Констанс О’Баниън
Пламък (11)

11

Сабин се чувстваше напрегната по време на дългото пътуване, сърцето й се свиваше от страх, когато чуваше тропот от конски копита да преминава покрай фургона. Тя се почувства до някаква степен в безопасност, когато стигнаха до Дувър.

Жак получи позволение от един земевладелец да лагерува на негова земя, тук щяха да останат, докато спечелят достатъчно, за да си платят преминаването през Ламанша.

Всяка сутрин Изабел отиваше в Дувър и се смесваше с тълпата, предсказваше бъдещето и припечелваше по нещичко, доколкото беше възможно. Жак се беше занимавал с калайдисване на съдове, преди да стане актьор, и стигна до най-отдалечените имения и села, предлагайки да поправи тенджерите и тиганите на хората, както и да изплете наново разнищените им столове. Мари се зае с прането и кърпенето на дрехите на няколко моряци.

Сабин се чувстваше виновна, че с нищо не може да се отплати за грижите им. Една сутрин тя се събуди рано, облече себе си и Ричард в топлите дрехи, за които Изабел беше използвала стари костюми. Хванала брат си за ръка, тя се запъти към Дувър. Заради шината, която все още носеше, се придвижваше сковано и бавно. Градът тъкмо се събуждаше за живот, когато тя и Ричард тръгнаха по калдъръмените му улици. Вниманието им беше привлечено от всеобщото суетене. Един мъж чистеше витрините на магазина си, друг метеше пред неговия. Търговци подреждаха стоките си върху ярко боядисани щандове. Ричард стисна носа си, когато минаваха покрай продавачите на риба.

Сабин беше притеснена заради това, което беше решила да направи. Със свито сърце тя се спря и надникна през витрината на златарския магазин. Докато подаваше медальона на майка си на мъжа, надвесен над щанда, ръката й затрепери.

— Колко ще ми дадете за това? Много е ценно.

Златарят погледна медальона.

— Аз продавам злато, малка госпожице. Нямам навик да купувам от други.

— Моля ви, господине, вгледайте се по-внимателно. Този медальон е много хубав.

Той съзря отчаянието в очите й.

— Да, виждам, че камъкът е розов диамант. Наистина медальонът е много ценен.

— Ще се решите ли тогава да го купите от мен?

Златарят беше доста възрастен, с оредяваща коса и меки кафяви очи. Внуците му бяха почти на същата възраст като момичето и той се надяваше, че ако някога изпаднеха в беда, все щеше да се намери някой да им помогне.

— Сигурна ли си, че искаш да се разделиш с него?

Сабин усети сякаш буца беше застанала на гърлото й и преглътна.

— Трябва.

Мъжът замълча за миг.

— Аз съм честен човек, така че ще сключа сделка с теб, малка госпожице. Ще купя този медальон за пет лири…

Сабин остана смаяна и протегна ръка, за да вземе медальона.

— Вие твърдите, че сте честен човек, а се опитвате да ме надхитрите! Само защото съм млада, не мислете, че не зная истинската стойност на този медальон — той е поне десет пъти по-скъп от това, което ми предлагате.

Широка усмивка се разля по лицето му.

— Не ми позволи да довърша. Ще купя този медальон за пет лири и ще го пазя една година. Ако дотогава дойдете и ми дадете шест лири, ще можете да си го откупите обратно. Все трябва да имам някаква печалба.

В очите на Сабин неочаквано се появиха сълзи и тя се засрами от избухването си преди малко.

— Вие наистина сте много любезен и щедър, господине. И ако бъда в състояние, със сигурност ще се върна преди уреченото време и ще откупя обратно медальона на майка си.

Той се усмихна на това момиче с блестяща червеникава коса. Макар да беше просто облечена, беше много изящна и имаше обноските на дама.

— Ще го съхранявам добре. Не се съмнявам, че ще го откупите.

С монетите в шепата си Сабин излезе от магазина и тръгна надолу по улицата. Искаше й се да плаче, защото беше принудена да се раздели с единствения спомен от майка си. Само ако можеше да продаде пръстена на Гарет, но не се осмели — да не би златарят да разпознае герба на семейство Блекторн. Тя се извърна, за да погледне още веднъж златарския магазин и да запамети добре мястото и названието му в паметта си. Един ден ще си възвърне медальона на майка си. Ричард я изгледа въпросително.

