Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Flamme, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Нешкова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Констанс О’Баниън. Пламък
ИК „Компас“, София, 1996
Редактор: Мариела Недева
Коректор: Диана Черногорова
ISBN: 954–701–012–3
История
- — Добавяне
10
Сабин се мяташе ту на една, ту на друга страна, хапейки устни в старанието си да не вика. Защо тази Изабел й причиняваше такава болка?
— Моля ви, престанете — простена тя. — Не докосвайте крака ми повече. Оставете ме!
Ако Сабин надникнеше в очите на Изабел, щеше да съзре там съчувствие.
— Трябва да го направя, ако искаш кракът ти да заздравее, малка моя.
Сабин отблъсна ръката на Изабел.
— Никой не ме е измъчвал така, когато счупих за пръв път крака си. Макар костта да беше пробила кожата ми, болката не беше толкова страшна.
— Който и да се е занимавал с вас тогава, може да се каже, че е бил повече касапин, отколкото лекар — отговори Изабел доста надменно. — Не ми се иска да ти причинявам болка, и ако не беше необходимо, нямаше да правя всичко това.
Изабел беше по-скоро висока за жена и беше трудно да се отгатне възрастта й. Косата й беше доста прошарена и тя я беше сплела на дълга плитка, както винаги впрочем. Синьото на очите й беше толкова избледняло, че понякога се сливаше с бялото. В този миг в погледа й се четеше решимост.
— Защо трябва да ме измъчвате така?
Изабел стана от столчето и улови Сабин за ръката, задържайки я в своята.
— Ти ще решиш дали ще можеш да издържиш на болката. Само това ще ти кажа — ако разтеглям крака и ти масажирам мускулите ти по два пъти на ден, твърде е вероятно кракът ти да заздравее правилно и ти да не останеш инвалид.
Сабин се страхуваше да се надява, сигурно беше нещо не разбрала.
— Искате да ми кажете, че няма повече да куцам ли?
— За това не мога да бъда съвсем сигурна. Но ако ми се довериш, ще се опитам да ти помогна.
Сабин се поколеба за миг.
— Вярвам ти.
— Тогава трябва да ми кажеш решаваш ли се да изтърпиш болката.
— Не помня ден без болка от много дълго време. Щом трябва, ще издържа.
— Да продължавам ли?
Сабин облиза сухите си устни, преди да отговори:
— Да, използвайте всичките си умения.
— Никой няма да се сърди, ако крещиш.
Тя кимна, щом Изабел започна да стяга шината. Болката беше толкова непоносима, че Сабин наистина изкрещя и после загуби съзнание.
Три седмици минаха и пътищата все още не бяха в такова състояние, че по тях да преминат тежките фургони. Валеше всеки ден и това караше Мари да се чувства още по-нещастна и да става още по-раздразнителна. Изглежда само присъствието на Ричард можеше да я успокои.
Клонеше към залез, когато Сабин се разположи край гаснещия огън. Около раменете си беше наметнала завивка, а болният й крак беше качен на столче. Времето застудяваше — белег, че зимата съвсем скоро ще дойде и по тия краища.
Сабин наблюдаваше как Мари дьо Баяр люлее седналия на коляното й Ричард, докато му пееше някаква френска детска песничка.
Изабел пък наблюдаваше Сабин, както винаги изпитателно и търсещо, като че искаше да се добере до най-дълбоко пазените в съзнанието на момичето тайни.
Старата жена взе едно столче и приседна до Сабин.
— Днес си позволих да посетя най-близкото село до Уудбридж. Много хора са изплашени там, а някои даже си и поплакват.
Сабин се загледа в огъня, изплашена да срещне погледа на Изабел.
— Това засяга ли ме?
— Смесих се с тълпата, предсказвах бъдещата съдба на тези, които можеха да платят и съм сигурна, че притесненията им пряко те засягат.
Сабин се опита да промени темата.
— Наистина ли можете да предсказвате бъдещето?
