Констанс О’Баниън
Пламък (17)

3

Навсякъде се лееше музика, звуците като че се стелеха по стълбите нагоре. Тъкмо беше стъпила на първото стъпало, Сабин едва не беше съборена от хвърлилите се отгоре й афгански хрътки на Ричард — те изразяваха радостта си твърде бурно. Тя ги хвана за поводите и продължи по стълбите надолу.

Гарет крачеше из стаята намръщен. Във Франция не беше като в Англия. Тук благородници и актьори свободно общуваха. Домакинята, която все още не се беше появила, най-вероятно искаше да ги впечатли с появата си — твърде стар трик. Това някак го беше разочаровало — ето един неин недостатък. Все пак тя беше актриса и без съмнение играеше както на сцената, така и извън нея.

Той видя Стивън да разговаря с някои от гостите, личеше си, че му е приятно. Гарет се извърна при вида на масите, отрупани с храна, и реши да излезе на чист въздух. Съжали, че се беше поддал на един импулс на всяка цена да дойде тук тази вечер.

Вървейки по безлюдния коридор, той си пое дълбоко дъх, доволен, че се е отдалечил от шума и врявата. Твърде дълго беше живял изолирано, за да може да се наслаждава на подобен вид събирания.

Някакво движение в края на коридора привлече вниманието му — видение в бяло изникна пред него и като че плувайки, започна да се отдалечава от него. Това беше госпожица Пламък между две огромни хрътки. Той не можеше да откъсне очи от нея, а тя изглежда изобщо не го беше забелязала.

Сабин придърпа по-буйната хрътка към себе си.

— По-леко, Морис — каза тя закачливо. — Трябва да излезем навън и след това се връщаме при Ричард. Хайде, бъди послушен, аз трябва да отида и при гостите.

Гарет отстъпи в сянката, хвърляна от стълбището, и видя как тя поведе хрътките навън. Цялата като че сияеше, беше изключително красива и привлекателна. Той я последва сякаш против волята си.

Небето беше обсипано със звезди и те проблясваха като диаманти. Сабин бавно прекоси градината, докато наблюдаваше как хрътките на Ричард подскачаха наоколо. Скара се на Джинджър, когато я видя да рови около едно цвете. И двете кучета след това се втурнаха към предната част на къщата.

Знаейки, че скоро ще се върнат, Сабин остана да ги чака на мястото си и се извърна в посоката, където се намираше Англия — често го правеше.

— О, Англия, колко далеч ми изглежда да си тази вечер — промълви тя.

Дочувайки глас зад себе си, говорещ също на английски, тя се стресна.

— Говорите английски твърде добре за французойка, госпожице.

Сабин замръзна — о, колко добре познат й беше този глас! По-дълбок, отколкото си го спомняше, но все още със същия оттенък на сарказъм и арогантност.

Гарет Блекторн я беше открил!

За миг като че обезумя, помисли си дали някой би я чул, ако започнеше да вика — едва ли, музиката и смехът биха погълнали всеки друг звук.

Сабин знаеше, че един ден ще трябва да се изправи лице в лице срещу Гарет, но си мислеше, че тя ще избере времето и мястото на тази среща.

Мъчеше се да прикрие страха си, докато бавно се извръщаше към Гарет, готова да продължи да играе ролята на госпожица Пламък пред него. Усети, че гласът й потреперва, когато му проговори на френски:

— Моля да ме извините, какво казахте, господине?

Гарет изплува от тъмнината и се приближи до нея.

— В думите ви за Англия звучеше такъв копнеж, като на човек, страдащ от носталгия, госпожице.

Възможно ли е да я е разпознал? Или може би се опитваше само да й се подиграе? Трябваше да разбере. И тя бързо изрече една лъжа.

— Това беше цитат от една пиеса, в която предстои да играя.

Той се приближи още повече към нея и Сабин усети как краката й се разтреперват. Започна внимателно да го оглежда — облечен беше в черно, беше гладко избръснат — така го беше запомнила, макар сега на мода да бяха брадите и мустаците. Щом усети погледа на тъмните му очи, тя отново си даде сметка колко смайващо красив е той.

— Ще представите пиеса в Англия ли?

