Констанс О’Баниън
Пламък (20)

6

Гарет чакаше госпожица Пламък до каретата си. Тя излезе от театъра облечена в бяла кадифена дреха с апликирани със златист конец ръкави. По края на полата й бяха пришити мънички розови пъпки, изработени от плат също със златист цвят.

Той се почувства раздразнен, когато я обсадиха поклонници. Тя на всеки се усмихна и му каза по няколко думи. Най-накрая се озова до него и той й помогна да влезе в каретата.

След като потеглиха още дълго чуваха поклонниците й да скандират:

— Пламък! Пламък!

Сабин усещаше раздразнението на Гарет. Той седеше толкова близо до нея, че тя усещаше как дъхът му люлее косата й. Обзе я странно желание — да облегне глава на рамото му и той да я прегърне, както веднъж вече го беше правил. Тя погледна към ръката върху коляното му. Това беше ръка на благородник с дълги нокти и притежаваща сила, степента, на която едва ли би могла да си представи.

Беше благодарна, че фенерите на каретата хвърляха слаби отблясъци и Гарет не можеше да види как треперят ръцете й. Тя ги пъхна в белия си маншон и се извърна към него.

— Вие сте много известна сред вашите сънародници — каза Гарет, все още раздразнен по причини, които не би могъл да обясни. — Чух за вас даже и в Англия. Най-вече от Стивън, признавам. Преди да ви видя, бях скептичен по отношение на това, че някой може да бъде толкова изключителен, както разказваха за вас.

— А сега?

— Съгласен съм с тях.

Заради начина, по който Гарет изрече тези думи, те не звучаха като комплимент.

— Как се чувствате, след като сте обожавана от мнозина?

— Не се интересувам от подобни глупости, ваша светлост. Единствено е от значение за мен представлението да се получи хубаво. Не дължа на никого нищо повече от това.

— Вашият Жак дьо Баяр също е известен в моята страна — чувал съм мнозина да говорят за него. Споменахте в нощта, когато се срещнахме, че неговата трупа е получила покана да играе пред кралица Хенриета — вие ще дойдете ли в Лондон?

Сабин придаде на лицето си кокетливо изражение и повдигна маншона пред устните си, сякаш да прикрие усмивката й.

— Не зная. Все още нищо не е решено.

Той я улови за ръката и взе маншона от нея, хвърляйки го на седалката.

— Бих искал да ви покажа Англия.

— Жак взема решенията, не аз. Ако каже, че ще отидем, тръгвам и аз.

— Защо се съгласихте да вечеряте с мен?

— Не съм много сигурна защо?

Тя вложи цялата лукавост, на която беше способна, в усмивката си.

— Може би това се дължи на изключителния ви чар.

Ръката му я улови за брадичката и извърна лицето й към него.

— Подигравате ли ми се?

— Аз — изрече тя с преувеличена изненада, — коя съм аз — една съвсем безпомощна жена, и да мамя такъв високо титулуван господин като вас? Не бих се осмелила.

Ръцете му уловиха лицето й и го извърнаха към светлината, за да може по-добре да погледне очите й. Нито една жена не го беше омагьосвала повече.

— Мисля, че просто си играете с мен и не разбирам защо.

Сабин отговори, използвайки думите от една от пиесите на Жак:

— Господин херцоже, говори се, че сте отнел сърцата на десетки жени и сте ги отхвърлил без ни най-малко угризение на съвестта. Само се моля да се отнесете по-любезно с мен.

Гарет не се остави да бъде измамен или очарован от играта й.

— Не играйте роля пред мен. Не съм един от вашите глупаци, които всяка вечер седят сред публиката и се задоволяват само да ви виждат.

Тя го погледна с невинни очи, знаейки, че и той посещава всяко представление, откакто се бяха видели за пръв път.

— Кажете ми, господин херцоже, колко пъти сте бил сред публиката?

Изведнъж той започна да се смее. Беше го хванала натясно, използвайки собствените му думи. Но какво значение има, когато съвсем скоро щеше да удържи победа над нея?

— Тази вечер ще ви окажа чест лично да се преклоня пред таланта ви. И ще ви имам само за себе си.

Тя извърна очи от него и се загледа пред себе си, изучавайки орнаментите на тапицерията.

— Не искам да ми се прекланят.

