Констанс О’Баниън
Пламък (30)

5

Грееше слънце, само където лъчите му не достигаха, беше останал сняг. Седейки до Изабел в каляската, Сабин не се обърна да хвърли последен поглед на замъка Уудбридж. Процесията премина през селото и много от селяните наизлязоха от къщите си, гръмогласно пожелавайки й щастие. Докато им махаше в отговор, в очите й имаше сълзи.

Изабел се опита да я разсее.

— Никога не съм пътувала сред такива удобства. Това е чудесно обзаведена каляска — имаме кожени одеяла, сатенени възглавнички и с какво да си топлим краката. Доволна съм.

В очите на Сабин все още блестяха сълзи, когато тя се извърна към Изабел.

— Изглежда съпругът ми се е погрижил да не ни липсва нищо. Но как ще понеса студенината му към мен?

— Ти го накара да запламти от любов към теб преди, Сабин, ще го накараш да го направи отново. Времето и търпението ще бъдат твоите оръжия — беше загадъчният отговор на Изабел.

Сабин погледна към Гарет, който яздеше до каляската. Беше облечен с черна пелерина, а черната му дълга коса се развяваше от вятъра. Не гледаше към нея, а право напред. О, колко го обичаше. Но той не го знаеше.

— Не трябваше да се женим, Изабел — каза тя тъжно. — Прекалено много сме различни и има твърде много незаздравели рани помежду ни.

— Ще изминеш повече от половината път към него и ще излекуваш всички рани — различията нямат значение. Моят съпруг също беше много по-различен от мен, но се чувствахме щастливи по време на брака ни.

— А Гарет и аз бяхме нещастни по време на нашия брак.

Даже и Изабел нямаше какво да каже, защото това си беше самата истина.

Наближаваше пладне, когато Гарет нареди да спрат пред малка селска странноприемница. Той помогна на Сабин да влезе вътре и помоли да ги отведат в стая, където да останат насаме. Веднага щом бяха отведени в стаята, Сабин беше настанена пред камината и й беше поднесено овнешко задушено, сирене и прясно изпечен хляб.

Гарет се настани до нея и се вгледа в лицето й.

— Не се ли чувстваш изтощена?

Тя вдигна очи към него.

— Не, ни най-малко. Аз съм силна.

Той отчупи парче хляб и го сложи в чинията й.

— Вече зная това. Въпреки това дал съм нареждания на моя капитан да пътувате по-бавно и да спирате често, за да можеш да си почиваш. Ангажирал съм стаи във всички странноприемници по пътя, за да има къде да се подслониш.

Тя го погледна озадачена.

— Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Не, тук се разделяме, защото утре трябва да бъда в Лондон. Ако имаш нужда от нещо, за всичко можеш да се обръщаш към капитан Баркли.

Тя извърна глава, за да не види той колко е разочарована.

— Тогава трябва да тръгнеш веднага. Пътят до Лондон е много дълъг.

Той се изправи.

— Да, трябва.

Сложи си черните ръкавици и пелерината на раменете си.

— Прислугата ми ще се погрижи за теб, когато пристигнеш в замъка Улфтън. Ако искаш да ми пишеш, ще съм в Блекторн Хол. Капитан Баркли знае как да се свърже с мен.

Тя не каза и дума, нито го погледна. С жест, който я изненада, той я улови за ръката и я притегли към себе си.

— Трябва ли да се държиш така?

Сабин премигна.

— Как?

— По дяволите, да не би да ме осъждаш и очакваш да се разкая?

Тя поклати глава, след като усети хватката му да става по-здрава.

— Нямах предвид това.

— Твърде лесно отстъпваш. Какво се е случило с твоя войнствен дух?

В очите й се появиха пламъчета и тя изкриви устни.

— Не се оставяй любезните ми обноски да те заблудят, че съм се поставила изцяло на твоите заповеди, Гарет. Ще отида в Улфтън, ще родя детето — но повече от това нищо не обещавам.

Той я притегли още повече към себе си и тя усети дъха му, след като устните му се разтеглиха в усмивка.

— Това е жената, която познавам — каза той и приближи лице до нейното. — Какъв ли нов начин си измислила, за да ме измъчваш?

Прииска й се да положи глава на рамото му и да усети прегръдката му. Вместо това тя се извърна и се приближи до камината.

— Ако се чувстваш измъчен, не е по моя вина, Гарет.

