Констанс О’Баниън
Пламък (4)

4

Евгения Мередит вече започваше да става нетърпелива. Беше чакала до каляската си цял следобед. Беше измръзнала, прашна и гладна, но не искаше да се откаже, преди да свърши това, заради което беше дошла. Трябваше да влезе в замъка Уудбридж.

Никакво девойче не можеше да й отнеме Гарет. И ако тя самата не можеше да има Гарет, никоя не ще го има.

Хрумването й как да попадне в замъка Уудбридж беше гениално. Беше наредила на кочияша си да спре и дала инструкции — ако види някой да излиза откъм замъка, веднага да свали едно от колелата и да го търкулне на пътя така, че човекът да си помисли сякаш нещастието с каляската й току-що се е случило. И разбира се, щом като този някой от замъка разбере за ранга й, неминуемо ще я покани да си почине в замъка, докато поправят каляската.

По едно време един конник спря до тях и предложи помощта си, но когато Евгения разбра, че той беше само пътник, му отказа.

Скоро щеше да се стъмни и тя вече беше започнала да се отчайва. Взе решение да изпрати кочияша си в замъка уж да потърси помощ, когато видя едно момиче да прекосява поляната — сигурно беше слугинче. Тя накара кочияша си да привлече вниманието на момичето.

— Ей, момиче — извика той през свитите на тръба пред устните му ръце, — ела насам.

Сабин спря, колебаеше се какво да направи. Само след миг тя закуцука към каретата. Когато наближи пътя, Евгения се запъти към нея.

— От замъка ли си?

Сабин веднага забеляза счупеното колело.

— Да, мадам, от замъка съм. Вие изглежда се нуждаете от помощ.

— Тогава побързай да го кажеш на господаря си. Бързо, момиче, че скоро ще стане тъмно, а аз съм много изморена и се нуждая малко да се подкрепя.

Сабин кимна в съгласие.

— Ако желаете, можете да ме придружите до дома ми, не е далеч. Ако предпочитате, ще изпратя някой друг да ви доведе.

Начинът, по който разговаряше момичето, накара Евгения да се вгледа в него. То беше облечено в кафява вълнена рокля с допълнителна яка от коприна и изплетени с копринени конци дантели на ръкавите и по краищата й на полата. По-скоро рижавата, отколкото кестенява коса на момичето беше прибрана и придържана отзад от обсипан с перли гребен. Кафявите й обувки бяха от най-фина кожа. Това не беше слугинче, както си беше помислила отначало, най-вероятно беше член на семейството.

— Да не сте случайно роднина на граф Уудбридж? — попита Евгения вежливо.

Сабин се беше възхитила на хубавата й жълта рокля, украсена със златист ширит. Беше изключително елегантна, а и самата дама беше невероятно красива.

— Имам честта да бъда дъщеря на лорд Уудбридж, мадам.

Устните на Евгения трепнаха в едва доловима усмивка.

— Какво щастие за мен, че каретата ми се счупи близо до вашия дом. С удоволствие ще приема предложението ви да ме придружите по пътя през поляната, макар обувките ми да не са предназначени за такава разходка.

— Не се безпокойте, мадам. Ще помоля баща ми да изпрати карета за вас.

— Малко ми е известно за вашето семейство — каза бавно Евгения. — Мислех, че лорд Уудбридж има само една дъщеря и тя е доста по-голяма. Да не би да не съм разбрала правилно?

— Разбрала сте правилно, мадам. Родителите ми имат само една дъщеря.

Евгения се взря в момичето. Това да не е някаква шега? Та тя беше само едно дете, как изобщо можеше да бъде съпруга на Гарет? И не беше и красавица. Евгения се опита да я види през очите на Гарет. Нищо, което да я прави изключителна. Просто си беше едно слабичко дете. А що се отнася до косата й, мъжете не обичат жени с рижав цвят на косата. Не, Гарет не би могъл да вземе това дете за жена.

— Сигурно бихте ме помислила за доста груба, но мога ли да попитам за името ви?

— Простете ми, мадам, трябваше сама да ви се представя още в началото. Аз съм Сабин Блекторн.

Евгения затисна устата си с две ръце, опитвайки се да потисне внезапната ярост, която я обхвана.

— Жената на Гарет! — изкрещя тя. — Това не може да бъде! Той никога не би се оженил за някоя като вас. У вас няма и помен от красота.

