Констанс О’Баниън
Пламък (28)

3

Сега, когато истинският наследник на лорд Уудбридж се беше върнал и установил в замъка, в село Уудбридж имаше празненство. Макар и още дете, лорд Ричард беше посрещнат с подобаваща почит и това стопли сърцето на Сабин — най-накрая беше отвела брат си в родния му дом. Те прекараха много часове заедно, обикаляйки на коне обширните имения, за да може Ричард да се запознае с всичко притежавано от него.

Два нелеки за Сабин месеца изминаха. Всеки ден тя очакваше някакво послание от Гарет — нищо подобно не се случи. Изправена пред прозореца на бащиния си кабинет, тя наблюдаваше как прехвърчат първите снежинки. Прекарваше много време в тази стая, опитвайки се да си възвърне спокойствието, което беше изпитала в този дом като дете, но това не й се удаваше.

Всеки ден посещаваше семейната гробница, където бяха погребани майка й и баща й. Коленичеше пред тях и се молеше. Най-вече за Ричард, защото той все още се чувстваше объркан и изплашен за бъдещето си.

Вуйчо Жозеф се беше върнал във Франция и Сабин усещаше липсата му. Всеки ден Ричард се затваряше с чичо Саймън, за да се учи как да управлява имотите си. След три седмици щеше да замине за Итън. Архиепископът на Кентърбъри беше човекът, който най-много помогна да го запишат в това училище.

Изабел се приближи до прозореца и погледна навън иззад рамото на Сабин.

— Изглежда, че днес ще натрупа — каза тя.

— Не, няма — отвърна Сабин, извърна се и седна зад бюрото на баща си. — Някога зимите тук ми харесваха.

Изабел беше сложила поднос със сервиз за чай на бюрото, напълни една чаша и я подаде на Сабин.

— Сабин, току-що доведоха Тея. Когато се опитах да направя забележка на кочияша, че не е трябвало да тръгват с човек в нейното състояние на такова дълго пътуване, той ми каза, че много е настоявала да дойде и затова е решил.

Сабин остави чашата си на бюрото.

— Как й се е отразило пътуването?

— Не много добре. Сложих я да си легне, приготвих й бульон, после и горещ ябълков сок, но тя отпи едва няколко глътки от тях. Постоянно пита за теб и настоява веднага да те види — искала да те предупреди за нещо много важно. Мисля, че няма да се успокои, докато не ти го каже.

Сабин се изправи.

— Веднага отивам при нея.

Изабел я изгледа изпитателно.

— Чух, че днес е пристигнала поща от Рим.

Сабин посочи малката масичка до вратата.

— Да, писмо от отец Сантини, който представи молбата ми пред папата. Анулацията ще бъде валидна, след като се подпиша върху документите. Трябва, освен това да се закълна, че Гарет и аз никога не сме изпълнявали съпружеските си задължения.

— Готова ли си да скриеш истината, за да получиш свобода?

— Щях да направя това без ни най-малко угризение на съвестта. Но сега вече не мога да подпиша документите — каза Сабин и в погледа, който отправи към Изабел, имаше притеснение.

— Променила си решението си и искаш да си останеш съпруга на Гарет Блекторн?

— Не е това, друга е причината.

Изабел я изгледа озадачена.

— Толкова беше сигурна, че искаш разтрогване на брака. Какво те накара да промениш решението си?

В погледа на Сабин имаше болка, тя закърши ръце, опитвайки се да не се разплаче.

— Случи се нещо, което не съм предполагала, Изабел. При анулация детето ми ще бъде лишено от име.

Изабел беше истински шокирана.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Откога знаеш, че ще имаш дете?

— Подозирах го още щом пристигнахме тук — Трябваше ми много време, за да приема факта. А днес получих тези документи от отец Сантини. Какво да правя?

Изабел я изгледа изпитателно.

— Много добре знаеш какво трябва да направиш. Детето е от твоя съпруг и никой не бива да се съмнява, че не е негово. Трябва да съобщиш на негова светлост.

— Зная, че трябва да го направя. Искаше ми се да не става така.

— Колкото по-скоро го направиш, толкова по-добре.

Сабин изглеждаше доста обезсърчена.

— Нямам желание да отида в Улфтън.

Тя отвори вратата.

— Първо ще отида да се видя с Тея, след това ще напиша писмо на Гарет за детето.

Изабел поклати глава, наблюдавайки Сабин да напуска кабинета. Най-тъжното бе, че Сабин никога не е могла да бъде господар на съдбата си. Първо беше въвлечена в една женитба против нейната воля, след това беше станала актриса, за да съхрани и запази най-вече живота на брат си. Сега животът й щеше да зависи от съпруга й, защото носеше в утробата си неговото дете.

