Констанс О’Баниън
Пламък (6)

6

Сабин се беше облакътила на бюрото на баща си, докато икономът й обясняваше как се води счетоводната книга. Майка й беше започнала усърдно да я запознава с това, как се ръководи едно толкова голямо домакинство, след като скоро й предстоеше да стане господарка на замъка Улфтън.

Старата прислужница Тея, която Сабин помнеше от най-ранно детство да се грижи за нея, се появи на вратата.

— Никакви уроци повече днес. Нейно благородие иска да ви види.

Сабин затвори счетоводната книга и се изправи. По пътя към изхода тя се спря за миг и надникна през прозорците — на небето се събираха облаци.

— Изглежда бурята ще се разрази, преди да настъпи нощта.

Тея кимна и изравни крачка със Сабин.

— Май така ще бъде.

Тъкмо бяха излезли в коридора, когато бурята започна. Внезапен порив на вятъра натисна прозорците и един се отвори. Запалените свещи мигом бяха изгасени и коридорът потъна в тъмнина. Слугите веднага се засуетиха, проверявайки дали всички прозорци са здраво затворени и припалвайки наново свещниците.

— Това е лоша поличба — обади се Тея. — Нещо лошо ще се случи.

При тези думи Сабин незнайно защо потрепери. И тя също се беше чувствала някак неспокойна и безпомощна през целия ден, а сега преди настъпването на нощта тези чувства само се усилиха.

В този миг те съзряха личната прислужница на майка й да се втурва по стълбите надолу, лицето й се беше зачервило от притеснение и тя едва си поемаше дъх.

— Всички се вълнуват, ваша светлост. Нейно благородие започна да ражда! Изпратиха ме да намеря баща ви.

Сабин се втурна по стълбите.

— Веднага трябва да отида при нея.

— Не! — беше категорична Тея, изпречвайки се на пътя на Сабин. — Макар да сте омъжена, не смятам, че трябва да присъствате по време на раждането.

Сабин изглеждаше поразена и Тея се опита да я успокои.

— Трябва да помислите какво ще бъде най-добре за майка ви. Не е време сега нейно благородие да се тревожи и за вас. Изчакайте във вашите покои. Ще дойда веднага, щом бебето се роди.

Сабин с неохота се качи горе, където приласка Ричард и го настани да си легне, после се прибра в спалнята си. Опита се да се концентрира върху ръкоделието си, но без полза, така че просто седна и извърна глава към прозореца. Наблюдаваше как дъждът блъска върху стъклата и се молеше бебето да оживее.

Малко преди полунощ Тея влезе в спалнята, с дълбока покруса клатейки глава.

— Толкова съжалявам, Сабин, детето умря. Нейно благородие иска да ви види.

— Не, Тея! Как ще понесе тя тази загуба?

— Това е трагедия. Не мисля, че ще може повече да има деца — това раждане беше много тежко. Отидете при нея и се опитайте да я успокоите, доколкото е възможно.

Сабин се втурна по коридора към спалнята на майка си. Влажната коса на лейди Уудбридж беше полепнала по бледото й лице. Когато погледна Сабин, очите й бяха без блясък и изпълнени с тъга.

— Не се натъжавай толкова, детето ми. Не е било съдено това дете да живее.

Сабин падна на колене и притисна устни до ръката на майка си. Не намираше думи, с които да внесе успокоение в душата й.

— Почини си сега, маман. Ще остана при теб тази нощ.

На лицето на майка й се появи слаба усмивка.

— Винаги си била толкова мила с мен, Сабин. Обещай ми, че ще се грижиш за Ричард.

Сабин се спогледа объркана с баща си, който беше седнал на крайчеца на леглото — изглеждаше толкова нещастен.

— Маман, и ти ще се грижиш за Ричард, нали? Кажи й, татко.

— Не говори така, Риан, да не би да предизвикаш съдбата — изрече лорд Уудбридж рязко.

— Но ако нещо се случи — не вярвам да се случи, — но ако се случи, Сабин ще дадеш ли на Ричард тази любов, която аз не можах да му дам?