Сабин премигна при тези толкова обидни думи, казани с такава жлъч.

— Въпреки това, мадам, аз съм херцогиня Балмро. Гарет Блекторн е мой съпруг.

За миг Евгения не можа нищо да отговори, тъй като погледът й беше привлечен от герба на пръстена, който момичето носеше — дракон в полет. Нямаше грешка, беше гербът на рода Блекторн. На Евгения й се прииска да се разправи още тук с момичето, отнело й любовта на Гарет.

— Разбирам защо Гарет не ви е отвел в замъка Улфтън — заяви тя със злоба в гласа. — Не е искал да ви покаже на приятелите си, а и как ли би се осмелил?

Сабин вдигна глава и се вгледа право в очите на жената пред себе си — това трябва да беше тази, която Гарет беше обичал, даде си сметка тя.

— Лейди Мередит, нали? — попита тя, отгатвайки самоличността й.

— Значи сте чула за мен — отговори й Евгения с явно задоволство. — Надявам се, каляската ми не след дълго да бъде поправена — каза с въздишка тя и попривдигна опръсканите с кал краища на роклята си и в същото време поглеждайки косо Сабин. — Гарет ще се тревожи, че съм се забавила.

Тя се пресегна и положи измръзналата си ръка на рамото на Сабин.

— Май не трябваше да казвам това.

Сабин просто не знаеше какво да отговори на такова злостно предизвикателство.

— Няма да ви накарам да чакате — каза тя с достойнство. — Надявам се разбирате, че се налага да ви откажа гостоприемство. Но ще изпратя хора да ви помогнат.

В отговор Евгения изхриптя:

— Нахална пикла!

— Приятен ден, милейди — изрече Сабин, опитвайки се да предотврати търкулването на насъбралите се в очите й сълзи.

Тя се извърна към замъка и с куцукане се отправи натам — прииска й се да можеше да накара този изпълнен със злоба смях да замлъкне.

— Гарет не ще те обича никога! — викаше Евгения. — Той обича мен!

Сабин спря, извърна се и каза, повече гневна, отколкото наранена:

— Ако смятате, че това е вярно, бихте ли се държали по такъв недостоен начин, само за да се запознаете с мен? Ако искахте да ви приемем в нашия дом, нямаше защо да повреждате каляската си. Просто трябваше да почукате на вратата.

Сабин си тръгна с високо вдигната глава, с впити в замъка очи. Едва потисна желанието си да вдигне ръце и да ги притисне към ушите си, за да заглуши последвалите думи, изсъскани от Евгения.

— Ти не си нищо друго, освен едно недъгаво дете. Гарет сигурно се отвращава още щом те види.

Евгения замлъкна, осъзнавайки, че е загубила. Сабин Блекторн беше много млада и изключително некрасива, но беше херцогинята на Гарет.

Когато наближи замъка, Сабин още потреперваше. Но вместо да влезе вътре, тя се отправи към конюшнята, където каза на главния коняр:

— Отиди на външния път, там има една каляска, която се нуждае от поправка. Помогни с каквото можеш. Но каквото и да става, не предлагай гостоприемството ни на дамата. Тя не е добре приета тук.

Конярят кимна в знак на съгласие, макар нареждането й да му се стори доста странно.

— Ще помогна, ваша светлост.

 

 

Кортланд Блекторн седеше в общото помещение на странноприемницата „При патицата и лисицата“ с крака протегнати към огнището. В същото време очите му бяха впити във входната врата, явно очакваше някого. Мина час, минаха два, трупаха се и халбите бира, изпити от него. Вече доста пиян и говорещ с доста висок тон, той си поръча още.

Якият кръчмар беше решил да се освободи от противния посетител. Ако мъжът продължаваше да бъде все така войнствено настроен, направо щеше да го изхвърли.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Кортланд.

— Не ви познавам, господине — отвърна кръчмарят.

— А ти как се казваш? — попита Кортланд.

— Харолд Лъдлоу, господине.

— Е, господин Лъдлоу, запомни добре. Аз съм човекът, който ще погуби братовчед си, херцог Балмро. Сигурен съм, че си чувал за него. Всички го знаят.

Харолд Лъдлоу не се впечатли от хвалбите на мъжа, който беше пил твърде много — често виждаше такива. След като изтрезнееха, самохвалковците рядко изпълняваха заканите си.