Сабин влезе в затъмнената стая, където бледа и съвсем отпусната лежеше Тея. Старата прислужница беше толкова изнемощяла и едва успя леко да привдигне глава, разбирайки, че Сабин е дошла при нея.

Сабин седна до Тея и улови ръката й.

— Мога ли да направя нещо за теб, Тея, за да се почувстваш по-добре?

— За мен няма вече по-добре. Аз умирам и ние и двете го знаем.

— Не искам да слушам такива приказки, Тея — каза Сабин, опитвайки се да звучи жизнерадостно. — Не ми се иска да те загубя отново толкова скоро. Искаш ли нещо да ти прочета? Някога това ти харесваше.

— Не, трябва да ви кажа нещо. Трябва… да ви кажа какво стана в нощта, когато убиха баща ви.

Сабин усети нервите си обтегнати до крайна степен и изпита страх да не би Тея да каже нещо, което отново да замеси името на Гарет в случилото се.

— Не трябва да говориш за онази нощ. Това само ще те измъчи още повече.

Тея сграбчи с все сила ръката на Сабин.

— Изслушайте ме. Вие все още имате враг и трябва да се пазите…

Сабин изстина, сърцето й лудо заби. Това не бяха бълнувания на умиращ човек, а ужас, изпитван от жена, някога обичала нея и Ричард повече от самата себе си и явно истински изплашена за тях.

— Какво искаше да ми кажеш, Тея?

Гласът на Тея като че укрепна.

— Онази нощ войниците си мислеха, че съм… мъртва. Чух ги да си говорят.

Очите й се разшириха и тя се опита да се изправи, но Сабин лекичко я бутна назад отново върху възглавницата.

— Моля те да не говориш за това сега. Когато ти стане по-добре, ще поговорим пак.

Тея облиза изсъхналите си устни, молейки се да има сили да каже, какво я вълнува.

— Чуйте ме! Трябва да ви кажа какво чух.

— Добре — каза Сабин и кимна.

Ще изслуша какво беше чула Тея онази нощ, даже и това да обвиняваше Гарет.

Старата прислужница се закашля и Сабин й подаде чашата с вода, след като пристъпът премина.

В погледа на Тея имаше нежност.

— Винаги съм знаела, че сте живи.

— Спасихме се, защото ти ни даде такава възможност, Тея.

— Слушайте сега. Ето какво чух да казва един от мъжете онази нощ. Изобщо не се уплаши, че някой може да го чуе, нали ме мислеха за умряла — и трябва да кажа, че наистина едва не умрях — каза Тея и за миг замълча — изглеждаше сякаш се опитва да събере мислите си. — Чух го как се хвали, че са направили всичко възможно нападението да изглежда все едно е било направено от войниците на Гарет Блекторн.

Сърцето на Сабин лудо заби.

— Сигурна ли си?

— Да. Има и нещо друго. Казаха, че братовчедът най-накрая е отмъстил на херцога.

Сабин усети в очите й да се насъбират сълзи — сълзи на срам. Въпреки че се беше борила с него, в душата си знаеше, че той е почтен и честен човек. Само ако беше повярвала в невинността му, можеха завинаги да бъдат щастливи. Той се беше влюбил в нея, но тя беше убила любовта му и сега трябваше да понесе последствията — каквито и да бъдат.

— Вие все още не сте в безопасност — продължи Тея. — Има и друг, който иска да ви навреди. Направо се смразих, когато чух мъжът да говори, че някаква жена искала смъртта ви.

— Какво каза онзи мъж?

— Той каза, че нейно благородие няма да намери покой, ако не убият съпругата на херцога. Каза…, че нейно благородие искала доказателство за смъртта ви.

Сабин впи поглед в Тея.

— Значи Гарет наистина е невинен.

Тея кимна.

— Точно така. Казах го и на кралския човек преди години. Съпругът ви няма никаква вина за смъртта на баща ви, както мислехме. Бил е измамен, също както и вие.

Сабин се извърна така, че Тея да не види сълзите й.

— Толкова дълго мразех и се страхувах от съпруга си, вярвайки, че е злодей. Напразно съм го обвинявала, Тея.

В очите на Тея отново се появи страх.

— Пазете се от жената, която е искала смъртта ви. Ако все още е жива, сигурно няма да се откаже да ви навреди.

— Не мога да си спомня за някоя жена, която би ме мразила дотолкова, че да иска да ме убие.