— Сабин, къде е татко? Защо не си идем у дома? Искам да видя Тея и да си легна в леглото. Когато паднахме във водата, изгубихме ли се?

— Не, Ричард, не сме се изгубили.

Той за първи път я молеше да се върнат у дома. Беше твърде малък, за да научи за трагедията, която ги беше сполетяла. Най-вероятно щеше да се наложи да му разкаже всичко, но не преди да минат няколко години.

Тя коленичи пред него, за да може да го погледне в очите.

— Ричард, ти си много малък и аз не зная дали можеш да ме разбереш, но ние не можем да се върнем у лома. Вместо това, ще се отправим на едно невероятно приключение. Как ти харесва да пътуваме с голям кораб?

Очите му заблестяха и той заподскача, като пляскаше с ръце. После отново я изгледа въпросително.

— А татко ще позволи ли?

— Би ни го пожелал, Ричард. Сега сме само двамата с теб и ще оцелеем само ако сме двамата.

Тя го притисна към себе си и малките му ръчички обвиха врата й.

— Няма да допусна някой да ти навреди, Ричард.

Той се отдръпна и й се усмихна.

— И аз ще се грижа за теб, Сабин.

Тя се изправи и го улови за ръка.

— Ти ще станеш моят победител.

После му се поклони.

— А сега, господин рицарю, бихте ли искали сладкиш за две пенита със стафиди? Виждам един такъв магазин точно отсреща и стоката му ухае примамливо.

Той закима енергично.

— Да, да, може ли аз, Сабин?

Останалите пари щеше да даде на господин Дьо Баяр, ала сега нямаше да лиши Ричард от сладкото удоволствие.

Когато излязоха от магазина, Ричард изплези езиче да обере полепналите около устата му трохички.

— Можех да изям всичко, Сабин.

— Тея би казала, че прекалено ти угаждам. Затова това е достатъчно.

— Ти не си взе нищо.

— Аз… не съм гладна.

— Къде е Тея? Защо не е с нас?

Детето обожаваше старата прислужница и тя ужасно му липсваше — както и на Сабин. Един ден тя ще му разкаже как Тея им беше спасила живота при онова среднощно бягство.

— Тя не би могла да дойде с нас на нашето приключение, Ричард.

Очите му изведнъж потъмняха.

— Искам да си отидем у дома. Не ми харесва тук.

— Не можем да си отидем у дома, Ричард — каза тя търпеливо. — Не харесваш ли Изабел и Жак, и Мари? Те много те харесват.

— Да, и на мен ми харесват. Не можем ли да ги вземем на нашето приключение?

Сабин завърза здраво шапката си, защото внезапно се беше извил силен вятър.

— Да, те ще дойдат с нас.

Жак взе парите, които Сабин му даде и ги сложи върху протегнатата длан на Мари.

— С тези пари скоро ще съберем достатъчно, за да се върнем у дома — каза той.

Мари преброи всичките им пари и поклати глава.

— Няма да е скоро. Освен за преминаването на Ламанш и таксата за прекарването на фургоните, ще ни трябват още тридесет франка, за да ги върнем на сарафите, като се приберем.

Жак въздъхна.

— Ще трябва и да ядем, докато намерим актьори, които да се присъединят към нашата трупа.

— Каква трупа? — попита Мари. — Трупата Баяр вече я няма.

Жак придоби нещастен вид.

— Само ако можехме да поставим една пиеса в Дувър и ще си покрием разноските.

— Невъзможно е, мой глупав съпруже. Ти ще бъдеш единственият, когото ще допуснат на сцената — само ти си мъж, ако не броим Ричард, но той е твърде малък. Просто ще трябва да заработим още по-здраво и макар и да мине много време преди да напуснем тази проклета страна, най-накрая ще я напуснем.

Ричард беше заспал, а Сабин и Изабел се разположиха близо до огъня. Беше спокойна нощ, а небето беше обсипано със звезди.

— Ако бяхме в родното ми село — каза замислена Изабел, — щяхме да почувстваме топлия бриз откъм морето. И щяхме просто да протегнем ръка и да си наберем портокали от дървото.

— Защо не се върнете, Изабел?

— По много причини. Както ме гледаш, не можеш да заподозреш, че на младини бях много красива и имах много кандидати.

Сабин се настани по-удобно.

— Продължавайте, моля ви — настоя тя.