— Може би, господине. Поканени сме от вашата кралица Хенриета. Тя е французойка, както знаете, и ни кани да играем пред вашия крал, но ние все още не сме решили дали да приемем поканата й.

— Покана от нейно величество — каква чест.

По тона му съвсем явно си личеше, че той не се е впечатлил от думите й.

Гарет пристъпи още по-напред, огрян целият от лунна светлина, и Сабин се загледа в него. Стори й се по-възрастен, отколкото си го спомняше и в него се усещаше някаква тъга. Макар да не беше вече енергичният млад мъж, за когото се беше омъжила, възрастта само беше увеличила неговата привлекателност.

Тя усети как нещо я стегна в гърлото — от страх или от вълнение? Вглеждайки се в очите му, не беше съзряла там разпознаване. А какво беше видяла — възхищение? Чувстваше се объркана. Какво правеше той в нейния дом? Как я беше открил?

— Не ви познавам, господине — промълви тя. — И моля да ме извините, трябва да отида при гостите, които съм поканила.

Тя понечи да го отмине и в този миг той й препречи мътя.

— Позволете ми да ви се представя. Аз съм Гарет Блекторн.

След тези думи той й се поклони.

— Присъединявам към поканата на кралицата и своята покана да посетите Англия.

— Това не е подобаващо представяне, господин Блекторн — каза тя с надменен тон, макар че изпитваше съвсем други чувства. — Не зная какво точно сте чул за мен, но най-вероятно не сте разбрал, че не разговарям с тези, които не са ми били представени както подобава.

Гарет не беше привикнал на такова отношение от страна на жените и беше заинтригуван. Когато я видя на сцената, си беше помислил, че е красива, но сега, застанал до нея, я възприе като безупречна и пленителна. Съчетанието от бяла рокля, бяла като мляко кожа и огнена коса беше зашеметяващо.

— Бихте ли приели да бъда представен от нашия общ приятел, лорд Стивън Мередит?

— Вие познавате Стивън? — запита тя с невинен тон.

— Настанен съм в имението на Стивън и тази вечер съм тук по негова покана.

— Значи вие сте приятелят, за когото той ми говори. Херцог сте, нали?

Гарет леко се усмихна. Може би и госпожица Пламък щеше да се окаже като всички други.

— Да, това има ли значение?

— Не и за мен. Аз познавам твърде много херцози.

— Ами ако ви кажа, че моята прабаба е била французойка, бихте ли признали, че отново има нещо общо помежду ни?

— Но вие имате твърде малко френска кръв, господин херцоже, така че едва ли общото между нас ще се окаже твърде много.

Този човек й беше враг, той беше нападнал родния й дом. Макар и да не я беше разпознал, тя не искаше да го допуска повече тук. Беше си мислила, че Стивън може да доведе Гарет в Париж — но не и в нейния дом!

— Моля да ме извините, господине — каза рязко тя. — Трябва да отида при гостите.

Сабин се втурна вътре и още с влизането си в ярко осветения салон, пълен с познати физиономии, се почувства на сигурно място. След срещата си с Гарет тя все още трепереше и си мислеше, че всички виждат това.

В един от ъглите на залата свиреха арфист и флейтист, но тя като че ли изобщо не чуваше музиката. Позата й беше скована, а очите й се разшириха от ужас, когато усети, че Гарет е застанал зад нея.

Тя преднамерено му обърна гръб и приветства един от гостите си.

— Господин Рабо, колко любезно от ваша страна да удостоите с посещението си празненството в чест на госпожа Мари.

Тя се отдалечаваше все повече от Гарет, говорейки по пътя с гостите. Усмивката й беше принудена, демонстрираше добро настроение, в каквото всъщност не беше. Прехвърляше се от един свой поклонник на друг, отвръщайки на комплиментите и любовните им признания със смях. Съзнаваше, че Гарет през цялото време я наблюдава, но нито веднъж не си позволи да погледне към него.

Сабин вдигна чаша и обяви тост за Мари. Представяше се като великолепна домакиня, но все й се струваше като че краят на това празненство никога няма да дойде.

Най-накрая дойде и мигът, от който тя най-много се опасяваше. Приближи се Стивън, водейки Гарет.