— Бъдете нащрек — предупреди я Тея. — Повече няма да мога да се грижа за вас. Изабел ще ме замести. Тя ми се врече, че ще ви пази и аз й вярвам.

Сабин виждаше колко се измъчва болната.

— Почивай сега, скъпа Тея. Мисли си само за хубави неща.

— Да… толкова съм… уморена — изрече старата прислужница и очите й се замъглиха. — Предупредих ви и вече мога спокойно да умра.

Сабин седя до Тея дълго след като тя беше задрямала, опитвайки се все още да проумее чутото. Коя жена ли е планирала убийството й с Кортланд Блекторн? Кой би могъл да я мрази толкова?

Същата нощ Тея умря в съня си и на следващия ден беше погребана в селското гробище. Много нейни приятели дойдоха въпреки снега да я изпратят до последното й убежище, водени от херцогиня Балмро и граф Уудбридж.

Мисълта, че неоснователно беше обвинявала Гарет, измъчваше Сабин. Щеше ли някога да й прости, че го е изиграла? Според нея — никога, а и не смяташе, че заслужаваше да й се прощава. Беше притежавала любовта на Гарет и със собствените си ръце я беше разбила, само за да го унизи. Мъж като Гарет няма лесно да забрави такъв удар по гордостта му.

Бяха изминали три седмици, откакто Сабин беше изпратила писмото до Гарет, в което му съобщаваше за бебето. Ежедневно очакваше вест от него, но нищо не пристигаше.

Сабин наблюдаваше Изабел да сгъва вълнения жакет на Ричард и да го прибира в раклата.

— Трябва да се приготвиш за срещата си с негова светлост — каза Изабел. — Знаеш, че той ще иска това дете, особено ако се окаже син.

— Съвсем нормално е. Чудя се как да постъпя, ако той реши да вземе само детето, без майката. А аз вече обичам това дете, което нося в утробата си. Никога няма да се предам, даже и пред Гарет.

Изабел затвори раклата.

— Всичко е толкова объркано.

— Най-лошото е чакането — въздъхна Сабин. — Ако беше препуснал веднага дотук и настоял да тръгна веднага с него, щях да го разбера. А сега вече се страхувам, че няма да признае това дете като свое.

— Гарет Блекторн не ми изглежда като мъж, който би изложил чувствата си в писмо. Ще дойде лично, освен това много добре знае, че детето е негово.

 

 

Адриен Блекторн затвори вратата на кабинета и се приближи до сина си.

— Гарет, искам да говоря с теб.

Той беше седнал зад бюрото, но когато тя влезе, се беше изправил.

— Чудех се кога ще искаш да говорим за Сабин, майко.

— Не е само това. Много съм загрижена за горчивината, която виждам все повече да те обзема. Не ми каза какво се е случило в Париж, а и не искам да зная. Загрижена съм единствено за промяната, която виждам у теб — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Не искаше да се жениш за Сабин, но тя ти е съпруга и ще ти роди дете — смятам, че си заслужава да поговорим по този въпрос.

Той извърна поглед.

— Тя ми беше съпруга само една — единствена нощ. Резултатът от тази нощ е това бебе. Ако не беше детето, щяхме да разтрогнем брака — знаем го и двамата.

— Бих искала да не трябва да те питам за това, но ще те попитам — сигурен ли си, че детето е твое?

— Няма никакво съмнение.

— Моля да ми простиш за този въпрос, но тогава не мога да се сетя за друга причина, която да те кара с такава неохота да се отнасяш към желанието ми да доведеш Сабин тук.

— Не се страхувай, внукът или внучката ти ще се родят в замъка Улфтън.

Адриен съзря болката, която той се опитваше да прикрие.

— Виждала съм те толкова обезсърчен както сега само веднъж — когато обеща на умиращия си баща, че ще се ожениш за Сабин Уудбридж. Едва сега разбирам как тази женитба промени живота ти, Гарет. Ако знаех какво нещастие ще ти причини, щях да откажа да се състои.

— Едва ли има смисъл да се съжалява за това сега, майко.

— И аз мисля така — каза тя. — Какво мислиш да правиш?

— Ще доведа съпругата си в Улфтън.

Херцогинята се усмихна.

— О, Гарет, толкова съм развълнувана, че ще си имаш дете, освен това отдавна искам да видя Сабин.

Гарет не каза нищо и тя се смути.

— Разкажи ми за нея.

Той се зае с някакви документи върху бюрото, явно не желаеше да я погледне в очите.