— Какво искате тогава, госпожице Пламък? — попита той с нисък, галещ тон.

Гарет притежаваше властта да я съблазни с думи. Тя реши, че ще бъде по-безопасно, ако го накара да говори за себе си.

— Не е ли вярно, че сте разбили много момински сърца?

— Кой ви каза това?

— Разстоянието между Лондон и Париж не е чак толкова голямо, колкото си мислите. Има хора, които са ми говорили за вас. Казаха ми, че сърцето ви принадлежи на някаква лейди Мередит. Тя няма ли да се притесни, че ще вечеряте с мен?

Гарет за миг остана слисан.

— Информацията ви е много стара. Тази вечер искам да говоря за вас и колко сте очарователна.

Сабин знаеше, че го е настъпила по болното място, в същото време се усмихна, играейки си с диамантената си гривна.

— Рядко обръщам внимание на ласкателства. Особено ако са изказани от господа с благородна кръв. Повечето от вашата класа биха казали и повече в момент на страст, нали?

Той посочи с глава гривната й.

— Един от тези господа с благородна кръв ли ви даде това украшение? Съмнявам се, че сте си го купила от някоя сергия на селски пазар.

— Както вече ви казах, никога не съм приемала скъпоценности, от който и да е мъж. Само с един да го бях направила, той щеше да помисли, че може да предяви претенции и че има някакви права над мен, а аз принадлежа само на себе си.

— Бащата на Ричард подарявал ли ви е ценни украшения? — попита Гарет, изпитал изведнъж ревност към непознатия мъж.

— Разбира се. Но това беше различно — той имаше това право.

Гарет беше решен повече от всякога да разруши бариерите, с които госпожица Пламък беше оградила сърцето си.

— Какво би се изисквало от един господин да направи, за да си спечели правото да приемате подаръците му?

Тя го погледна право в очите.

— Той трябва да спечели сърцето ми, но не вярвам, че това е възможно.

— Да приема ли, че току-що сте ми отправила предизвикателство?

— Не, господин херцоже, аз просто ви открих една истина.

Тя отново прехвърли разговора към него.

— Сигурна съм, че много жени са ви обичали.

Той рязко си пое дъх, нетърпелив да й отговори.

— Не толкова много.

Тя набра кураж да продължи.

— Казаха ми, че сте се оженил за малко момиче от семейство, загинало при много подозрителни обстоятелства.

Тя веднага усети, че той като че застина на място. В каретата се възцари тишина и единственият звук, който се чуваше, бе тропотът на конските копита върху калдъръмените улици.

— Вашият информатор не е бил много точен, госпожице. Все още не съм приел, че жена ми е мъртва.

Неговата откровеност искрено я изненада. Все още вярваше, че тя е жива! Не биваше да се паникьосва или да проявява слабост.

— Щом сте женен, не трябваше да ме молите за тази вечеря, господине. Не смятам това за подобаващо.

С изненадваща бързина Гарет я улови за раменете и я притегли към себе си.

— Толкова ли голямо значение има?

Устните му леко докоснаха бузата й.

— Има ли нещо друго значение, освен това, че сме заедно? Няма друга жена в мислите ми и в сърцето ми, освен вас — това ще задоволи ли любопитството ви?

Сабин премигна. Ставаше все по-трудно да играе ролята на кокетка.

— Сега вие си играете с мен, господин херцоже. Нали не очаквате да ви повярвам, че един мъж може да изпитва толкова силни чувства към една жена, след като се е запознал с нея едва неотдавна?

Прииска му се да я разтърси, за да я накара да признае, че между тях наистина са се породили рядко срещани и прекрасни чувства.

— Много добре съзнавате какво правите с мен и мисля даже ви е приятно да ме ловите на въдицата си.

Силата на погледа му щеше да я изгори.

— Не се преструвайте излишно на толкова свенлива, защото не сте толкова невинна. Много добре осъзнавате чувствата ми към вас, защото и вие изпитвате същото.

Смехът й беше принуден.

— Демонстрирате прекалена увереност в силата си над чувствата на жените, ваша светлост. Защо мислите, че в чувствата ми към вас има нещо повече от чисто развлечение?

Ръцете му още по-здраво я притиснаха и тя се затрудняваше да диша свободно.

— Сега развличате ли се?

