Констанс О’Баниън
Пламък (24)

10

Сабин нежно целуна устните на Гарет, преди да слезе от леглото. После започна трескаво да се облича. Вече облечена се извърна да го погледне и си помисли колко уязвим изглеждаше сега той. Тя докосна една немирна къдрица, закрила очите му, отметна я и сведе отново глава, за да го целуне. Чувстваше се сякаш трябваше да изтръгне сърцето от гърдите си, но се налагаше да го изостави.

Усещаше вина, че беше изсипала омайното биле във виното му, но съзнаваше, че така трябва. Отчаяно й се прииска да легне до него и отново да усети топлината, която излъчваше тялото му, но това никога повече нямаше да се случи. Изминалата нощ щеше да бъде единствената през целия им живот.

— Обичам те — прошепна тя. — Но ти никога не ще ми повярваш след това, което ще се случи днес.

Тя сложи едно писмо и пръстена на Гарет до възглавницата до него. Когато се срещнат отново, любовта, която снощи съзря в погледа му, ще се е превърнала в омраза.

Изобщо не й се искаше да го напуска. Докосна с ръка гърдите му, опитвайки се да си припомни какво се беше случило между тях.

— Много неща ще ти станат ясни, когато се събудиш, моя най-скъпа любов — прошепна тя. — Било е писано да бъдем врагове от деня, в който застанахме един до друг под сведените знамена и ни обявиха за съпрузи.

Тъмнината на нощта беше заменена от руменината на зората, когато Сабин влезе в дома на семейство Де Баяр. Мари я посрещна на вратата със сълзи в очите.

Сабин се хвърли в прегръдките й и те и двете заплакаха.

— Винаги съм знаела, че този ден ще дойде — каза Мари, опитвайки се да си възвърне самообладанието. — Винаги съм си казвала, че не трябва да плача.

— Скъпа Мари, Ричард и аз никога няма да забравим теб и Жак. Вие сте нашето семейство.

— Радвам се, че вземате със себе си Изабел. И въпреки това, много се безпокоя за вас.

Ричард и Изабел дойдоха при тях.

— Мари — започна Ричард със сериозно изражение на лицето, — когато отново стана граф Уудбридж се надявам ти и Жак да ме посещавате често.

Мари опита да изтрие сълзите си, но те се затъркаляха по бузите й.

— Ние вече не ще ти бъдем равни, Ричард.

— Не и вие, Мари — възрази той енергично. — Както каза сестра ми — вие сте нашето семейство.

Сабин кимна в знак на съгласие.

— Винаги ще бъдете добре дошли при нас, Мари. Ричард и аз не бихме искали никога да се разделяме с вас. Не ни разочаровайте.

Мари изглежда още я мъчеха съмнения.

— И ден няма да мине, без да мислим за вас. Надявам се да бъдете щастливи заради това, че сте се завърнали там, където е мястото ви.

— Сигурна ли си, че на никого не сте казали къде отиваме — попита Сабин.

— И на никого няма да кажем. Както знаеш, още днес заминаваме за Флоренция. А когато се върнем в Париж, просто ще кажем, че госпожица Пламък се е оттеглила от сцената.

Жак стоеше малко по-далеч от тях и когато Сабин го забеляза, видя, че той сякаш се опитва да каже нещо, но като че му е трудно да го изрази с думи.

— Ще ми липсваш, Жак — каза тя и го целуна по бузата. — Ти беше за мен един нежен баща. Надявам се да откриеш друга госпожица Пламък.

Очите му бяха пълни със сълзи, когато той поднесе ръката й към устните си.

— Имаше само една госпожица Пламък и Париж повече няма да види подобна на нея.

Гарет бавно се събуждаше, примигвайки и оглеждайки смаян непознатата му стая. Главата го болеше и усещаше сухота в устата си. Когато седна, стаята се завъртя около него и той хвана с две ръце главата си.

— Къде, по дяволите, съм…

Изведнъж той си припомни изминалата нощ с госпожица Пламък и вдигна глава, търсейки я с поглед. Нямаше я. Червената й рокля лежеше на пода там, където я беше разсъблякъл вчера.

Той се изправи, подпирайки се на леглото, за да успее да се задържи на краката си. Какво се беше случило с него? Той тръсна глава, сякаш за да прогони мътилката в нея и падна възнак на леглото — таванът като че всеки миг щеше да се срути върху него.

След малко се изправи, бавно се облече, после отиде до прозореца и за своя изненада видя, че по всяка вероятност трябваше да е рано следобед. Не беше свикнал да спи до толкова късно. Той се усмихна — и предишната нощ не беше като никоя друга.

На лицето му се появи усмивка, когато си спомни за госпожица Пламък. Независимо, че беше утолил страстта си към нея, продължаваше да иска да я отведен Англия. Искаше възможно най-бързо да се ожени за нея. Майка му можеше и да се възпротиви, но не и след като се запознаеше с госпожица Пламък.

Той се намръщи. Това означаваше, че той трябва да признае Сабин за мъртва. Като че нещо го караше да не желае да прави това. Но, разбира се, тя сигурно отдавна беше мъртва, след като не беше я открил през всичките тези години.