— Не повече от теб — отговори честно Изабел. — Но отдавна съм научила, че хората плащат, ако им кажеш това, което искат да чуят. Те негодуват и отказват да платят, щом чуят лоши новини, така че аз винаги предсказвам добра съдба и голяма любов. Не е толкова важно какво говоря, защото отдавна ще съм заминала, преди да разберат, че не съм им казала истината.
Сабин не се въздържа и се разсмя.
— Колко сте хитра!
Изабел се усмихна и бръчките около устните й за миг като че изчезнаха.
— По всяка вероятност. Може би само се преструвам на хитра.
Сабин сви крака си и после го опъна в посока към огъня. Макар все още да чувстваше болка, Изабел я извеждаше навън, веднъж сутрин и още веднъж вечер, и я караше да върви. Момичето усещаше, че силите му се възвръщат.
— Сабин, не искаш ли да узнаеш какво научих за онези хора от замъка? — попита Изабел.
Една сълза се търкулна по бузата на Сабин.
— Зная какво е станало с тях — аз бях там.
Изабел кимна.
— Бях сигурна.
Сабин вдигна очи към Изабел.
— Чу ли за… каза ли ти някой какво се е случило с лорд Уудбридж?
Изабел се наведе и разбърка с една пръчка огъня, побутвайки тлеещите въглени към пламъците, които като че лизваха дъното на гърнето, провесено над тях.
— Хората си шепнеха, че лордът е бил убит най-коварно.
Сабин изтри сълзите си с ръкава на роклята си.
— Значи е мъртъв?
— Да. Бил е погребан, докато беше в безсъзнание заради треската. Било е изпратено послание, в което се казва, че многобройните приятели и поддръжници на лорда ще поемат защитата на замъка и селото. Даже и кралят изпратил войници.
Сабин се загледа във врящото в гърнето ядене. Нямаше да плаче — не биваше да плаче.
— Нищо друго ли няма да ми кажете?
— Чух също, че селяните разчистват дърветата и камъните, донесени от придошлата река, с надежда да открият сина и дъщерята на лорда. Всички се опасяват, че са потънали. Хората искат да открият телата им, за да ги погребат както подобава. Изглежда, че това семейство Уудбридж е било много уважавано.
Сабин вдигна поглед към Изабел и съзря съжаление в очите й.
— Вие знаете коя съм аз, не отричайте.
— Вие сте дъщерята на лорда, а Ричард му е син. От това, което разбрах, май трябва да го наричам лорд Ричард, а вас херцогиня, нали така?
Страхът отново завладя съзнанието на Сабин.
— Не, моля ви, не използвайте тези титли, когато се обръщате към мен или брат ми. Казала ли сте на някого за нас?
— Само предсказвах бъдещето на тези, които ми плащаха. Никой не ме попита дали не знам нещо за вас и детето, а и аз не си предложих услугите.
— Не разбирам защо се случи всичко това — каза Сабин и очите й отново се напълниха със сълзи.
Изабел отново се обади, като не откъсваше внимателния си поглед от нея:
— Чух също да казват, че съпругът на херцогинята е главният подбудител за нападението.
Сабин скри лице зад треперещите си ръце.
— Мисля, че това е истина. И ако Гарет Блекторн е извършил всичко това, то значи, че все още ни търси. Ричард и аз трябва да се отдалечим оттук, преди да ни е открил.
— Не можеш да стигнеш далеч с този крак — каза твърдо Изабел. — Няма да ти позволя да прекъснеш лечението.
Сабин притвори очи.
— За нас няма връщане назад. Не съм виждала лицата на моите врагове и не зная на кого да вярвам.
— Можеш да се довериш на Жак и Мари, също и на мен. Вие ще дойдете, предполагам, с нас във Франция, където ще бъдете на сигурно място.
Очите на Изабел като че присветнаха.
— Когато някой има врагове, трябва да е особено проницателен.
— Моят враг е много влиятелен, повече, отколкото можете да си представите. Може да се каже, че е дясна ръка на краля. След като разполага с такава власт, той ще ме открие и отвъд Ламанша.