— Госпожице Пламък, цяла вечер не успях да се доближа до вас — каза Стивън усмихнат. — Ще ми позволите ли да ви представя моя приятел от Англия, негова светлост, херцог Балмро? Ако си спомняте, бях ви говорил за него.

Гарет й се поклони със закачлива усмивка.

— Приемате ли това за подобаващо представяне?

Сабин сви устни, за малко да изрече суровите думи, които се бяха появили в съзнанието й. Когато най-после проговори, в тона й се усещаше гняв.

— Толкова видна личност. Сърцето ми ще се пръсне от вълнение.

Гарет вдигна вежди в почуда, а в погледа на Сабин се четеше студенина. В този миг всеки от тях отправи към другия мълчаливо предизвикателство.

— Изглежда съм ви засегнал по някакъв начин, госпожице Пламък. Не съм имал никакво намерение да го сторя и ми позволете да ви поднеса извиненията си.

Тя хвана Стивън под ръка.

— Вие, разбира се, сте добре дошъл като мой гост, ваша светлост, след като сте приятел на мой приятел.

И тя се усмихна на Стивън.

— И то един от най-добрите приятели.

Стивън се почувства поласкан, а Гарет — доста объркан. Макар нейните думи да бяха много любезни, той знаеше, че тя му е сърдита по причини, които бяха убегнали от вниманието му.

— Ако наистина съм ви засегнал с нещо, искам да ви уверя, че е било съвсем неволно — допусна той. — Със съжаление напускам дома ви.

— Сбогом — отвърна Сабин.

Гарет се вгледа в кехлибарените й очи, опитвайки се да проникне в мислите й, но това се оказа много трудно.

— Отново ще се видим, госпожице Пламък, така мисля.

Тя нарочно се извърна към Стивън.

— Надявам се скоро да се видим с вас, Стивън — изрече тя, едва сдържайки дъха си от вълнение и опитвайки се в присъствието на Гарет да се държи естествено. — Много дълго беше отсъствието ви от Париж.

Едва сега Стивън осъзна, че нещо не беше наред между Гарет и госпожица Пламък.

— Ще съм тук още няколко седмици — отвърна й той. — Не съм много сигурен дали ще успея да убедя и Гарет да остане — той настоява да се върне в Англия.

— Бъдете още по-настойчив, за да го накарате да остане.

Думите й прозвучаха фалшиво, точно както искаше тя. Тя целуна Стивън по бузата, подари на Гарет лека усмивка и се отдалечи от тях — с изправен гръб и вдигната брадичка. Никога вече няма да бяга от Гарет Блекторн — без значение колко изплашена ще се чувства.

Тя с облекчение хвана Жак под ръка, когато той се появи редом с нея.

— Хайде да намерим Мари и да вдигнем още един тост за нея — предложи тя, отново демонстрирайки добро настроение, макар изобщо да не се чувстваше така.

— Каза ли й вече, че си купил къщата, която тя харесва?

Жак се усмихваше, когато сведе очи към Сабин.

— Помни ми думата, тя няма да иска да се раздели с фургона си.

— Много е упорита, нали?

— Тя най-накрая ще има дома, който заслужава — каза разчувстван Жак.

— Да. Дом, какъвто и двамата заслужавате — усмихна се Сабин и го целуна по бузата.

 

 

Докато пътуваше в каляската към дома си, Стивън известно време се беше умълчал.

— Какво толкова каза, че разгневи госпожица Пламък? Никога не съм я виждал да се отнася към другиго така, както към теб. Обикновено е толкова любезна.

— Надменна, бих казал. Може би прекалено впечатлена от собствената си ценност — в очите на Гарет блеснаха гневни пламъчета. — Не харесвам такива жени.

— Ти сигурно си сторил нещо да я разсърдиш така. Защо иначе би се отнесла толкова студено с теб?

— Не зная и това не е от голямо значение за мен.

Стивън остана разочарован.

— Толкова се надявах, че двамата ще се харесате. Тя е самотна и аз си мислех, че ти със своите познания за жените…

Гарет го прекъсна.

— Да не би да се правиш на сватовник?

— В началото точно това имах наум. Но както сам виждаш, тя не те харесва.

— Да забравим за нея — отсече Гарет.

