Констанс О’Баниън
Пламък (32)

7

Изабел чакаше Сабин, за да й помогне да се приготви за сън. Тя нахлузи леката нощница през главата на Сабин и завърза връзките на деколтето.

— Много си пребледняла — искаш ли да остана при теб за малко?

— Не, ще се оправя. И ти трябва да си лягаш вече.

Изабел отгърна завивките и Сабин се покатери на високото легло. В очите на старата жена затанцуваха палави пламъчета.

— Когато беше жив съпругът ми, много от проблемите ни се решаваха в леглото.

— Изабел! — извика Сабин шокирана. — Не се намирам в това легло, за да разреша някакъв проблем, а защото моят съпруг е горд човек и не би искал прислугата да разбере, че бракът ни не е щастлив.

Изабел се запъти към вратата.

— Помисли върху това, което ти казах.

В същото време Гарет доверяваше опасенията си на капитан Баркли.

— Надявам се разбираш, че опасността за нейна светлост е напълно реална. Нека няколко от хората ти да патрулират ежедневно из гората, изпрати някого на пост и в селото, да наблюдава дали лейди Мередит няма да се появи. Не очаквам тя да ми създаде чак такива трудности, но не искам да поемам излишен риск. Не пускай никакви непознати да влизат в замъка.

— Веднага ще се разпоредя, ваша светлост. Не ще пропуснем никого.

Капитан Баркли се оттегли, а Гарет дълго време размишлява над ситуацията. След като научи от Сабин за посещението на Евгения преди нападението над Уудбридж, той проумя степента на обезумяването й. Тя щеше да се опита по някакъв начин да се промъкне и в Улфтън и той възнамеряваше да предотврати това.

На няколко пъти претегли доводите за и против да предупреди и Сабин за Евгения, но реши нищо да не й казва. Достатъчно беше страдала, а освен това трябваше в нейното положение да й се осигури максимално спокойствие.

Гарет излезе от кабинета и бавно се заизкачва по стълбите. Колкото повече се приближаваше до спалнята си, толкова повече намаляваше крачка. Вместо това влезе в гардеробната си, където го очакваше личният му прислужник. Не след дълго Гарет го освободи и влезе в спалнята си през свързващата двете стаи врата.

Една — единствена свещ осветяваше спалнята и на леката светлина той видя, че Сабин беше заспала. Лежеше почти на края на леглото.

Гарет изгаси свещта и лунната светлина като че в този миг нахлу в спалнята. Внимателно се излегна, усмихвайки се, знаеше, че Сабин само се преструва на заспала.

— Лека нощ, Сабин — прошепна той.

— Няма да ти позволя да ме докоснеш — изрече тя и седна.

— Предполагала си, че ще искам да те докосна ли, Сабин?

— Аз… ти… тогава значи, както и подозирах, ти проста не искаш слугите да разберат за отношенията помежду ни.

— Така ли смяташ?

— Д… да.

Той се усмихна.

— Слугите са големи клюкари. Трябва да направим всичко възможно да не научат нашите тайни.

Последва дълго и мъчително мълчание, Сабин сякаш излъчваше силно безпокойство и Гарет много добре го усещаше.

— Нямаш причина да се страхуваш, Сабин. Няма да те атакувам.

Тя легна и притвори очи. Беше очаквала, че той ще поиска да се люби с нея — защо тогава се чувстваше толкова разочарована от явната липса на интерес към нея у него? Тя се вгледа в люлеещите се клони на огромния дъб пред прозореца. Опита се да не мисли за Гарет, но той беше толкова близо — само да протегне ръка и щеше да го докосне.

Напрежението между тях толкова натежа, че тя не се сдържа и първа заговори.

— Видя ли се със Стивън, докато беше в Лондон?

— Да, той ме помоли да ти предам почитанията си.

— Често си мисля за него. Беше ми много добър приятел.

Гарет се изненада от внезапно обхваналата го ревност.

— Той се радва на вниманието на много млади дами. Мисля, че преди да изтече годината, вече ще си е избрал бъдещата съпруга.

— На Стивън сигурно няма да се наложи да се ожени по кралска заповед?

