пламък да е дотолкова впечатлена от него, че да се интересува дали не е женен.

Сабин се извърна към Изабел, която търпеливо беше стояла до тях по време на разговора, не знаейки, че този човек е присъствал и в миналото на Сабин.

— Да тръгваме, Изабел.

— Госпожице, преди да си тръгнете — изрече Стивън бързо, — може ли… да ви се обадя отново?

Сабин се поколеба за миг.

— Ако желаете, милорд, можете да ме посетите в дома ми следващия петък. Организирам неголямо събиране и вие ще сте добре дошъл.

Очите му радостно грейнаха.

— Ще дойда.

На лицето му в миг се изписа смущение.

— Но къде живеете?

— Елате утре зад кулисите и потърсете Жак. Той ще се разпореди да получите най-подробни указания.

Стивън едва можеше да повярва, че госпожица Пламък не само беше разговаряла с него, но и щеше да го допусне в дома си. Беше истински щастливец.

Когато Сабин се настани в каретата, Изабел я попита:

— Защо покани този непознат в дома си и англичанин при това?

— Не е непознат. Приятел на Гарет е и доведен син на любовницата на съпруга ми.

— Не е ли опасно, малка моя? — обади се Изабел, а лицето й се беше смръщило.

— Няма по-добър начин да узная нещо за Гарет от това да стана приятелка на най-добрия му приятел. Ще се възползвам от Стивън Мередит, за да получа сведения за врага си — ловко, нали?

Изабел дълго време я гледа право в очите.

— Това също е много опасно.

— Никога не забравям, че Ричард и аз сме изправени пред опасност.

Сабин все повече харесваше Стивън. Той беше това, което Тея би нарекла достоен мъж. Беше честен и грижовен и с великолепното си чувство за хумор караше Сабин непрекъснато да се смее. Тя беше много внимателна с него, никога не подхващаше разговор за Гарет или за мащехата му, въпреки че мисълта за тях не я напускаше. Просто изчакваше, надявайки се, че Стивън сам ще заговори за тях.

От първата им среща измина месец и сега Сабин се чувстваше доста неспокойна. Стивън започваше да изпитва все по-силни чувства към нея, а на нея не й се искаше да го наранява.

Една звездна нощ Сабин и Стивън бяха в нейната градина. Откъм отворената врата на къщата се разнасяха смехове.

— Харесва ми тук, Стивън. Париж е бляскав като красиво бижу, нали?

Той я погледна, в погледа му се четеше огромно възхищение.

— Не и толкова красив като вас, госпожице Пламък.

— Стивън — започна тя мило, — ценя приятелството ни, защото аз имам много малко истински приятели. Не бих искала то да се разруши.

— Искате да кажете, че ние можем да бъдем само приятели? — попита той, мъчейки се да прикрие разочарованието си.

Сабин изпита угризение на съвестта, защото безсрамно си беше послужила с него.

— Искам да кажа, че сте ми много скъп приятел и това е всичко, което можем да бъдем един за друг.

Той се смълча и дълго време не промълви, просто гледаше звездите.

— Приятелството често е по-дълбоко и по-трайно от любовта, Стивън.

Той й се усмихна с печален вид.

— Може би след няколко години или даже след няколко месеца ще успея да съзра мъдростта в думите ви, но не и в този миг.

Очите й се замъглиха от сълзи и тя нежно го докосна по бузата.

— Вие сигурно ще се върнете в Англия, Стивън.

— По всяка вероятност.

Сабин извърна поглед, съзнавайки, че отново ще го използва, за да научи нещо за Гарет.

— Имате ли много приятели в Англия?

— Да, предполагам. Имам много приятели, но само един, който ми е като брат.

— Разкажете ми за него.

Той не изпитваше желание да говори за Гарет, даже и с госпожица Пламък.

— Вие сигурно ще харесате Гарет — всички жени го харесват. Но той не откликва на възхищението им.

Той я погледна отново.

— Не е като вас.

— А на вашия приятел харесва ли му възхищението на жените? — попита тя.

— Като че те повече се интересуват от него. Едно време той беше ревностен поклонник на жените, но се случи нещо, което го промени и сега е много по-сдържан и сериозен. Рядко посещава Лондон и никога не се появява в кралския двор. Гарет избра да се върне в дома си — замъка Улфтън и на практика живее доста затворено.

Сабин се напрегна.

— Какво го промени толкова?

Стивън смръщи лице.

— Беше затворен в Тауър по фалшиво обвинение, че е причинил смъртта на младата си съпруга и цялото й семейство.

— Колко страшно — възкликна тя, като вътрешно в себе си се надяваше, че Гарет все още страда заради престъплението, което беше извършил.

— Не съм чувал нищо за това от самия Гарет, защото той отказва да говори с мен за това, но мисля, че се обвинява за смъртта им — особено за смъртта на съпругата си.

Сабин се опита да прикрие горчивината в тона си.

— Колко жалко.

— Ако познавахте Гарет, щяхте да разберете защо би могъл да приеме чуждата вина като своя.

— Не се ли е оженил отново?

— Около него имаше жени, но… — Стивън разпери ръце. — Не трябваше да ви досаждам, като ви разказвам това.

— Не ми е досадно.

Той улови Сабин за ръка и се вгледа в очите й.

— Ще ми липсвате.

— И вие на мен. Скоро ли ще се върнете в Париж?

Той се усмихна, мислейки си за всичко онова, което никога нямаше да се случи помежду им.

— Разбира се. Ще се постарая да не лишавам за дълго приятелите си от моето присъствие.

— Може би — осмели се тя да каже, — бихте могъл да доведете и приятеля си Гарет във Франция. Никой не би могъл да остане сериозен за дълго тук.

— Какво добро предложение. Сигурно ще го доведа.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Ще мислите ли за мен, докато ме няма?

— Ще мисля често за вас, като за много добър приятел.

След като Стивън си тръгна, Сабин осъзна, че той страшно ще й липсва, защото чрез него тя се беше докоснала, макар и за кратко до Англия.