— Когато станах на седемнадесет, дамата от голямата къща, където баща ми работеше като коняр, ме нае като прислужница. И след една година вече й бях лична прислужница.

Изабел притвори очи, сякаш изпита болка при спомена.

— Не ми разказвайте, ако е толкова болезнено за вас.

— Само баща ми, а по-късно и мъжът, в когото се влюбих и за когото се омъжих, знаят това, което ще ти кажа. Може би това ще ми помогне да се освободя от мисълта за миналото, просто като го разкажа. Тъй като и ти си в беда, вярвам, че ще ме разбереш.

Сабин сложи ръка на рамото на Изабел.

— Тогава разказвайте.

Изабел преплете възлестите си пръсти и се загледа в тях, припомняйки си времето, когато бяха меки и правилни.

— Бях лична прислужница на дамата едва от няколко седмици, когато съпругът й започна да се отнася към мене с подчертано внимание. Ту ме докосваше по начин, който ме отвращаваше, ту ми казваше неща, които едно момиче не би трябвало да чува. Бях изплашена и се опитвах по-рядко да му се изпречвам на пътя, доколкото можех.

— Колко страшно.

— Една нощ той нахлу в спалнята ми и се хвърли върху мен. Аз го блъсках и се борих с него, но той беше много силен. Няма да разказвам какво ми стори. Но след това почти всяка вечер идваше при мен. Всеки път му се противопоставях и го молех да ме остави. Бях млада и изплашена и не знаех как да постъпя. Не ми се искаше да казвам на баща си, защото той щеше да потърси справедливост и щеше да изгуби работата си и семейството ми щеше да умре от глад.

— О, Изабел, колко ужасно е било всичко това за вас. И какво направихте?

— Най-лошото — казах на господарката си. Тя позеленя и ме обвини в лъжа. Изправи ме пред съпруга си и той ме нарече с такива обидни думи, каквито до този миг не бях чувала. Щеше да бъде по-добре, ако просто ме бяха изгонили, но наредиха и на баща ми да напусне. И това не беше краят.

Сабин почувства мъката на Изабел.

— Толкова ми е жално. Много сте страдала.

Изабел кимна.

— Наказанието, че съм казала истината, беше сурово. За отмъщение дамата ме обвини, че съм й откраднала бижутата и ако баща ми не беше реагирал бързо, щях да прекарам живота си в затвора. Той ме скри, а когато нещата се поукротиха, ме прекара през границата с Франция. Даде ми всичките пари, с които разполагаше, и оттогава не зная какво е станало с него и семейството ми.

— Връщала ли сте се в Италия?

— Не, и никога няма да се върна, малка моя.

Сърцето на Сабин се изпълни с тъга заради страданията на приятелката й.

— Скъпа и най-прекрасна Изабел, някога била ли сте щастлива?

— О, да — отговори тя и се усмихна на спомените си. — Пет чудесни години бях омъжена за един италиански търговец в Париж. Маурицио и двамата ни синове починаха от треска една зима и кредиторите взеха магазина. Той беше любовта на живота ми и аз никога не поисках да се омъжа отново, макар няколко души да бяха искали ръката ми. В течение на много години просто се борих да оцелея. После срещнах Жак и Мари и те ми дадоха дом. Останалото го знаеш.

Сабин осъзна, че Изабел не й казва всичко.

— Това е една много тъжна история. Вие заслужавате щастие, Изабел, не познавам по-добър човек от вас.

Изабел реши да разсее Сабин и заговори за друго.

— Днес ходихте в града, нали?

— Да. Градът е доста внушителен.

— Кракът ти болеше ли те?

Сабин я погледна изненадана.

— Изобщо не усетих. Но… той изобщо не ме е болял!

На лицето й се изписа смайване.

— Вече изобщо не ме боли. Не си спомням откога не ме е болял. Само заради шината малко ми е неудобно да вървя.

— Това ми звучи окуражително, Сабин.

Сабин я погледна обнадеждена.

— Дано да е заздравял.

— Скоро ще знаем със сигурност. Не искам да насаждам фалшива надежда в съзнанието ти. Може кракът ти да е в същото състояние, както преди, а шината просто да те предпазва от болката.

Сабин продължаваше да гледа Изабел, докато тя се протегна и я прегърна.

— По-добра си от лекар.

Изабел изглеждаше поласкана, пък и никога не беше страдала от излишна скромност.

