Констанс О’Баниън
Пламък (29)

4

Щом Гарет влезе в замъка, слугата го поведе през изцяло покритите с мрамор коридори — бяха така излъскани, че отраженията на закачените по протежението им свещници се виждаха ясно. След това дойде ред на гоблените, извезани сигурно преди доста време. Той обърна внимание и на оръжията, с които бяха декорирани стените чак до тавана, а също и няколкото комплекта доспехи, поставени във всеки ъгъл на лъкатушещите коридори.

Мълчаливо последва слугата по стълбите в стил ренесанс към втория етаж и бе отведен в зала, изпълнена в зелени и златисти тонове.

— Ваша светлост, нейна светлост не след дълго ще дойде при вас. Желаете ли нещо?

По скованите си маниери и начина, по който слугата избягваше да го гледа в очите, Гарет съдеше, че мъжът по-скоро изпитва страх от него.

— Не, нищо не желая.

След като слугата се оттегли, Гарет се огледа наоколо — залата беше подредена с вкус. Всичко в нея свидетелстваше за богатството на младия лорд.

Вниманието му беше привлечено от портрет, разположен в дълбока ниша в една от стените. Заставайки пред него, той се загледа в малкото момиче, изобразено на него и усети в сърцето си тъпа болка. Художникът изкусно беше изрисувал необикновените очи на Сабин с цвят на кехлибар, в които даже на тази крехка възраст се усещаше меланхолия и тъга — те като че ли отправяха укор към него. Това беше Сабин каквато я помнеше от деня на сватбата. Как не беше успял да я разпознае в Париж? Чертите й бяха същите — беше съвсем очевидно, че Сабин и госпожица Пламък са един и същи човек.

Сабин бавно вървеше по коридора — усещаше, че ще й бъде нужна цялата смелост, на която беше способна, за да се изправи очи в очи срещу Гарет. Тя стегна гръб, изправи гордо глава, завъртя бравата на вратата и я отвори.

Той стоеше пред портрета й и се извърна, щом я усети да влиза — изражението на лицето му беше неразгадаемо.

Тя беше облечена в скромна на вид кафява вълнена рокля, препасана с широк бял колан и подобаваща на омъжена жена домашна шапчица. Единственото бижу, което си беше позволила, беше познатия му от Париж златен медальон. Погледите им се срещнаха и той й се поклони.

— И така, мадам, ето че се срещнахме отново.

Тя се приближи до камината и протегна ръце към огъня, надявайки се Гарет да не забележи треперенето им, а ако го забележеше, дано си помислеше, че това се дължи на студа.

— Дойдохте, защото кралят ли ви нареди така?

— Той наистина ми нареди.

В тона й имаше тъга.

— Гарет, изглежда, че съдбата се намеси отново, за да промени живота ни.

Капчица нежност нямаше в погледа му, помисли си Сабин, нито имаше помен от споделената им в Париж любов. Вместо това там тя съзря само студенина, каквато владееше навсякъде из Англия заради падащия сняг.

Гарет си свали кожените ръкавици, остави ги на близкия стол и се вгледа в корема й. Забеляза леката подутина и това го накара да се почувства горд. На устните му се появи язвителна усмивка.

— По всичко изглежда, мадам, че в желанието си да ми отмъстите, вие се хванахте в собствения си капан.

Тя спокойно посрещна погледа му, знаейки, че е прав в обвиненията си.

— Така изглежда.

Щастлив ли беше за детето? По всяка вероятност не. Държеше се толкова студено и сдържано.

— Дойдох да ви отведа в замъка Улфтън.

Беше уверен, че Сабин ще му се противопостави, но тя само кимна.

— Ще дойда с теб. Моля те само да забавиш тръгването с два дни, за да мога да изпратя Ричард за Лондон.

— Не бих могъл да ти откажа нищо, Сабин. Надявам се дотогава да опаковаш багажа си.

Той седна на един стол и за миг се загледа в нея, погледът му посмекчи остротата си след охотата, с която тя беше изразила съгласието си да тръгне с него.

— Единствено се тревожа дали ще ти бъде възможно да пътуваш в твоето… положение.

— То няма да попречи на пътуването.

— Можеш да вземеш каквато искаш прислуга и всичко, което притежаваш.

— Много си мил, Гарет — каза тя, опитвайки се да прикрие по някакъв начин поруменяването на бузите си — той я гледаше, без да сваля поглед от нея. — Що се отнася до прислугата, ще взема само Изабел, макар че тя ми е повече приятелка, отколкото слугиня. Бих искала към нея да се отнасят като към моя лична прислужница.

— Както желаеш.

— Освен това доведох в Англия онези два сиви коня, които купих в Париж. Бих искала да ги взема със себе си.