Сабин съзнаваше, че майка й се нуждае от нейното уверение.

— Обещавам, маман.

— Нищо лошо няма да се случи с теб. Няма да го позволя, чуваш ли — каза с твърд глас лорд Уудбридж.

Сабин внезапно усети нещо да я пробожда в сърцето, когато съзря несигурност в бащините си очи. Беше станала някаква ужасна грешка, помисли си тя. Тя притисна ръката на майка си, искаше й се да може да прелее част от силата си в майчиното тяло.

Риан Уудбридж погледна мъжа си с любящи очи.

— Върви да си легнеш, Уудбридж. Аз също ще отдъхна, но нека дъщеря ми остане до мен.

Той кимна и се отдалечи с наведени рамене сякаш му бе нанесен смъртен удар.

Сабин остана при майка си цялата нощ. Понякога лейди Уудбридж изпадаше в безпаметен сън, понякога просто се вглеждаше в тъмнината навън. Тя гореше и постоянно изпитваше жажда.

Акушерката я прегледа през нощта и увери Сабин, че състоянието на майка й е нормално и с всеки изминат ден ще укрепва.

Но лейди Уудбридж изобщо не се възстанови, пет дни след като най-малкият й син беше положен в семейната гробница, тя просто като че угасна. Акушерката обясни, че трябва да е заболяла от млечна треска, но на Сабин й се струваше, че майка й е умряла, защото сърцето й не можа да понесе загубата на още едно дете.

Мрачно покривало като че обви замъка Уудбридж и принадлежащото към него селище, защото всички бяха обичали лейди Уудбридж. В деня, в който трябваше да бъде погребана, отново се разрази буря и се проля дъжд — сякаш и небето скърбеше за нея.

Сабин сведе глава и се заслуша в изпълнените с искрена жал думи, които отец Сантини изричаше за майка й. Тя държеше Ричард за ръка, в този миг бе благодарна, че той беше твърде малък, за да разбира какво става. Момчето просто се оглеждаше с интерес наоколо и не спираше да разпитва Сабин защо са се събрали всички тези хора.

Преди погребалното богослужение да свърши, небето се изчисти и оттам се показа слънцето — Сабин усети като че някой я гали по бузата. Тя чу свраки да се обаждат откъм близкия дъб и се замисли, че всичко наоколо продължаваше да съществува, сякаш нищо не се беше случило, докато нейният мъничък свят бе срутен.

Баща й стоеше настрани, със сведени рамене и скръбно изражение на лицето. Сабин се беше опитала да го успокои, но той просто я беше пренебрегнал. Тя успяваше заради Ричард да се въздържа от плач. По-късно, когато остане сама, ще може да се отдаде на скръбта си, каза си тя. Усети нечие присъствие до себе си и една ръка леко да я докосва.

Сабин се извърна и като че потъна в изпълнения със симпатия поглед на Гарет Блекторн. Не го беше очаквала да пристигне и се учуди колко покрусен изглеждаше.

Беше застанал до нея, докосвайки рамото й с ръка, сякаш искайки да й предаде малко от своята сила. Само ако знаеше какво означаваше за нея неговата поява тук сега. През последните няколко дни Сабин беше принудена да се раздели и с последните остатъци от безгрижното си детство. На баща й изобщо не можеше да се разчита през това време и се наложи тя да вземе всички решения, за да вървят работите в замъка Уудбридж, както и преди.

Богослужението приключи. Гарет се наведе и взе Ричард на ръце. Момчето облегна глава на рамото му и очите му се запритваряха. Гарет хвана Сабин за ръка и я отведе надалеч от скърбящите.

— Толкова съжалявам — изрече той с тих глас. — Много добре разбирам как се чувствате, Сабин.

За Сабин ставаше все по-трудно да не се разплаче.

— Благодаря ви, Гарет.

— Дойдох веднага, щом разбрах.

Той се почувства загрижен, като осъзна, че тя явно се опитва да потисне скръбта си.

— Няма страшно, ако плачете, Сабин.

— Не бих искала. Баща ми изобщо не понася случилото се добре — и аз трябва да бъда силна заради него и брат си.