— Разбира се, господине, чувал съм за негова светлост. Той се ожени за дъщерята на лорд Уудбридж.

Кортланд отпи глътка.

— Той ми е като камък на шията. Трябва да умре!

— Разбира се, господине — съгласи се кръчмарят, отнасяйки се със снизхождение към пийналия мъж. — Разбира се.

В този миг вратата се отвори и се появи жена. Харолд Лъдлоу се спря смаян. В неговата кръчма да влезе такава изискана дама! Тя носеше жълта рокля от най-фин плат, а лицето й беше закрито зад тъмен воал, но и така той можеше да се закълне, че това е дама от висшето общество.

Евгения Мередит огледа почти празното помещение. Когато погледът й се спря на Кортланд, тя се отправи към него и седна на пейката насреща му.

— Мислех, че няма да дойдете — каза той.

В нейния тон се усещаше отвращение.

— Вие сте пиян.

— Дяволски сте права и ще съм още по-пиян, преди да приключа с пиенето за тази вечер.

— Аз не разговарям с пияници.

И тя се приготви да си тръгва, но той се пресегна и я хвана за ръката.

— Най-добре мисля с халба в ръка.

— По-тихо — предупреди го тя. — Бирата е развързала езика ви. Поискахте да се срещнем и говорим за Гарет.

— А, да, за мъжа, когото ненавиждам и когото вие боготворите. Живея само, за да го видя как страда, мечтая си да го накарам да крещи в агония и болка. Той винаги е имал всичко — богатство, власт, обичта на краля. Била сте в двора и знаете, че винаги се е радвал на вниманието на жените. Сега и най-добрата партия на Англия отново падна в ръцете му. Ожени се за единствената дъщеря на лорд Уудбридж, която му донесе след сватбата още повече власт и богатство.

— Току-що видях жена му — изрече Евгения през присвитите си устни. — Затова закъснях.

— Тя е още дете, но ми напомня за някого, в когото бях влюбен навремето. Малката женичка на Гарет има изящно лице и когато порасне, ще стане красавица — нали видях майка й.

Евгения погледна с още по-голямо отвращение Кортланд. Още една халба и на всички ще стане известен планът им.

— Не искам да слушам за достойнствата й. Искам да знам какво изпитва Гарет към нея.

— Откъде мога да знам? — попита Кортланд с обида в гласа. — Не й бях представен, въпреки че бях на сватбата. Не бях сметнат за достатъчно достоен да седна на една маса с тях по време на празненството.

— Гарет ли не искаше да я вземе или тя не искаше да се разделя с майка си и баща си? — предположи Евгения.

— Съгласно договора малката херцогиня ще остане при семейството си, докато израсне достатъчно.

Лейди Мередит се взря в Кортланд, искайки да може да достигне до истинските му мисли.

— Аз зная защо искам да накажа Гарет, но не зная вие защо го мразите?

— Много са греховете му към мен, въпреки че имаше време, когато истински му се възхищавах. Когато бяхме още деца, баща ми постоянно ме сравняваше с Гарет и сравненията никога не бяха в моя полза. Гарет винаги беше по-добродетелният, по-достойният и аз по никакъв начин не можех да се сравня с умния си братовчед. Винаги бях порицаван от баща си.

Кортланд злобно се изсмя.

— Никога няма да забравя онзи ден — когато той беше провъзгласен за герой от баща му и от моя баща, докато аз бях напъден в стаята си, като преди това бях наречен пълен глупак.

Евгения се наведе през масата, за да може да чува какво шепне той. Носеха се слухове, че Кортланд е потънал в дългове и имотите му са в ужасно състояние — но той продължаваше да живее добре и тя беше напълно сигурна, че това се дължеше на помощта на Гарет, чия друга?

— Вие нямате силата да му навредите без моя помощ — обяви тя.

Кортланд потърка добре поддържаната си брада.

— Двамата ще бъдем страхотни, милейди. И най-добрата част от плана ни е, че никой даже и не ни подозира.

В погледа му се четеше задоволство.

— Планът ни е гениален.

— Не бъдете чак толкова сигурен. Вие сте направляван от гнева си, а за да свършим успешно делото си, трябва да постъпваме с разум.

— Искам да видя Гарет унищожен заедно с всичко, което притежава. Но ми трябват пари.