Те мълчаха, докато каляската не направи последния завой по пътя към имението на Стивън. Тогава се обади Гарет.

— Знаеш ли какви са навиците на госпожица Пламък?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Как прекарва дните си?

— Не зная. Рядко излиза някъде без брат си. Винаги го взема със себе си на църква всяка сряда следобед. Но тогава не позволява на никого да се доближи до нея. Много се грижи за брат си.

— Ако наистина й е брат — предположи Гарет.

В тона му личеше съмнението, което го глождеше. Стивън се почувства неловко.

— Вярвам, че момчето й е брат. Нямаше да ми го каже, ако не беше истина.

— Ти имаш представа за нея като за светица, а ако момчето се окаже неин син, това би опровергало думите ти, че е чиста и непорочна, колкото и да настояваш.

— Ти сам видя тази вечер, че тя не обърна по-особено внимание на никого от мъжете.

— Освен на теб, ти даже получи целувка по бузата.

Стивън се засмя.

— Получих.

— В колко часа ходи на църква в сряда? — поиска да узнае Гарет.

— Не съм сигурен. Спомням си веднъж ми каза, че ходи там непосредствено, след като са обядвали, защото по това време няма толкова много хора и едва ли някой би я разпознал.

Стивън загледа приятеля си с подозрение.

— Едва ли ще посмееш да я притесниш по време на молитвите й. Никой не може да бъде толкова безочлив.

— Аз мога — изрече Гарет с глас, изпълнен с решителност. — Тя е мистерия за мен, която съм решен да разгадая. И ми отправи предизвикателство, на което не мога да не отвърна.

— Какво предизвикателство? Бях само свидетел на това как направо те разгроми с думи, Гарет.

— Това означава, че изобщо не познаваш жените, Стивън. Между нас се случи нещо, което не бих могъл да обясня. Странно, но аз дори бих могъл да се закълна, че тя се страхува от мен. Чудя се защо?

Стивън изпита нужда да я защити.

— Госпожица Пламък не се страхува от мъжете.

— Все пак, по причини, които не разбирам, тя се страхува от мен.

 

 

Сабин с облекчение изпрати и последния гост. Срещата й с Гарет така я беше разтърсила, че й беше трудно да поддържа разговор на обичайните теми. Безпокоеше я, че трябва и да се справя с постоянното повтаряне от един от гостите й, че тя е любовта на живота му. Не желаеше да дарява с любов никой мъж. Сърцето й беше заключено, освен за брат й и за най-близките й приятели. В него имаше място само за едно чувство — ненавистта към Гарет Блекторн!

Тя беше застанала в коридора, водещ към залата за приеми, и наблюдаваше как слугите разтребват. Беше се чувствала напълно сигурна в този дом, струваше й се рай след изпитанията, на които бяха подложени. Сега в него беше нахлул нейният враг и тя повече не го възприемаше като убежище.

Изабел неусетно застана до нея.

— Намерих кучетата на Ричард да тичат свободно в градината и ги отведох в стаята му. Не мога да си представя кой е могъл да стори това.

— Това няма толкова голямо значение. Ричард заспал ли е?

— Да. Спи като ангелче.

Изабел усещаше, че нещо не е наред със Сабин.

— Ти беше като обезумяла цялата вечер. Какво се е случило, малка моя?

Сабин отговори с явно безпокойство.

— Съпругът ми беше тук тази вечер.

В тона й имаше страх.

— Беше като в един от моите кошмари — не можех да му избягам!

Изабел видимо се обезпокои.

— Господинът с тъмната коса ли, красавецът?

— Да.

— Забелязах, че не сваляше очи от теб.

После, сепната от някаква мисъл, я погледна право в очите.

— Да не те е заплашвал?

— Срещата ни стана по много странен начин.

Сабин се запъти към стълбището и Изабел я последва.

— Мисля, че Гарет не знае коя съм. Но не съм съвсем сигурна в това.

— Ако той е причинил смъртта на баща ти, то значи е много опасен и ти не би трябвало да оставаш сама в негово присъствие. Изобщо не бива да го подценяваш.

— Толкова дълго съм се страхувала от него, че в мига, в който го видях, ми се прииска да грабна Ричард и да избягам. Сега зная, че това би било грешка. Уморих се да живея в страх, Изабел. Този път не ще избягам и няма да се оставя Гарет Блекторн да ме победи.