Тея ги беше последвала и пое Ричард от ръцете на Гарет, за да го отнесе в замъка.

— Да провървим ли, Сабин? — попита той.

— Гостите…

— Могат да почакат.

Той лекичко я придърпа към себе си и те се запътиха към градината, която беше гордостта на лейди Уудбридж. Гарет настани Сабин на една пейка и приседна до нея.

— Не намирам думи, с които да ви успокоя, Сабин. Само искам да знаете колко ви съчувствам.

Тя сведе глава и усети в гърлото й да се надига буца. Гарет я придържаше с едната ръка, а с другата лекичко я погали по главата.

— Хайде, хайде, наплачете се на воля. Никой не би ви обвинил, че плачете за толкова обичната си майка.

И тя го направи. Плачеше толкова силно, че той се почувства дълбоко наранен. Дълбоки стенания се отронваха от устните й и след всяко Гарет я придърпваше все по-близо и по-близо до себе си. До този миг тя не съзнаваше колко много се беше нуждала от него. Целият гняв, който Сабин изпитваше заради посещението на лейди Мередит, се изпари и тя се вгледа в очите му, откривайки там искрена болка — той наистина дълбоко й съчувстваше.

След известно време той изтри очите й с носната си кърпичка.

— Добре е човек да се отдаде на скръбта си. Този, който я таи в себе си, скърби по-дълго.

Тя кимна.

— Така постъпва баща ми. Не си позволява да плаче.

— Сабин — каза Гарет, улавяйки я за брадичката и повдигайки лицето й към своето, докато погледите им се срещнаха, — когато баща ми почина, някой ми даде нещо, което значеше за мен много повече от всички най-сърдечни съболезнования, които получих.

— И какво беше това?

Той бръкна в жакета си и извади оттам роза, стъблото й беше леко прекършено.

— Една роза, милейди. Това красиво цвете открих край пътя, диворастящо и доста позакъсняло за това време на годината.

Тя си пое дълбоко дъх и го загледа въпросително.

— Да, също като розата, която ми дадохте тогава.

Той лекичко докосна цветето с устни и й го подаде.

Тя го пое като спасително въже и сведе очи, страхувайки се да го погледне отново — беше сигурна, че отново ще се разплаче.

— Благодаря, Гарет.

— Имате ли нужда от нещо?

Тя поклати глава.

— Не, от нищо.

— Съжалявам, но сега трябва да ви напусна.

Той се изправи и увлече и нея.

— Майка ми ви изпраща най-искрените си съболезнования.

— Благодарете на нейна светлост от мое име.

Той сведе глава над ръката й и лекичко я докосна с устни. Сабин вдигна глава към него, прииска й се той отново да я вземе в прегръдките си. Като хипнотизирана тя се приближи до него и леко разтвори устни.

Гарет веднага сведе глава и докосна устните й с устните си — толкова нежно, сякаш я галеше с перо. С този жест той като че искаше да я успокои, но без сам да съзнава, вдигна ръка и погали косата й и това само направи целувката по-дълбока.

В него без предупреждение нахлуха силни чувства и той се почувства разтърсен. С усилие успя да откъсне устни от нейните и се вгледа в златистите й очи. Какво беше направил!

Призовавайки на помощ самообладанието си и опитвайки се да успокои сърцето си, той лекичко я целуна по челото.

— Сбогом, Сабин — изрече рязко.

Тя усещаше сърцето си силно да бие. Не съумя веднага да му отговори. Първата целувка в живота й, й беше отнела дъха. О, колко й се искаше той да остане при нея.

— Сбогом, Гарет — отрони тихо.

Сабин седна отново на пейката и сведе глава — не й се искаше да го следва с поглед, докато се изгуби в далечината, но в същото време чуваше звука от стъпките му да заглъхва, докато най-накрая настъпи тишина.

Тя с почуда докосна устните си, все още меки след целувката. Със сълзи на очи вдигна розата и лекичко я целуна.

Сабин си мислеше, колко странно, че в такъв тъжен ден осъзна, че обича съпруга си.