— Просто съм добре обучена. Хората говореха, че баща ми е с мавритански произход — ако е бил такъв, никога нищо не ми е казвал. Той притежаваше умения, които изумяваха много хора. Нямаше синове, само дъщери, осем на брой, и аз бях единствената, която проявяваше интерес към нещата, с които се занимаваше. Така че той ме научи на доста от това, което можеше. Но все още не съм сигурна дали туй, което ми показа баща ми, ще може да лекува и хора.

— Значи вие практикувате уменията си да лекувате животните върху мен?

Сабин се засмя и звукът от смеха й стопли сърцето на старата жена.

— Кога ще махнете шината, за да разберем дали няма повече да куцам?

— Още не е време за това. Първо трябва да се уверя, че кракът ти напълно е заздравял.

— Няма ли да е чудесно, ако се окаже, че вече няма да съм недъгава, а, Изабел?

Изабел с почуда изгледа момичето. То беше толкова мило по природа и толкова рядко се оплакваше, макар животът му да беше изпълнен със страдания.

— Ти заслужаваш да вървиш, без да изпитваш болка.

После Изабел се изправи.

— Отивам да си легна. Загаси огъня, преди да се прибереш — каза тя, вървейки бавно към фургона.

Сабин кимна. Не й се спеше и още дълго седя край огъня, чудейки се какво ли става в нейния дом. Изведнъж забеляза, че господин Дьо Баяр беше оставил навън една от книгите си. Тя реши да я прибере, за да не би, ако завали през нощта, да се намокри. Очите й се спряха на заглавието и то привлече интереса й. Беше Хенри Четвърти, част първа от Уилям Шекспир — господин Дьо Баяр я превеждаше на френски. Тя се наведе и на светлината на огъня започна да чете на глас, променяйки си тона в зависимост дали бяха думи на принц Хенри или на Фалстаф.

Тя надари принц Хенри с дълбок глас.

— Как никаква милост?

После продължи на по-висок тон:

— Никаква, ей Богу! Дори и не толкоз, колкото човек си изпросва от Бога, преди да хапне яйце с масло.

— Добре, продължавай! Нататък?

Нечие ръкопляскане стресна Сабин — появи се Жак.

— Получава се толкова естествено. Гласът ти веднага приковава вниманието, освен това дикцията ти е чиста и отчетлива. Само да беше момче, щяхме лесно да спечелим необходимите ни пари, за да отпътуваме за Франция.

Сабин въздъхна тежко.

— Глупав закон — жените да не могат да играят пред публика. Изабел каза, че във Франция не е така.

— Истина е. Но Франция е просветена страна. В Париж големите актриси се радват на уважение и слава. Те са чествани, обожавани и затрупвани с бижута и цели състояния, за които обикновените смъртни само могат да си мечтаят. Първата актриса понякога е по-обичана от членовете на кралското семейство.

Те и двамата се загледаха в огъня. Сабин първа проговори.

— Често са ми казвали, че приличам на момче. И в нощта се разнесе палавият й смях. — Не сте ли съгласен?

— Какво? О, да, да, наистина приличаш. Но…

— Господин Дьо Баяр — каза тя и направи лек поклон, — мога ли да ви се представя? Аз съм син на Франция и името ми е Антоан дьо Шаваняк. По професия съм актьор от Трупа Баяр и съм на вашите услуги.

Жак първо само се усмихна, после избухна в смях.

— Няма да успееш да измамиш никого. Ще те замерят с камъни за измамата.

— Не и ако аз се заема с нея — каза Мари, приближавайки се до огъня. — Идеята звучи добре, а и ние отчаяно се нуждаем от пари. Жак, вярвам, че ще мога да приготвя Сабин така, че да заприлича на момче.

Той все още не беше убеден, че Сабин би могла да измами публиката.

— Не зная. Да опитаме ли или не?

— Да опитаме — съгласи се Мари, а в същото време обиколи Сабин и я огледа преценяващо. — Най-лошото, което може да ни се случи, е да ни изгонят от града. От колко градове сме били гонени досега.

Мари улови Сабин за главата и я накара да я погледне в очите.

— Как избра това име — Дьо Шаваняк? Близо до селото, в което съм се родила, живее маркиз Дьо Шаваняк със семейството си.

Сабин се поколеба само за миг с отговора си.