— Не е ли? — попита той и неочаквано й се поклони. — Ще се видим в замъка Улфтън.

Тя не се извърна да го види как излиза от стаята, но се заслуша в отдалечаващите се стъпки. И тя се чудеше защо вече не й се искаше да му се противопоставя. Можеше просто да му каже, че след толкова години борба да запази себе си и Ричард живи се чувства уморена. Сега сърцето й се беше превърнало в сърце на жена и само колко болка се беше насъбрала в него.

Тя си сложи пелерината и напусна стаята. След пет дни щеше да бъде в замъка Улфтън.

Капитан Баркли беше много учтив и винаги предусещаше от какво би могла да има нужда Сабин. Каляската пое по дървения мост, простиращ се над криволичещия поток с плуващи в него големи парчета лед.

— Изабел, никога не съм си представяла, че ще изпитам такова вълнение при пристигането ми в Улфтън — чувствам го като дом. Защо мислиш, че е така?

— Може би се чувстваш така, защото от детските си години си свикнала да мислиш, че това един ден ще бъде твоят дом.

Щом като каляската се изкачи на хълма, те можаха да видят и село Улфтън. Цялата гледка й приличаше на гоблен и мястото на селцето изглеждаше като нарочно и съвсем точно подбрано от неизвестния майстор на пейзажа. В далечината Сабин видя назъбените стени на замъка Улфтън, разположен сред гората високо над селцето, което приближаваха.

— Според архитектурния стил селцето изглежда е било изградено от нормани. Виж, Изабел, за разлика от покритите със слама къщички в село Уудбридж, тези са построени от варовик. Сигурно някъде наблизо има кариера, където добиват варовик.

Изабел с интерес разглеждаше старомодните магазинчета със скосени и островърхи покриви.

— Аз не разбирам от стилове. Но виждам, че в селцето живеят добре.

— Да — съгласи се Сабин. — Съвсем явно е, че съпругът ми се грижи добре за хората си.

Конете забавиха крачка, когато навлязоха в селото. Тя не беше очаквала, че щом видят каляските, селяните ще започнат да излизат от къщите си. Мъжете сваляха шапки, а жените правеха реверанс. Децата махаха и бягаха след каляската.

— Какво чудесно посрещане — възкликна Сабин, махайки през прозореца и усмихвайки се на децата.

— Сигурно са любопитни да те видят, след като си съпруга на техния лорд.

Капитан Баркли й се усмихна насреща, щом тя отвори прозореца.

— Те вече ви показват любовта си, ваша светлост.

Тя маха на децата, докато напуснаха селцето. Сега каляската отново забърза ход, така че Сабин се облегна и потъна в мисли какво ли я очаква в новия й дом.

Преминаха през лабиринт от пътеки и започнаха да се изкачват по хълма. Подкованите копита на конете изчаткаха по тесния дървен мост, после надолу по калдъръмения път. Пред тях от мъглата се появиха оръдейните кули, назъбените стени, комините в стил Тюдор на замъка Улфтън.

Масивната дъбова порта на замъка се отвори, за да ги пропусне вътре. Конете преминаха през още един дървен мост и ги отведоха във вътрешния двор на замъка.

Каляската най-сетне спря и кочияшът помогна на Сабин да слезе. Нататък тя продължи сама.

Двама от прислугата я чакаха на стълбите — мъж и жена. Щом Сабин се приближи до тях, мъжът й се поклони, а жената направи реверанс. Тя й се усмихна и това като че посмекчи доста строгите й черти, а сивите й очи засияха.

— Ваша светлост, аз съм Айда Норт, икономката. А това е Джордж Брук — главният слуга. Позволете ми да кажа, че днес е един забележителен ден за всички нас. Добре дошла в замъка Улфтън.

Главният слуга отново й се поклони.

— Ще се заема с багажа ви, ваша светлост.

— Благодаря ви, госпожа Норт, благодаря, Брук — каза тя и кимна към Изабел. — Това е Изабел Агостино, моята лична прислужница.

Икономката и главният слуга погледнаха с уважение Изабел, госпожа Норт се обади:

— Госпожа Агостино, можете напълно да се доверите на нашата помощ.

Сабин погледна към широката двойна врата и пое бавно по стълбите. След толкова години, най-накрая тя беше в замъка Улфтън.

 

 

Тайният съветник на краля отвори вратата и пропусна Гарет пред себе си.

— Ваше величество, негова светлост, херцог Балмро — провъзгласи той.