Ръката му се плъзна по шията й, той улови брадичката й и изви внимателно главата й така, че устните им почти да се докоснат.

— Защо не се смеете сега?

Сърцето на Сабин биеше лудо, тя си мислеше, че ще се задуши всеки миг.

— Пуснете ме — настоя тя, надявайки се той да не усети страха в гласа й.

За нейна изненада Гарет я пусна.

— Ако не искате да ви любя, кажете ми го сега. Не мога да бъда до вас и да не ви докосвам — каза й той с внезапно прегракнал глас.

— Твърде далеч отидохте — изрече тя, още не освободила се от паниката, която я беше обзела. — Вие ме поканихте на вечеря и това беше всичко, на което се съгласих, ваша светлост.

Той въздъхна тежко и се облегна назад.

— Права сте, разбира се. Моля да ми простите.

Тя с почуда установи, че в този миг й се доплака.

— Така ли се отнасяте с всички свои жени?

— Какво имате предвид с това — с всички свои жени? — попита той с раздразнение. — Казах ви, че няма жени в моя живот.

— Нито съпруга…, нито любовница? Отричайте, щом искате, но не мога да се съглася, че мъж като вас би се лишил от компанията на жени.

Страданията, които Сабин беше изживяла толкова отдавна, се върнаха с нова сила, сякаш всичко се беше случило едва вчера. Много добре си спомняше изпитаната болка, когато в деня на сватбата си разбра, че съпругът й е влюбен в лейди Мередит.

Гарет наблюдаваше как в златистите й очи се появява студенина и острота и това го накара да я пожелае още повече. Единствената жена, която се беше докоснала до сърцето му, изглежда не го уважаваше достатъчно, може би даже го презираше, и той не разбираше защо. Но имаше едно нещо, което той знаеше за нея — тя не беше толкова неотзивчива на прегръдките му всъщност, както го беше накарала да си мисли, че е — на думи.

Сабин успя да изтика спомена за болката в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Нямаше значение какво трябваше да направи, тя щеше да намери начин да достигне до сърцето на Гарет. И щеше да го разкъса на парчета. Каквото и да се случеше с него, той го заслужаваше.

Тя сложи ръка върху ръката му.

— Истина е, че вие сте единственият мъж, с когото се съгласих да вечерям сама. Не зная какво ме накара да приема поканата ви.

Гарет не се усмихна.

— Разкажете ми за бащата на Ричард.

Сабин се опита в думите й и в погледа й да не си проличи триумфа й, когато осъзна, че Гарет се измъчва от мисълта дали тя не е майката на Ричард. Щеше да му позволи да й задава въпроси, щеше да задоволи любопитството му, казвайки истината, водейки го обаче към погрешни заключения.

— Аз… обичах бащата на Ричард — започна тя. — Винаги ще го обичам. Бях много млада, когато той умря и трябваше сама да се грижа за Ричард. Разбира се скоро след това Изабел, Мари и Жак станаха нашето семейство. Не бихме оцелели без тях.

— Бащата на Ричард не се ли беше погрижил за вас?

— Той почина неочаквано. И не можа да ни помогне.

Сабин за миг замълча, усещайки, че всеки миг може да се разплаче.

— Казаха ми, че последната му мисъл е била за нас.

Гарет не проумяваше дивата ревност към мъртвия, която го обзе. Имаше още въпроси, на които искаше да получи отговор.

— Не сте ли обичала друг мъж след бащата на Ричард?

— Не и по същия начин, както обичах него. Но бащата на Ричард е мъртъв, а аз съм жива.

— Как да се боря с призрак? — изрече на глас Гарет, по тона му личеше колко е разстроен.

— Наистина — каза Сабин. — Чувството на ненавист към Гарет беше взело връх в нея. — Между нас винаги ще стои призракът на бащата на Ричард.

— Трудно ми е да повярвам, че такава красива жена като вас живее във въздържание. Точно това съм чувал да говорят за вас.

Сабин прехапа треперещите си устни.

— Благодарна съм, че ме смятате за красива. Но не ви вярвам, че чак толкова сте се загрижил какъв живот водя.

— Дали го приемате или не, аз вече съм част от вашия живот.

В погледа му изведнъж се появи острота.

— Искате нещо от мен и аз не разбирам какво е то.