— Всеки си има някаква слабост, и Гарет Блекторн също. Позволи му да си мисли, че си потънала, а в същото време ела с нас във Франция. Един ден, когато пораснеш и станеш по-силна, ще се изправиш срещу него — но този ден все още е много далеч.
Сабин сведе глава.
— Господин и госпожа Дьо Баяр знаят ли кои сме ние?
— Нищо не са ми казали, но мисля, че са отгатнали истината. Ще ги попитам дали може да дойдете с нас. Вярвам, че ще се съгласят.
— Аз съм само в тежест на семейство Дьо Баяр и с нищо не допринасям за изхранването ни.
Сабин вдигна ръка и докосна златната верижка на врата си.
— Този медальон ми е от майка ми, мисля, че е много скъп. Бихте могли да го продадете, когато се отдалечим достатъчно от село Уудбридж. Сигурно доста хора там са виждали медальона около шията на майка ми и ще го разпознаят.
После Сабин протегна ръка към Изабел.
— Имам също и пръстена, даден ми от моя… съпруг в деня на сватбата ни. Опасявам се обаче, че в Англия няма как да го продадем, защото всеки ще разпознае дракона в полет на семейство Блекторн. Може би много малко хора няма да го разпознаят.
— Защо не си свалила досега този пръстен?
— Аз… аз не зная. Може би го нося все още, за да ми напомня, че мъжът, който ми го е дал, заслужава само презрение.
Изабел покри с ръка ръката на Сабин.
— Задръж и двете засега. Може по-късно да имаме нужда от тях.
Сабин се загледа към госпожа Дьо Баяр, която все още люлееше Ричард на коляното си.
— Ако някой се възпротиви на нашето идване във Франция, мисля, че ще бъде госпожата.
— Не мисля така. Мари не ще иска да се раздели с брат ти, защото доста се привърза към него.
— Франция — изрече с треперлив глас Сабин. — Винаги съм искала да посетя родината на майка си, но не и като бегълка.
Изабел улови ръката на Сабин, обгърна я, вдигна я към очите си и се загледа задълго в дланта й.
— Франция ще се отнесе благосклонно към теб. Ти ще станеш много известна.
Сабин се усмихна.
— Значи, изпробвате хитростите си и пред мен? Не казахте ли преди малко, че казвате на хората само това, което искат да чуят.
Изабел отново разрови огъня с пръчката и се загледа в летящите искри около пламъка.
— Понякога истината предизвиква доста съмнения у скептика, но въпреки това си остава истина.
Сабин докосна Изабел по рамото.
— Не зная накъде ще ме изведе моят път, но зная със сигурност, че има хора, които искат да навредят на мен и на брат ми. Не мисля, че ще постъпя честно, ако ще тръгвам с вас за Франция, да не предупредя семейство Дьо Баяр за опасността, която ще ги дебне, щом ми помагат.
Колкото повече Изабел опознаваше Сабин, толкова повече я харесваше.
Момичето беше изплашено и не знаеше към кого да се обърне за помощ, но притежаваше достойнство и не искаше да причини нещастие на други хора.
— Ела, ще те подкрепям до фургона.
Сабин се облегна с цялата си тежест на Изабел. След като влязоха във фургона, тя се отпусна върху леглото, после Изабел вдигна крака й и подпъхна под него малка възглавничка.
— Още си много млада, Сабин. Скоро ще направиш първата стъпка към бъдещето си — с много болка, но това скоро ще премине.
— Вие не говорите за крака ми, нали?
— Говоря за душата ти. Ти притежаваш смелост и тя ще те преведе през много трудности.
— Не мисля, че съм смела.
Сабин се загледа за миг в пръстена, преди да го снеме от пръста си.
— Не е необходимо повече този пръстен да ми напомня, че злото често се явява предрешено като добро. Как може същият мъж, който ме държа в прегръдките си, докато плачех за майка си, да иска да отнеме моя живот и живота на брат ми?
— Бъди смела, малка моя. Утре пътищата ще са изсъхнали достатъчно, за да се отправим на път.