— Няма. За негово щастие кралят не се интересува дали е женен или не.

Тя трепна.

— Не като в твоя случай.

— Не и като в моя случай — отговори Гарет и си пое дълбоко дъх — Сабин го чу. — Мислех утре сутринта да ти разкажа, че прекарах цял следобед с Ричард. Говорих и с главния учител, който много го похвали и ми каза, че се очертава като най-умния му ученик.

— Дали… видя ли ти се самотен?

— Да, точно такова донякъде бе впечатлението ми. Сабин, не след дълго нещата ще се променят. Разбрах, че вече има неколцина приятели.

— Благодаря ти, че си се отбил да го видиш.

— Поканих го да дойде тук през лятото и той се съгласи, макар да ми каза, че се чувствал длъжен първо да се отбие в Уудбридж.

— Притеснявам се за него. Още е дете и за първи път се налага да се справя съвсем сам.

— Никога по-рано не съм виждал дете да проявява такава зрялост и такова чувство на отговорност. Много добре си го възпитала, Сабин. Сега го остави да се опита да се справя сам. Много скоро ще му се наложи да се нагърби с много по-големи отговорности и трябва да бъде подготвен за тях.

Тя притаи дъх, щом го усети да се размърдва, после като разбра, че той просто се е извърнал и полегнал на една страна, сърцето й се сви от мъка.

— Лека нощ, Сабин.

Тя не му отговори. Не след дълго чу равномерното му дишане, което я накара да мисли, че е заспал. Тя все така не можеше да заспи — искаше й се да протегне ръка и да го докосне. Беше се отнесла жестоко с него, а и той сигурно е страдал, когато всички са го смятали за виновен.

Сабин не познаваше по-честен и почтен човек от Гарет и се гордееше, че е негова съпруга. Бавно се извърна, за да не го събуди и впери поглед в него — беше й приятно да го наблюдава как спи. Сърцето й лудо заби и тя си помисли, че всеки миг ще се пръсне от любов — толкова силно го обичаше. Не можейки да сдържи желанието си да го докосне, тя протегна ръка — нали беше заспал, нищо нямаше да усети.

Тя нежно го погали по бузата. Той внезапно отвори очи и я сграбчи за ръката — тя успя само лекичко да изписка.

— Не трябваше да правиш това, Сабин.

Тя се притисна развълнувана към него.

— Бях се зарекъл да не те докосвам, ако ти сама не го поискаш — изрече той с по-дълбок от обикновено тембър и докосна с устни косите й. — Най-голямата трудност, която е трябвало да преодолявам в живота си, беше да лежа до теб и да се преструвам на безразличен.

Тя притвори очи, щом усети как кожата й настръхва там, където устните му я целуваха.

Ръката му докосна връзките на деколтето й и той ги развърза. Нощницата й се разтвори и едната й гърда се бялна на лунната светлина. Гарет нежно я погали и тя потрепери от удоволствие.

— Искаш да спра ли, Сабин?

— Гарет, аз просто…

Ръката му закръжи около зърното й и тя не можа да продължи.

— Ти просто какво, Сабин?

Ръката му се плъзна към рамото й.

— Защо дойде в Улфтън!

— Нали ти ми нареди така — каза тя с треперещ глас.

Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— А ти винаги правиш, каквото ти наредят, нали, моя огненокоске?

Устните му целуваха лицето й и най-накрая се установиха досами устните й — целувката му направо я измъчи, а ръцете му в същото време я милваха безспир. Той изхлузи нощницата й и погали с устни извивката между гърдите й.

С всеки свой удар сърцето й се отзоваваше на докосванията му. Искаше й се отново да изпита същото вълнение като през онази чудна нощ в Париж.

Той неочаквано я отблъсна, само ръката му погали закръгления й корем.

— Прости ми, за миг забравих за детето. Не бих искал да му навредя.

Тя погали ръката му.

— Искаш ли да го усетиш как мърда?

Очите му се разшириха в почуда, когато наистина усети помръдването на бебето в корема й. В същия миг усети как сърцето му се сви — от смайване или от притеснение — самият той не знаеше.

— Никога не съм знаел, че бебето може да мърда в корема на майка си.