— Ако сте се родила близо до планините Оверн, значи маркизът, за когото говорите, ще е бащата на майка ми. Дядо ми обаче наскоро е починал, така че сега моят вуйчо Жозеф носи титлата маркиз Дьо Шаваняк.

— Ще се обадиш ли на вуйчо си като пристигнем във Франция? — поинтересува се Мари.

— Въпреки че никога не съм виждала вуйчо Жозеф, а и никой друг от семейството на майка ми, ще трябва да им съобщя, че аз и Ричард сме живи. Те трябва досега да са разбрали какво се е случило и най-вероятно си мислят, че сме мъртви.

— Вуйчо ти е влиятелен човек, ще видиш, че всичко при теб скоро ще се оправи — отвърна Мари и по тона й личеше, че е съвсем сигурна в това, което говори.

— Надявам се, мадам.

Жак не се беше вслушал в разговора им, защото беше твърде зает да рови в купчина изписани листа, търсейки подходяща пиеса. Най-накрая откри, каквото търсеше и посочи с глава няколкото страници, докато ги подаваше на Сабин.

— Прочети това. Вземи ролята на рицаря.

Сабин вложи чувство в текста, който трябваше да прочете. Когато свърши, Жак закима енергично.

— Ако се захванем с тази пиеса, няма да ни е лесно, защото сме само двама и ще трябва да изиграем всички роли. И ти ще трябва да научиш и моите думи, както и своите.

Той беше държал подобна реч много пъти, но никога на по-възторжен слушател.

— Мислите ли, че ще мога? — попита Сабин.

В гласа му прозвучаха неотстъпчиви нотки.

— Само така ще се докажеш. Актьорството изисква много учене и подготовка. Когато изпълняваш роля, не си се качил на сцената, за да се забавляваш — ти си там, за да забавляваш другите. Трябва да говориш по-високо и отчетливо през цялото време — никога не позволявай на гласа си да ти изневери. Даже и на тези, които не са си платили, трябва да им бъде позволено да те чуят.

Мари впи очи в съпругата си.

— Не очаквай детето да запомни всичко, което му говориш.

— Не искам да разочаровам никого от вас, затова ще се помъча да правя това, което току-що ми казахте, господине.

— Можеш да го направиш — изрече Жак уверено. — Актьорът дава цялата си душа на публиката. Трябва да използваш не само гласа си, но и тялото си, за да успееш да изразиш всичко, което искаш да кажеш.

— Разбирам.

— Ако играеш в комедия — продължи той, — не трябва да се смееш — просто си кажи думите както трябва, награда ще ти бъде смехът на публиката.

— Как ще разбера дали съм се справила?

— Ако си добра актриса, зрителите веднага ще те накарат да го разбереш.

— А ако не си — обади се Мари намусено, — пак те ще те накарат да го разбереш, като започнат да те замерят с недотам приятни за мирисане предмети.

— Не плаши детето — тя ще се справи.

— Жак, не изглупявай. Не виждаш ли, че й напълнихме прекалено главата.

Без да обръща внимание на жена си, Жак подаде още няколко страници на Сабин.

— Запамети всичко това. Утре ще се разбере дали ще бъдем аплодирани или изгонени от града…

Госпожа Дьо Баяр се справи много добре. Когато на следващата сутрин заведе Сабин при Жак, на лицето й се беше изписал израз на триумф.

— Не казах ли, че ще я направя да изглежда като момче? Едно ме притеснява, че върви доста сковано. Забеляза ли колко хитро прикрих шината с дългата туника?

Жак внимателно огледа Сабин. Тя беше облечена в зелена туника и ниски ботуши. Косата й беше отрязана до раменете, освен това беше сложила хубава широкопола черна шапка.

— Маскировката не може да ме измами, за мен веднага си личи, че си от женски пол.

Сабин като че се отчая, а Мари веднага замаха с ръце в знак на протест.

— Обаче — продължи Жак, вдигайки ръка като знак, че моли за тишина, — докато тази маскировка не би излъгала един французин, преспокойно ще измами един англичанин.

Сабин в това време ходеше напред — назад и се радваше, че кракът й повече не я боли.

— Вижте ме — извика тя, подскачайки точно на крака, който по-рано беше счупен. — Аз мога да вървя!

Ричард погледна сестра си за миг, после отново засвири със свирката си. Не разбираше защо всички вдигат чак такъв шум — за него Сабин винаги е била най-хубавата.