— А, да, сивите коне. Разбира се, че можеш да ги вземеш — отговори той и се извърна към вратата. — Къде е Ричард, исках да видя и него.

— Отиде в селото да увери хората, че войниците ти няма да ги нападнат.

Мускулите около челюстта на Гарет потрепнаха.

— Селяните се скриха по къщите си, докато преминавахме. Трябваше да предвидя, че ще се изплашат и да накарам войниците си да не се обличат в униформи. Моля да ме извиниш, че не се съобразих.

— Това не би помогнало с нищо. Те ще повярват само на Ричард, че няма от какво да се страхуват — каза тя и го погледна право в очите. — Няма от какво да се страхуват, нали?

Тя забеляза как в очите му се появиха гневни пламъчета, прииска й се да бе могла да се въздържи от думите си, изречени в яда й.

— Значи продължаваш да ме виниш. Аз не смятам да казвам нещо повече в своя защита. Добрите ми намерения и честта на семейството ми не се нуждаят от оправдание.

Защо не му каза, че вярва в невинността му? Без да каже и дума, тя отиде до връвта със звънеца, дръпна я и начаса се появи един слуга.

— Заведи негова светлост до покоите му и изпрати личния му прислужник при него.

Тя се извърна към Гарет.

— Можеш да провериш дали твоите хора са добре настанени. Ричард и аз вечеряме в осем. Би могъл да вечеряш с нас. Или… ако предпочиташ, бих могла да наредя да ти изпратят подноса с вечерята в стаята ти.

Той замълча за миг, загледан в нея.

— Ти си прекрасна домакиня. С най-голямо удоволствие ще вечерям с вас.

В този миг й се стори като че той иска да я нарани.

— Изправен съм пред дилема, мадам. Как да ви наричам — госпожица Пламък или Сабин? Изпитвам затруднение да разделя двете в съзнанието си.

Тя сведе очи.

— Госпожица Пламък беше една илюзия. Аз ще си остана тази, която винаги съм била.

Той се поклони доста сковано.

— Която си, Сабин — каза той и излезе от стаята.

Тя се беше държала строго по време на целия им разговор. Сега се отпусна върху един стол, сърцето й биеше учестено, а устата й беше пресъхнала. Беше преминала първото изпитание, без съмнение най-трудното. Може би срещата им по време на вечеря не ще бъде толкова напрегната.

Същата вечер Гарет беше въведен в зала, покрита с чисто бял мрамор, върху който хвърляха кехлибарената си светлина запалените свещи. Един доста възрастен господин, облечен по модата отпреди двадесет години, разговаряше с Ричард. Двамата веднага прекъснаха разговора си и се извърнаха към Гарет.

— Ваша светлост — изрече Ричард, усмихвайки се. — Голямо удоволствие е за мен да ви видя отново.

Гарет се запъти към младия лорд, отвръщайки на усмивката му.

— Не останах с подобно впечатление, когато пристигнах следобед.

— Надявам се разбирате, че тогава мислех изключително за сестра си. Сега вие нямаше да бъдете тук, ако тя не беше разрешила. Надявам се разбирате моите чувства.

— Разбирам, Ричард. И те поздравявам за лоялността, която проявяваш към сестра си.

Момчето въздъхна с облекчение.

— Радвам се, че не се чувствате обиден заради моето държание. Аз ви харесвам, ваша светлост.

Той се обърна към възрастния мъж.

— Ваша светлост, позволете ми да ви представя чичо ми, сър Саймън Уудбридж.

Саймън Уудбридж внимателно изгледа Гарет.

— Радвам се, че най-накрая имам възможност да се запозная с вас, ваша светлост, и съм щастлив, че трагедията, случила се в този дом, най-накрая намери своето щастливо разрешение.

— Чичо Саймън е станал граф Уудбридж в мое отсъствие, ваша светлост. Почувства се толкова щастлив да се освободи от тази титла, но ще остане в Уудбридж да ръководи имота, докато аз ходя на училище.

Гарет огледа залата — Сабин все още не се беше появила.

— Много похвално от ваша страна, сър Саймън.

Цялата облечена в коприна, Сабин се показа на стълбите. Докато слизаше, нито веднъж не погледна Гарет, макар да знаеше, че очите му я следват.

Ричард, знаейки как се чувства, се приближи до нея, подаде й ръка и я доведе до масата. Тя целуна чичо си по бузата и се извърна към Гарет.

— Надявам се да си доволен от покоите си, Гарет.

— Да.

— Мисля — каза тя, усмихвайки се, — че можем вече да се заемем с вечерята.