Тя лекичко задвижи ръката му по издутината на корема си, за да му даде възможност да усети сътвореното от него.

— Сега вече детето е нещо съвсем реално за мен. Никога не съм мислил за него като за живо същество.

В същия миг бебето помърда отново.

— Това е чудо! — възкликна той.

Не можейки да се въздържа повече, ръцете му се устремиха към косите й и той я замилва. После лекичко подхвана главата й и я извърна към себе си.

— Лошо ли е, че носиш семето ми в утробата си?

— Както ти самият каза — това е чудо!

Устните му докоснаха ухото й и той прошепна:

— Мислех си, че никога вече няма да те имам в прегръдките си.

Тя просто не можеше да говори, усещаше сърцето си препълнено от щастие и душата си, стоплена от присъствието му.

— Доста неща между нас обаче не са изяснени — продължи той.

— Какво имаш предвид? — попита тя, а ръката й го милваше по рамото.

Гарет улови брадичката й и я принуди да го погледне право в очите.

— Защо ме изостави — коя е истинската причина?

— Защото… така трябваше.

— Това не е отговор.

— Страх ме беше от теб — каза тя и изправи глава, търсейки погледа му. — Освен това исках да те накажа.

Той прокара пръсти по устните й.

— Не знаеше ли, че никога не бих ти причинил зло? Ако си искала да ме накажеш, наистина успя.

Тя се отдалечи от него, но той я притегли отново към себе си.

— Желая те, Сабин, и ти също ме желаеш. Това може и да не е любов — наречи го както искаш, но е съвсем реално чувство и много силно. Бих искал да те любя, ако няма да навреди на бебето.

Тя усети като че се размеква пред настоятелните му думи и красноречивите му действия.

— Няма да му навредиш — каза тя, необръщайки внимание на нищо друго, освен на копнежа, изгарящ цялото й тяло.

Той легна на гръб и я притегли върху себе си. Когато влезе в нея, тя усети да я обхваща неистова възбуда. Движенията му разпалиха още повече огъня, който изгаряше сърцето й и тя задъхана се остави на ритъма, в който я полюшваше.

Сабин нежно прокара пръсти през косите му, когато Гарет рязко я притегли към себе си и впи устни в нейните — това го накара да изстене от удоволствие.

— Сабин, Сабин — шепнеше той, — ти си част от мен, а аз — част от теб. Никога не ще можем да се разделим.

Устните й се разтвориха и тя се наклони над него, за да му върне целувката, а той отново изстена — изпитваше върховна наслада. Сабин не съзнаваше, че той се стараеше да сдържа страстта си — заради бебето.

Потисканата дълго у нея страст достигна зашеметяващи висоти. Тя цялата трепереше, а съзнанието й като че се устреми надалеч. Там, където винаги беше искала да бъде — беше създадена точно за този миг, да дава наслада на съпруга си и тя стократно да й се връща.

Гарет я задържа дълго в прегръдките си. Никой не заговори — не намираха думи, с които да опишат случилото се с тях.

— Винаги ще бъде така — обади се най-накрая той.

— Винаги — съгласи се тя.

Гарет си пое дълбоко дъх, откъсна се от нея и се извърна на другата страна.

— Лека нощ, Сабин.

Тя имаше чувството, че той очаква да чуе отговора й — какво трябваше да му каже?

— Лека нощ.

Тя извърна глава и загледа образувалите се причудливи сенки върху пода заради лунната светлина, нахлуваща в спалнята през клоните на дъба — най-накрая неусетно заспа.

Когато на сутринта се събуди, Гарет вече беше станал. Да не би всичко случило се предната нощ да й се е присънило.

Изабел влезе в спалнята във весело настроение, носейки на поднос закуска за Сабин. Тя забеляза в какво състояние е леглото и се зарадва, макар и без да го показва.

— Слънцето грее, вече се усеща пролетта.

— Тук изглежда е по-топло, отколкото в Уудбридж, защото докато дойде пролетта, има още много време.

Изабел повдигна възглавниците зад Сабин и положи подноса в скута й.

— Имате ли някакви планове с негова светлост за деня?