Гарет се приближи до краля и му се поклони.

— Пратили сте да ме повикат, сир?

— Вярно е — съгласи се възбуден Чарлз Стюарт. — Радвам се, че се отзовахте толкова бързо, въпреки че не съм доволен от вас, господине.

На устните на Гарет потрепна цинична усмивка.

— Не бих искал да причинявам неудоволствие на краля си. Умолявам ви да ми кажете в какво съм се провинил, за да мога да се защитя.

Кралят се вгледа в него.

— Това, което сте направили, е много обезпокоително за мен и за кралицата. Живеете със съпругата си разделени. Няма да търпя това! Искам и двамата да се установите в замъка Улфтън, иначе много хора ще си помислят, че не можете да се справите със собствената си съпруга.

— Точно това би трябвало да си помислят, ваше величество.

Гарет се държеше почтително, но това изобщо не можеше да заблуди краля, той много добре разбираше какво се крие зад предизвикателните пламъчета в очите на херцога.

— Тази женитба се оказа воденичен камък на шията ми от деня, когато реших да я организирам. Защо изобщо трябваше да настоявам за нея?

Очите на Гарет потъмняха.

— Загрижен съм, че съм ви обезпокоил толкова.

Кралят насочи гневен поглед към Гарет. В думите му отново се съдържаше нужното уважение, но тонът им говореше за друго.

— Искам веднага да изпълниш заповедта ми и да отведеш съпругата си в Улфтън.

— Ваше величество, бих довел херцогинята с мен, ако не чакаше дете.

— Какво казваш? — попита Чарлз и очите му мигом засияха.

После кралят се обърна към съветника си.

— Не ми казахте за това. Как е възможно да се тревожим за един брак, когато детето е на път?

— Сир — отговори съветникът, — никой не знаеше, че очакват дете.

Кралят се извърна към Гарет, настроението му веднага се беше подобрило.

— Значи съпругата ти е дала съгласието си да живее с теб и се е отказала от глупавите си претенции за анулация.

— Точно така, ваше величество.

Личеше си, че кралят е много доволен от успешното разрешение на проблема между Гарет и Сабин и с всяка изминала минута радостта му като че нарастваше.

— Как е дивечът в Улфтън тази година?

— Има доста елени, сир, но не такова е положението с глиганите.

— Може и да ви посетя, най-вероятно в късна пролет — каза кралят и се усмихна. — След като вашата женитба се осъществи по моя заповед, ще се радвам да видя как се развива. Сега, когато лорд Ричард е под мое наблюдение, виждам, че той не ми създава такива затруднения, както едно време правеше баща му.

— Моят шурей е още момче, ваше величество, а на момчетата е съдено да станат мъже.

— Така, така — додаде кралят и потърка брада. — Можем ли да приемем, че бракът ви е спасен?

— Можем да приемем, ваше величество.

Кралят се наведе към Гарет така, че да не бъде чут от друг.

— Проявихте голяма съобразителност да доведете жена си до подобно положение — каза той, после отново вдигна глава. — Можете сега да се отправяте към Улфтън, но ни очаквайте преди края на годината.

— Надявам се да ми окажете тази чест, ваше величество.

Гарет се приближи заднешком до вратата, извърна се и излезе в преддверието, после се запъти надолу по стълбите. Не забеляза Евгения Мередит, докато тя не му препречи пътя и не впи очи в неговите.

— Гарет — изрече тя задъхана, — бих могла да се престоря, че това е случайна среща, но истината е, че знаех за посещението ти при краля и нарочно те причаках тук.

— Лейди Мередит — отговори й той разсеян, сваляйки шапка и правейки поклон.

Мислите му продължаваха да кръжат около разговора му с краля и студенината в погледа му показваше колко е недоволен.

— Само кралска заповед ли може да те доведе в Лондон? — попита тя, протягайки ръка към него.

Гарет разгледа лицето на Евгения, опитвайки се да разбере какво го беше привлякло у нея преди толкова години. Не беше се променила много, беше все същата красавица. Беше облечена в модна зелена пелерина от коприна. Един поглед върху пръстените и гривните на ръцете й беше достатъчен, за да разбере, че се е наредила добре в живота.

Той отхвърли докосването на ръката й и отстъпи назад.