— Тя е най-независимата жена, която съм имал нещастието някога да срещна — поразително красива е, остроумна и чаровна. Ще разбереш колко е честна и готова да защитава това, в което вярва, независимо дали е правилно или не. След като я видях как се отнася към брат си Ричард, вярвам, че ще бъде чудесна майка — каза той и едва тогава вдигна очи към майка си. — Какво още би искала да знаеш за нея?

Херцогинята беше разбрала много повече по тона му, отколкото от чутото. Беше тон на влюбен мъж.

— Описа ми качества, които наистина бих искала да има твоята съпруга.

Гарет заобиколи бюрото и се запъти към вратата.

— Днес получих известие от краля — вика ме в Лондон, и то възможно най-скоро.

— Сигурно ще иска да говори с теб за Сабин.

— Предполагам — съгласи се Гарет. — Но аз първо ще отида в замъка Уудбридж, а след това при краля.

Адриен се втурна към сина си.

— Бъди мил с нея, Гарет. И помни колко е страдала. Няма ли да е по-добре да почакаш, докато се роди детето и тогава да я доведеш тук — пътуването е дълго, а времето в този период от годината е непредвидимо.

— Решил съм детето да се роди в замъка Улфтън — обяви той и студенината в гласа му отново се върна. — След това Сабин сама ще реши, да остане или да си тръгне, решението й малко ме интересува.

Адриен беше смаяна от грубостта в думите му.

— Защо толкова искаш да нараниш Сабин? Когато се омъжи за теб, тя беше дете. Майка й почина, баща й го убиха и е трябвало да се бори за живота си. Не изпитваш ли поне малко съчувствие към нея?

— На детето, което беше, съчувствам. Но към жената, в която се е превърнала, не изпитвам и капка съчувствие.

— Ще съжаляваш, ако не се освободиш от тази грубост, която виждам у теб, Гарет.

Той се усмихна язвително.

— За много неща съжалявам, майко, и съм сигурен, че за много повече тепърва ще имам да съжалявам.

 

 

Сабин даваше нареждане на един от слугите да почисти сребърните прибори, когато в стаята се втурна Ричард.

— Той идва насам, Сабин. Ездач от селото дойде да ни предупреди. Ще бъде тук след няколко минути.

Нямаше нужда да пита Ричард кого има предвид.

— Сам ли е?

— Казаха ми, че води две каляски и десет войници.

Тя излезе от стаята, където държаха приборите, заедно с Ричард.

— Наредих да затворят и залостят портата, Сабин. Ще пусна херцога у дома, само ако ти си съгласна.

— Нека се изкачим върху портата. Само така ще разбера какво трябва да направя — каза тя, не знаейки защо тъй лудо бие сърцето й — от щастие или от страх.

Той беше дошъл при нея, точно както предполагаше тя. Припомняйки си нападението над Уудбридж селяните в паника се изпокриха, когато войници, облечени в познатите на всички цветове — бяло и синьо, навлязоха в селото на път за замъка.

— Какво търсите тук?

Гарет свали шапка и вдигна очи към Ричард, не поглеждайки Сабин.

— Желая ви добър ден, лорд Ричард. Дойдох да ви изкажа почитанията си и да отведа съпругата си у дома.

— Тук нямате никакви права, ваша светлост — отговори му Ричард с твърдост в гласа, необикновена за момче на такава крехка възраст.

Сестра му добре го беше научила.

Най-накрая с неохота Гарет извърна поглед към Сабин. Студенината, която тя съзря там, я накара да потрепери. Снежинките бяха образували тънка снежна покривка и тя беше много добър фон за бледосинята пелерина, с която беше облечена младата херцогиня.

— Мадам — изрече рязко Гарет. — Моля ви да приемете да ви придружа до замъка Улфтън. Там би трябвало да се появи на бял свят моето дете.

Ричард погледна към Сабин — в този миг изглеждайте много по-голям за годините си.

— Ще отпратя Гарет Блекторн, ако не желаеш да се срещнеш с него.

За миг Сабин замълча.

— Позволи му да влезе, Ричард. Гарет има право на това. Но ти би трябвало да слезеш в селото и да успокоиш хората, че този път няма от какво да се страхуват.

Ричард кимна.

— Сигурна ли си, че искаш точно това?

Сабин погледна Ричард право в изпълнените му с тревога очи.

— Нося детето на Гарет Блекторн под сърцето си, Ричард. Трябва да постъпя така, както ще бъде добре за детето ми.

Той нареди на стражите:

— Отворете портата и пропуснете херцога и хората му вътре.

Ричард улови Сабин за ръка и я поведе обратно към замъка.

Срещата, която толкова я тревожеше, щеше да се състои.