— Ако негова светлост има някакви планове, те не включват мен. Тук осезателно усещам как времето тече. В Уудбридж имах много работа. А тук добре обучената прислуга изпълнява задачите си толкова незабележимо, но ефективно и е явно, че няма нужда аз да давам нареждания.

— Подозирам, че прислугата е била така добре обучена от майката на негова светлост.

На вратата се почука и Изабел отиде да отвори — беше госпожа Норт.

— Негова светлост ми нареди да подредя стаята срещу неговата за вас. Изчистихме я, проветрихме я и запалихме огън в камината. Когато сте готова, можем да пристъпим към преместване на раклите с принадлежностите ви.

— Добре — отговори Изабел. — Аз лично ще ви известя.

Тя затвори вратата и се извърна към Сабин — на лицето на херцогинята се беше изписало безпокойство.

— Ти знаеше ли нещо за това?

Сабин поклати глава.

— Не — каза тя и сведе поглед. — Надявам се да се почувствам по-добре, като имам своя собствена стая. Тук нямам спокойствие нощем — допълни тя и отново погледна към Изабел. — Точно това поисках, нали?

Изабел много добре съзнаваше, че Сабин отново се чувства обезсърчена.

— Осмелявам се да ти кажа, че негова светлост просто е постъпил така, защото е помислил, че ще се зарадваш. Нали ти сама го помоли за собствена стая — напомни й старата жена. — Да не би да го обвиняваш, че е изпълнил желанието ти?

Сабин бутна подноса и си облече халата.

— Не искам да ям. Бих искала да се изкъпя и да се облека, за да мога да разгледам новите си покои.

Изабел въздъхна — чудеше се дали Сабин някога щеше да си позволи да се почувства щастлива.

Спалнята на Сабин беше отлично мебелирана. На две противоположни стени бяха окачени много ценни гоблени. Балдахинът над леглото и завесите бяха от виолетово кадифе с ресни в златист цвят. Креслата и кушетките бяха тапицирани с плат с цвят на слонова кост, а килим в турскосиньо като че създаваше хармония между двата тона, намиращи се твърде далеч един от друг в цветовата гама.

Госпожа Норт уведоми Сабин, че веднага след сватбата вдовстващата херцогиня е наредила да се премебелират тези покои, имайки предвид, че те ще бъдат използвани точно от младата съпруга на сина й. Малка утеха за Сабин, макар и сега да не разбираше напълно съображенията на Гарет точно сега да я пропъди от спалнята си, след като толкова беше настоявал да споделя леглото му. Може би е искал просто да я оскърби? Ако е така, можеше да се поздрави с успех.

Не беше обаче човек, който дълго би страдал и преживявал. Грижите за подготовката на бъдещите покои на очакваното бебе изпълниха дните й — с помощта на слугите тя обзавеждаше с всичко необходимо стаите, които беше обитавал Гарет като дете.

Най-щастлива се чувстваше, когато получеше вест от Ричард. Последните му писма ставаха все по-възторжени. Пишеше й за многото приятели, които си беше създал, за желанието, с което се заемаше да изучава всяка нова дисциплина. Сабин се чувстваше самотна без него, но трябваше да потърпи до лятото — когато щеше да го види. Зимата най-сетне беше отслабила здравата хватка, в която беше стегнала Англия и във въздуха се носеше обещание за пролет — над плодородната долина се усещаше топъл полъх. На някои места беше прорасла бледозелена трева, а небето все по-често беше безоблачно и се обагряше в искрящо синьо.

През март се получи писмо от вдовстващата херцогиня — пишеше, че след не по-малко от месец ще пристигне в замъка Улфтън. Сабин се зарадва, макар едновременно с това да се почувства леко притеснена — най-накрая щеше да се запознае с майката на Гарет.

Самият той щеше да отсъства за три седмици. Беше казал на Сабин, че архиепископът на Кентърбъри е поискал незабавно да се срещнат в Лондон.

Когато през нощта остана сама, започна да я измъчва мисълта, че Гарет може би в този миг е с лейди Мередит. Точно това заслужавам, помисли си тя. В края на краищата не беше ли точно тя направила всичко възможно да го отчужди от себе си?