Гарет й подаде ръка и златистите й очи засияха, с това тя за миг му напомни за госпожица Пламък. Сабин сведе очи и сложи ръка върху ръката му. Вървеше доста сковано до него и си припомни деня, когато той беше принуден да забави крачките си, защото тя куцаше. Вдигна очи да го погледне и видя, че и той я наблюдава — това я накара да се почувства неловко.

Сабин се питаше как ще прекара тази нощ и как най-вече ще премине тази вечеря — на една маса с Гарет, увлечени в разговор на банални теми.

Ястия в сребърни и златни подноси и съдове следваха едно след друго, като в същото време четирима слуги стояха през цялото време в четирите ъгъла на залата, готови да задоволят и най-малката прищявка на седящите.

Гарет беше настанен, както подобаваше на неговата титла, от дясната страна на Сабин. Ричард беше начело на масата, а чичото седеше от лявата му страна.

Сабин се насили да се обърне към Гарет, налагаше се да започне необвързващ разговор.

— Как мина пътуването ви?

— Беше приятно, макар бурята да ни следваше по петите.

Той поднесе чаша към устните си и я погледна.

— Не трябва да се безпокоиш за пътуването си до нашия дом. Постарал съм се да ти създам най-големи удобства.

— Очаквам с нетърпение да се видя с майка ти, помня много добре изключителната й любезност.

— За съжаление, това няма да стане скоро. Майка ми реши да презимува в Брайтън.

Сабин не успя да прикрие разочарованието си.

— О! Да не би това да е, защото си й разказал за… Париж?

Той сниши глас.

— Разказах й за Париж… с някои изключения. Но не по тази причина тя реши да замине. Мисли, че трябва да бъдем оставени сами, за да се опознаем един друг — това са нейни думи, не мои.

Сърцето й заби учестено.

— Трябва непременно да опиташ това овнешко задушено, Гарет. По рецепта на майка ми е и е много вкусно. Баща ми винаги се е хвалил, че нашето овнешко е най-вкусно заради особената сладост на тревата тук.

— Сабин, ти умееш да създаваш такава приятна домашна атмосфера. Разбира се, само ти и аз знаем, че притежаваш таланти и в други области.

Тя само сведе очи, пожелавайки си вечерята вече да е свършила. Скоро и последното ястие беше поднесено и тя се изправи, повеждайки останалите в съседния салон. Ричард и чичо Саймън се настаниха около масата за шах, оставяйки Сабин сама със съпруга й.

Тя се настани пред камината и се загледа в Гарет, който крачеше из салона. Беше доста неспокоен, приличаше й на котарак, готов всеки миг да се хвърли върху плячката си. Най-накрая дойде при нея и тя му посочи място до себе си.

— Не ти ли харесва нашия дом? — отбеляза тя.

— Това не е твоят дом, Сабин. Всичко тук принадлежи на брат ти. Замъкът Улфтън ще бъде твоят дом.

— Прав си, разбира се — изрече тя рязко.

Той се вгледа в нея.

— Не вярвам в тази твоя смиреност. Това по-скоро може да ме накара да си тръгна.

Сабин с престорена скромност скръсти ръце в скута си.

— Не е ли задължение на съпругата да се подчинява на съпруга си?

— Господ да ми е на помощ, но си мисля, че повече те харесвах, когато се държеше по другия начин с мен.

Нещо от предизвикателните пламъчета, които бе съзирал преди в очите й, като че се върна.

— И какъв е този начин, Гарет? Да не би да си дошъл тук, очаквайки, че ще ти се противопоставя? Да не си разочарован, че се предадох толкова лесно?

— Аз просто не ти вярвам.

— Приемам го като комплимент. Не бих искала да си мислиш, че съм една обикновена и предвидима жена.

Той се загледа в огъня, пламъците му напомняха за цвета на косата й.

— Бих искал да познавам мъжа, който би могъл да предвиди какво си решила да направиш.

Сабин реши да сложи край на вечерта и се извърна към брат си.

— Ричард, време е да си лягаш.

— О, Сабин — изпъшка момчето, приближавайки се обаче към нея. — Трябва ли да се отнасяш към мен като към дете?

Тя се усмихна и го улови за ръката.

— В училище, Ричард, ще бъдат по-строги и от мен. Няма да ти позволяват да четеш книги в леглото.

— Е, добре. В това имение май няма значение, че аз съм господарят.

Той се поклони на Гарет.

— Пожелавам ви спокойна нощ, ваша светлост.

— Лека нощ, Ричард. Сега, след като сме едно семейство защо не ме наричаш просто Гарет?

Момчето засия.

— Лека нощ, Гарет.

Чичо Саймън също се затътри към вратата.

— И аз ще си лягам. Не ми се иска нищо друго, освен запалена камина в спалнята ми и топло на краката.

Сабин понечи да се изправи, но Гарет я улови за ръката.