— Изабел, вие приютихте Ричард и мен във вашия фургон, настанихте ни в постелята си, а вие спите на пода. Как ще можем да ви се отплатим за добрината?
— Добрината винаги се възвръща. Веднъж някой и на мен помогна, когато имах най-голяма нужда.
— Кой, Изабел?
— Семейство Дьо Баяр.
Сабин се загледа в ръката, от която беше свалила пръстена на Гарет, пожела си да се беше осмелила да го изхвърли през прозореца, но само като си го представи, нещо в нея се възпротиви. Вместо това тя стисна ръката си в юмрук, толкова силно, че пръстенът се впи в дланта й.
— Яд ме е, че бях принудена да напусна собствения си дом. Искам да отида при съпруга ми и… и да забия нож в подлото му сърце.
— Сега трябва да се справиш с мъката, а по-късно, като станеш по-силна, ще успееш да се справиш и с гнева си. Бих могла да ти кажа още, че желанието за отмъщение е разрушително и често пъти наврежда на напълно невинните.
Старата жена се приближи до вратата.
— Отивам да говоря с Мари и Жак, после се връщам и ще доведа Ричард.
Щом Изабел излезе, Сабин не издържа и се разплака.
— О, маман, болката в крака не може да се сравни с болката, която засегна сърцето ми. Какво да правя, какво да правя?
Мари дьо Баяр все още седеше пред вратата на техния фургон с Ричард в скута й, а Жак прибираше нещата им вътре.
— Ще отведа Ричард при сестра му — каза Изабел и протегна ръце към момчето. — Много ще ми липсват, когато утре си тръгнем оттук.
Мари инстинктивно притисна Ричард към себе си, сякаш да го защити.
— Какво говориш, жено? Тези две деца идват с нас.
— Просто предположих, че ще предпочетеш да не се главоболиш с тях и да ги оставиш да си отидат.
— Момичето все още не е добре, за да го оставим само, а и ще трябва да се грижи за детето — каза Мари и се извърна към съпруга си. — Кажи на Изабел, че те трябва да дойдат с нас, Жак.
Той се усмихна на Изабел, разгадал играта й, после се извърна към жена си и съжалително въздъхна.
— Не можем да ги вземем с нас, Мари, много добре го знаеш. Нямаме никакви пари за храна. А може и да се наложи да продадем фургоните, за да си платим пътя до дома.
— Няма да продаваш моя фургон. Ще намерим друг начин да се приберем. Не сме ли се справяли винаги? Този фургон е единственият дом, който някога е бил мой, и няма да се върна във Франция без него.
— Никога не сме били в такова окаяно състояние — обади се Изабел.
Мари се изправи, очите й ядно проблясваха.
— Вземаш ме за глупачка, нали?
Изабел я погледна право в очите.
— Никога не съм те смятала за глупачка, Мари.
Мари кимна.
— Зная кои са момичето и момчето и още зная, че са в опасност. Така че, отказвам да ги оставя за да бъдат убити. Идват с нас, а ние заминаваме утре сутринта.
Мари изгледа първо Изабел, след това и съпруга си, като че очакваше някой от тях да й възрази.
— Така ще направим и повече няма да говорим за това.
Изабел се престори, че се колебае.
— Момичето е убедено, че ни е само в тежест.
— То не ми е в тежест, щом ти си поела грижата за него. Освен това яде едва-едва.
Изражението на Мари се смекчи, като сведе поглед към Ричард.
— Освен това се привързах към това дете.
Изабел не можа да се въздържи този път и се засмя.
— Ще видя дали мога да убедя момичето да тръгне с нас. Тя може да не иска да напуска Англия.
— Трябва да я накараш да разбере, че най-доброто, което може да направи, е да остане с нас — каза Мари и подаде Ричард на Изабел.
Когато старата жена минаваше покрай Жак, той каза тихо:
— Нямаш ли срам, Изабел, да хитруваш така пред бедната ми нищо неподозираща жена?
— Аз не хитрувам — отговори Изабел. — Самата тя каза, че не е глупава — много добре разбра какво съм си наумила.