— Млъкни, глупако! — изсъска тя. — Бирата май ти е завъртяла главата — не виждаш ли, че хората започват да ни гледат. Ще ти дам пари, но трябва да ми обещаеш, че Гарет няма да пострада. Все още се надявам един ден да стана неговата херцогиня. И когато това стане, ти, Кортланд, ще бъдеш възнаграден.

Кортланд я погледна през замъглените си очи. Планът му се различаваше от този на Евгения Мередит, но тя нямаше да го узнае, преди да не стане твърде късно. Той нямаше да се почувства достатъчно удовлетворен — освен от пълното низвергване и унищожение на Гарет. Първо искаше да го види хвърлен в тъмницата Тауър и после обезглавен за убийството на цялото семейство Уудбридж.

— Кога ще получа парите? — попита той.

— Ще ви известя. Надявах се днес да бъда поканена в замъка Уудбридж, за да мога сама да преценя способността им да се защитават, но жената на Гарет провали плановете ми.

— Постарайте се в скоро време да узнаете.

Евгения все още се чудеше дали може да се вярва на Кортланд Блекторн.

— Така и не ми казахте истинската причина да се присъедините към моите планове.

Ръката на Кортланд се сви в юмрук.

— Името й беше Анна. Беше красива и от добро семейство — най-малката дъщеря на лорд Тимоти Драйсън.

— Никога не съм чувала за нея.

— Защото е мъртва от три години. Обичах я така, както не съм обичал никоя друга жена. Искаше ми се да се оженя за нея, но тя нямаше да иска да го направи.

— Защо?

— Защото беше толкова увлечена по братовчед ми, а той изобщо не я забелязваше.

В очите му се появиха гневни пламъчета.

— И знаете ли какво стана? Тя се самоуби — просто влезе навътре в реката, течаща покрай замъка на баща й. После откриха бележка, в която пишеше, че не й се живее, щом Гарет не я обича.

Евгения не обичаше слабите хора.

— Тя просто е била малко луда, нали?

Очите на Кортланд се присвиха.

— Не смей да говориш за Анна по този начин. Когато разказах на братовчед си за трагедията, той ме изгледа с празен поглед и ми каза, че не познава никого на име Анна Драйсън.

— Ами, да, толкова много жени харесват Гарет, никой не би очаквал, че той ще си спомня имената на всички. Но моето той ще си припомни — Евгения едва се въздържа да не изкрещи заканата си.

— Аз открих тялото на Анна — продължи разказа си Кортланд и потръпна при спомена. — Беше толкова бледа, така се беше нагълтала с вода, че едва я познах. Гарет трябва да си понесе наказанието за тази смърт!

Евгения се протегна, обви с ръка юмрука му и заби нокти в плътта му.

— Казах ти, Гарет не трябва да пострада по никакъв начин. Ясно ли ти е?

Той освободи юмрука си от хватката й и се загледа в белезите, оставени от ноктите й.

— Разбрах.

Евгения се вгледа в очите му. Съзнанието му беше поело по грешна посока и можеше да се очаква, че той не ще свърши добре. Но това малко я притесняваше, след като беше успяла да го впримчи в плана си. Може би трябваше да го направи и свой любовник, за да си гарантира лоялността му по-късно, ако стане опасно за тях. Но за тази цел тя дори не го намираше поне малко привлекателен.

Евгения се изправи.

— Оттеглям се с каляската си. Ще ви изпратя известие, когато всичко е готово.

Изведнъж Кортланд протегна ръка и я придърпа към себе си.

— Остани с мен довечера.

Тя в ужас издърпа ръката си, но веднага се усети, че не би трябвало да му показва истинските си чувства и затова побърза да го успокои:

— Звучи толкова съблазнително, но трябва да бъдем дискретни. Ще имаме достатъчно време да се отдадем на удоволствия, когато изпълним плана си.

Слагайки ръкавиците си, Евгения добави:

— Съветвам ви да се ориентирате към леглото си, преди да сте привлякъл повече внимание.

Той я наблюдава, докато излезе от кръчмата, после на висок глас си поръча още една халба бира и без да се притеснява, че вече почти всички присъстващи го гледат, извика:

— Всеки, който ме е пренебрегвал, ще съжалява един ден.

После вдигна халбата високо над главата си и добави:

— Смърт за врага ми, Гарет Блекторн!