Внезапно го завладя радост при мисълта за обещанието, което му беше дала госпожица Пламък — да му разкрие истинската си самоличност. След случилото се снощи повече нямаше да има госпожица Пламък.

Все още усещайки леко виене на свят, той приседна на ръба на леглото. Понечвайки да обуе ботуша си, Гарет забеляза писмото на възглавницата, на която снощи почиваше главата на госпожица Пламък.

Озадачен, той вдигна пръстена, сложен върху писмото. Как би могла госпожица Пламък да притежава пръстена, който той беше дал на Сабин в деня на сватбата им?

Бързо разкъса писмото — беше съвсем кратко.

„Гарет,

Обещах да ти разкрия името си днес. Аз съм Сабин Блекторн, херцогиня Балмро. Някои хора не биха повярвали, че не си ме познал. Ще се видим отново, не се съмнявай в това.“

Той остана като поразен и дълго време не помръдна. Смаян и усещащ болка в сърцето, той прочете отново писмото, мислейки, че трябва да е станала грешка. Каква пък беше тази жестока шега сега?

Той се втурна извън стаята и завика:

— Пламък, къде си, отговори ми!

Затърси я от стая в стая, зовейки името й — гласът му отекваше в празната къща.

— Къде си? — повтаряше той неистово. — Защо са тези лъжи? Смяташ, че толкова лесно мога да бъда измамен ли?

Отвори входната врата и блесналото насреща му слънце за миг като че го ослепи. Той осъзна, че тя го беше упоила. Върна се в голямата зала — единствената стая на първия етаж с не изнесени мебели и се отпусна върху един стол. Само ако можеше трезво да разсъди.

Госпожица Пламък претендираше, че е Сабин, но това просто не можеше да бъде вярно. Сабин беше едно болнаво и недъгаво дете, а госпожица Пламък е красива и изящна жена.

Започвайки да изрежда евентуалните прилики между тях, той като че загуби дъх. Сабин беше с червеникава коса, макар и не с такъв бляскав оттенък като на госпожица Пламък. Сабин имаше брат на име Ричард. Ричард Уудбридж сега щеше да бъде на същата възраст, както и братът на госпожица Пламък — но всеки би могъл да знае това? Може би госпожица Пламък само се възползваше от момчето?

Неочаквано си припомни странната й реакция, когато я видя за пръв път в къщата й — беше се изплашила от него, но защо?

През всичките тези години той си беше представял Сабин като дете. Разбира се, сега тя трябва да се е превърнала в жена. Не! Невъзможно е! Госпожица Пламък и Сабин не може да са една и съща жена!

Той се изправи, отправяйки се към двойната врата, водеща към градината, отвори я широко, за да поеме глътка чист въздух — надяваше се това да прочисти измъченото му съзнание.

Какво друго би могъл да си спомни за Сабин? Очите й, да, нейните очи бяха като от кехлибар, приличаха точно на този скъпоценен камък. Никога след това не видя подобни очи… освен… освен, о, Господи, не — у госпожица Пламък!

— Не — простена той. — Не може да бъде.

Гарет погледна към пръстена, който беше стиснал в шепата си. Госпожица Пламък притежаваше пръстена, който той беше дал на Сабин. Как би могла да го има по друг начин, ако наистина не беше Сабин? Защо не му призна самоличността си, изправяйки се лице в лице срещу него? Защото се е страхувала, че той ще разкрие измамата й. Как се осмелява да се представя за негова съпруга? Няма значение къде е отишла, няма значение фактът, че най-вероятно се е скрила, той ще я намери.

Не след дълго Гарет беше вече в театър Пале Роял и поиска да се види с госпожица Пламък.

Служителят, към когото се беше обърнал, възпълен мъж, поклати глава.

— Господин херцоже, госпожица Пламък замина.

В очите на Гарет се появиха гневни пламъчета.

— Къде?

— Не зная. Господин Дьо Баяр едва вчера ми спомена, че всички те напускат Париж за неопределено време.

— Настоявам да разбера къде са отишли.

— Не ми казаха. Много е странно, но изглежда никой не знае къде са. Мога само да ви кажа, че се чувствам много неловко да отговарям по този начин на постоянните запитвания къде са госпожица Пламък и семейство Дьо Баяр. Кажете ми, господин херцоже, не беше ли редно да ме уведомят къде отиват и колко ще се бавят?

След като излезе от театъра, Гарет се запъти към учителя по фехтовка, но и той не можа да му даде никакви сведения. В течение на две седмици той като обезумял търсеше госпожица Пламък из целия град, опитвайки се да открие някой, който макар и с една дума би могъл да му подскаже местонахождението й. Даже и някой да знаеше нещо, то не му беше казано.

Гарет започна да осъзнава, че щом госпожица Пламък не желаеше да бъде намерена, то това означаваше, че наистина няма да бъде открита. Колкото повече време минаваше в безплодни надежди да я открие, толкова повече усещаше сърцето си да се превръща в буца лед.

Най-накрая реши да се върне в Англия и да се прибере в замъка Улфтън. Когато следващия път се срещнат, то това със сигурност ще стане на английска земя. Тя щеше да дойде при него… той много добре го знаеше.