— Пази се, Сабин. Често си ми казвала, че той е много влиятелен.

— В Англия може би — дръзко отговори Сабин, — но не и във Франция. Тук аз познавам хора със сила и власт и няма да се поколебая да използвам влиянието си върху тях.

— Ти не си сама, аз съм тук, за да се грижа за теб и Ричард — увери я Изабел.

Сабин се усмихна и погали старата жена по ръката.

— Необходимо ми е твоето приятелство и твоята подкрепа. Не мога да се боря с Гарет като равна с равен — той би ме унищожил. Знайно е, че всеки си има слабост, значи и той има такава. Трябва да открия коя е тя и да я използвам против него.

Те почти се бяха изкачили на втория етаж, когато Изабел се спря.

— Не ми харесва горчивината в теб, Сабин. Не позволявай на този мъж да повлияе на благия ти характер.

— Как очакваш да се чувствам? Той уби баща ми и изби още много хора. И се опита да убие мен и Ричард.

Изабел съзря решимостта в погледа на Сабин и разбра, че тя сериозно се подготвяше за битка със съпруга си.

— Значи времето да се изправиш срещу миналото си дойде?

— Не зная… да, трябва да го направя.

Изабел протегна ръка и я сложи на рамото на Сабин, подтиквайки младата жена да я погледне в очите.

— Всички говорят, че нито един мъж не е устоял на чара на госпожица Пламък и освен всичко друго твоят съпруг е мъж.

Сабин я изгледа ужасена.

— Да не искаш да ми внушиш, че трябва да накарам Гарет да се влюби в мен?

— Един мъж рядко би наранил жената, в която е влюбен. Ти си красива жена и твоята красота може да се превърне в оръжие против него. Ако се обърнем към историята, заради красиви жени са били обявявани войни и кралства са били разрушавани заради властта им над мъжете. Но това оръжие е наистина много страшно, защото може да разруши не само живота на мъжа, но и на жената.

— Не зная какво да правя — каза Сабин, явно притеснена. — Не обичам да играя игри. Даже и не зная как.

Тя отвори вратата на спалнята на Ричард — лунната светлина огряваше точно леглото. Той спеше с леко похъркване, а двете хрътки се бяха излегнали на пода досами леглото. Щом усетиха Сабин, вдигнаха глави и размахаха опашки.

Ричард беше в сигурни ръце, така да се каже. Никой не можеше да пристъпи стаята му, без да привлече вниманието на хрътките.

Тя тихо притвори вратата и се извърна към Изабел, която я чакаше, за да довършат прекъснатия разговор.

— Когато се омъжих за Гарет, той беше влюбен в друга — може би все още я обича. Тя е много красива — изрече колебливо Сабин.

— И на колко години ще е тази жена сега? — попита Изабел с леко хихикане. — Освен това, не вярвам, че една жена може да задържи един мъж, ако ти решиш да й станеш съперница. Всеки парижанин би напуснал жена си, ако госпожица Пламък го предпочете.

— Аз не зная как да покоря един мъж, Изабел.

— Аз ще ти помогна.

— Кажи ми как да се държа, когато отново го видя.

— Надменно, студено, като че не се интересуваш от него. Нищо не разпалва желанието на мъжа, както недостъпността на жената. Разбира се, никога не оставай насаме с него.

В съзнанието на Сабин се блъскаха една след друга объркани мисли, докато преминаваше по коридора, водещ към спалнята й.

— Ще мисля над това, което ми каза, Изабел.

Когато остана сама в спалнята си, тя легна на леглото и се загледа в балдахина над него. Само на себе си можеше да признае — най-страшния момент от срещата с Гарет бе, когато осъзна, че при вида му се беше развълнувала. Как е възможно все още да таи искрица любов към Гарет в сърцето си? Осъзнаването на това я съкруши и тя изпита презрение към себе си.

Мислите й се изпълниха с горчивина, докато разсъждаваше за начина, по който трябваше да хване в капан Гарет и да не позволи и тя да попадне в същия капан. Зората вече просветваше на небето, когато тя най-накрая заспа.