— Добре ли се чувстваш?

— Да, разбира се.

— Много ли… — започна той и спря, сякаш изненадан от това, което се канеше да каже. — Много ли си нещастна?

— Ако имаш предвид детето, радва ме мисълта за живота, който нося в себе си.

— Даже и ако аз съм причината за това?

Тя се изправи.

— Уморена съм, Гарет.

Той също се изправи.

— Прости ми, трябваше сам да съобразя. Надявам се разбираш, че никога преди не е трябвало да се грижа за дама в твоето положение.

— Остани, ако искаш край камината — предложи тя в отговор. — Ще наредя на слугата да запали свещите по коридора, водещ до покоите ти.

Той извърна лице и се запъти към прозореца. Вече не валеше и през стъклото нахлуваше лунна светлина, толкова силна, сякаш беше ден.

— Лека нощ, Сабин.

 

 

Всичко беше готово. Оставаше Ричард да се качи в каляската, която щеше да го отведе в Лондон, и тогава всички се отдръпнаха, за да може той и Сабин да се сбогуват насаме.

— Не ми се иска да те напускам, Сабин.

Тя се опита да облекчи мъката, която и двамата изпитваха заради предстоящата раздяла, взе го в прегръдките си и каза просто:

— Скоро отново ще бъдем заедно.

Той като че се поуспокои в обятията й, после се отдръпна от нея, опитвайки се да се държи като възрастен.

— Грижи се добре за себе си и веднага ми съобщи, когато бебето се роди.

Тя му се усмихна.

— Разбира се.

— Време е и аз да се науча да се грижа сам за себе си.

— Време е — каза тя искрено, мислейки си в същото време колко е малък и колко изплашен изглежда в този миг, затова го докосна леко по бузата и му каза. — Бъди прилежен и си създай навици за сериозна работа, татко би ти казал същото.

Ричард сведе поглед — тя съзнаваше, че той едва се сдържа да не се разплаче.

— Обещавам.

— Сбогом, Ричард. Пращай ми често писма, ако ти е възможно.

Той кимна и се качи в каляската, махайки непрекъснато, докато я изгуби от поглед. Те за първи път се разделяха и Сабин усети сърцето й да се свива. Напомни си, че отдавна му беше време да бъде сред момчета на неговата възраст и среда, но болката от това не ставаше по-малка.

Сабин се уви във вълнената пелерина, беше станало много студено. Не й се искаше да вижда никого и затова закрачи през ливадата. Тръгна по познатата от детството й пътека. Това беше последният й ден в Уудбридж, искаше й се да запечата гледката в съзнанието си.

Премина покрай каменните плевни, препълнени с богатата есенна реколта, после продължи по хълма, от който можеше да се види целият Уудбридж. Поглеждайки към замъка, тя видя устремилия се към небето дим от множеството комини, после се огледа наоколо, обгръщайки с поглед поляни и хълмове. През пролетта ще израснат хиляди диви цветя, но тя няма да ги види.

Сабин не знаеше колко дълго бе стояла на това място, като че вдишвайки красотата около себе си. Беше престанало да вали и тя свали качулката си, косата й свободно се развя.

Най-накрая извърна поглед към замръзналото поточе, припомняйки си онази нощ, когато то се беше превърнало в буйна река, носеща нея и Ричард към неизвестността. Тук беше преживяла неща, които й се искаше винаги да помни, а някои от тях навеки да забрави.

Сабин постави ръка над очите си и погледна нагоре — там сякаш се водеше борба между чистото синьо на небето и навъсеното оловно сиво на облаците, идващи откъм изток, които носеха усещането за приближаваща буря.

Тя въздъхна и се запъти към замъка. Трябваше да посети още едно място.

Сабин влезе в семейната гробница и се спря пред гробовете на родителите си. Изведнъж се почувства толкова самотна, нямаше кой да й даде съвет за бъдещето й.

Нежно докосна студения камък и излезе навън. Утре щеше да тръгне за Улфтън.

Изведнъж чу стъпки и се извърна — беше Гарет. Той я улови за ръката, като че искаше да се увери, че е реална. Не се беше върнала в замъка след изпращането на Ричард и той се изплаши, че отново му е избягала.

— Трябва да се прибираш. Много е студено.

Сабин му позволи да я поведе към замъка.

— Не съм забелязала.

— Трябва да мислиш за детето, ако не искаш да мислиш за себе си.

Тя се вгледа в очите му.

— Ти мислиш ли за това?

— Точно по тази причина съм тук, запомни това.

— Разбира се. Заради детето.

Той извърна поглед.

— То е връзката помежду ни, Сабин.

Тя изведнъж усети колко е студено… студът беше проникнал чак до сърцето й.