— Винаги е удоволствие за мен да ви видя, лейди Мередит — изрече той, но сдържаността му говореше точно обратното. Искаше му се да се отдалечи колкото е възможно по-бързо, но й се усмихна любезно. — Времето се е оказало милостиво към вас.

— Галантен както винаги, Гарет. Знаеш как да съблазниш една жена. Но не намирам нищо съблазнително в това, да се държиш сякаш сме далечни познати. Толкова ли лесно забрави колко близки бяхме някога и че тогава ме наричаше по име?

Той не я беше виждал от деня, в който й беше съобщил за женитбата си и тя му беше направила сцена.

— Помня, Евгения.

Явното му желание да си тръгне я накара да се разгневи. Той изобщо не забеляза, че две млади дами се бяха приближили до тях, надявайки се той да им обърне внимание. Евгения се извърна към тях и те побързаха да се отдалечат.

После погледа Гарет с очите на хищник. Той беше толкова зашеметяващо красив в панталоните и жакета в тъмносиньо и високите до над коленете ботуши. Любовта й към него й беше струвала много скъпо. Първо парите, които беше дала на Кортланд. След това дълго време се беше крила, страхувайки се той да не я е предал — за неин късмет не беше. Сега можеше отново да се покаже пред Гарет без страх. Трябваше да го накара да повярва, че могат да бъдат перфектни любовници.

— Зная, че не си ме забравил и мисля за теб всеки ден — измърка като котка тя. — Разбрах, че са открили жена ти. Тя все още ли е същата безцветна малка женичка, Гарет?

— Моля да ме извините, Евгения, но трябва да си тръгвам.

Устните й затрепериха и в очите й се появиха сълзи.

— Ами ние?

Той я погледна право в очите и съзря затаената страст, която я изгаряше.

— Отдавна няма и помен от това, което се случи между нас, Евгения.

— Лъжец! Зная, че ме обичаш — защо не си го признаеш?

Гарет се почувства неловко, думите й явно бяха чути от много хора.

— Не мисля, че тук му е мястото да обсъждаме това, лейди Мередит.

Тя го сграбчи за ръката като с клещи, изглежда изобщо не беше обърнала внимание на думите му.

— Много пъти съм яздила около замъка Улфтън, надявайки се да те видя. Сега ти си тук и няма да те пусна да си отидеш. Ела с мен, за да останем насаме.

Гарет дръпна ръката си и слезе на долното стъпало, надявайки се по този начин да предотврати по-нататъшна размяна на реплики.

— Евгения, между нас не съществува нищо — и нищо никога не е имало. Това, което някога изпитах към теб, не беше нищо повече от глупаво увлечение на един млад мъж по една красива жена.

— Измамник на жени! — изкрещя тя още по-силно. — Позволи ми да те обичам, а след това ме напусна, сякаш съм нищо! Никога няма да ти простя това унижение. Всички ми се надсмяха, защото ти предпочете едно безпомощно и куцащо момиче. Никога ли не ти е минавало през ум, че имаш някакви задължения към мен?

Евгения осъзна студенината в очите на Гарет. Той не беше оня младеж, който много лесно би могъл да бъде манипулиран. Беше станал мъж, хладен и сдържан и равнодушието му само я накара да го пожелае още повече.

— Ти изобщо не си мислил за мен, а аз никога не съм спирала да копнея за теб — продължаваше тя. — Бих могла да направя всичко за теб, Гарет, и вече го направих.

В гласа й се усещаше такава страст, примесена с омраза, че беше трудно да се разбере къде свършва едната и започва другата.

Гарет се вгледа в нещастното същество. Как би могъл да си помисли някога, че е влюбен в нея? Очите му заблестяха от гняв.

— Ти си полудяла, Евгения.

— Ако съм такава, твоя е вината — заяви тя и в тона й имаше дълбоко отчаяние. — Ние си принадлежим — не може да не си спомняш колко се обичахме, преди тя да се появи. Тя е нищо — нищо!

Гарет изведнъж се почувства отвратен от нея.

— Сбогом, лейди Мередит. Не очаквам да се видим отново.

Той се извърна и забърза надолу по стълбите, знаейки, че тя го наблюдава. Имаше нещо обезпокоително в нейната реакция. Евгения наистина трябваше да е полудяла, щом се беше решила да му изкаже публично чувствата си. Той не се съмняваше, че за срещата им утре сутринта ще говори цял Лондон.

Помисли си за Сабин и това като че го пречисти. Искаше да я види, да я докосва, да знае, че му принадлежи.