Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (9)

Глава девета

Докато Пандора чакаше нетърпеливо завръщането на Уинфийлд, баща й и Лизи се върнаха, след посещението си при майстора на ръкавици. Лизи беше изключително доволна от ярешките ръкавици, които си беше купила. Тя не спираше да бъбри за пътуването до магазина и за чудесно облечените модни дами, които беше видяла там.

Господин Марш беше в добро настроение, както обикновено. Той изпрати нареждане в кухнята да сервират обяда рано, тъй като беше изключително гладен.

Никълъс се присъедини към тях, когато Пандора, Лизи и баща им заемаха местата си край масата за хранене, където имаше студено агнешко с картофи.

— Добър ден — поздрави той, забързан към стола си. — Добър ден, Никълъс — отвърна господин Марш. — Добре ли мина урокът ти с господин Мосън?

Никълъс повдигна рамене.

— Поне не ми беше ядосан още от началото, благодарение на господина, който посети Пандора тази сутрин.

Господин Марш погледна по-голямата си дъщеря с известна изненада.

— Тук е идвал някакъв господин?

— Да — кимна Пандора. — Тъкмо се канех да ти кажа за него.

— Знаете ли, беше истински лорд — додаде Никълъс. — И знаеше гръцки. Направи ми страхотен превод. Господин Мосън каза, че съм се справил много добре.

— Лорд? — възкликна Лизи. — Защо не спомена нищо, Пан?

— Нямах тази възможност — смотолеви Пандора.

— Кой беше той, Пан? — настоя Лизи. — Не ни карай да гадаем.

— Виконт Сарсбрук.

— Сарсбрук? — учуди се господин Марш. — Чувал съм името. И той беше тук? Заради огърлицата ли?

— Да, татко. Покойният вуйчо на лорд Сарсбрук е изпратил огърлицата. Беше някаква грешка.

— Наистина — възкликна господин Марш. — Даде ли му огърлицата?

— Не искаше да я вземе. Когато Уинфийлд се върна вкъщи, го помолих да отнесе смарагдите на лорд Сарсбрук. Скоро трябва да се върне.

— На първо място, изключително странно е, че човекът не е взел огърлицата — започна господин Марш.

— Но какъв късмет, че не го е направил — вметна Лизи. — Не е ли много по-добре Уинфийлд да го посети? Сега Уинфийлд ще се запознае с лорд Сарсбрук. Няма ли да е чудесно, ако той ни покани на вечеря или на бал?

— Лизи — възпря я господин Марш, — отново отпускаш прекалено много въображението си. Знам, че синът ми е очарователен, но се съмнявам да стане веселото приятелче на този Сарсбрук отведнъж. Не, мила моя, не мисля, че виконтът ще се появи отново.

— Човек никога не знае — промълви Лизи с надежда. — Пандора, как изглежда той? На колко години е? Беше ли много елегантен?

— Не бих го нарекла елегантен, въпреки че не е грозен — каза Пандора. — Доста млад е, няма трийсет, висок е, с кафяви очи.

— О, как ми се иска да бях тук — изписка Лизи. — Фийби щеше да умре от завист, ако се бях срещнала с него.

— Какъв късмет тогава, че си отсъствала — забеляза господин Марш и се усмихна на Лизи. После се обърна към Пандора и продължи: — Първо искам да знам как така вуйчо му ти е изпратил такава скъпа огърлица?

— Страхувам се, че не знам, татко — промълви Пандора, като не искаше да разкрие, че огърлицата е била предназначена за любовницата на сър Хъмфри.

В този момент Уинфийлд влезе в трапезарията.

— Уини! — извика Лизи. — Видя ли лорд Сарсбрук? Пан тъкмо ни казваше, че е идвал тук заради огърлицата. Ти видя ли го?

— Да. Прие ме в библиотеката. Трябва да кажа, че Сарсбрук хаус е великолепно място. Но пък се говори, че Сарсбрук е един от най-богатите хора в Англия.

— Трябва да ни разкажеш всичко — настоя Лизи развълнувано.

— Да — кимна Пандора. — Какво стана?

Уинфийлд седна край масата.

— Занесох огърлицата на лорд Сарсбрук. Поговорихме малко и това беше всичко.

— Беше ли любезен? — попита Лизи.

— Изключително любезен — кимна Уинфийлд.

— Направи ли му добро впечатление? — продължи Лизи.

Уинфийлд се ухили.

— Кога не съм правил добро впечатление, Лизи?

— Не бъди такъв отвратителен — нацупи се Лизи. — Смяташ ли, че те хареса?

— Не мога дори да си помисля, че той не ме намира изключително приятен човек — отвърна Уинфийлд с широка усмивка.

Пандора се разсмя.

— Лизи се надява ти така да си очаровал виконта, че той да ни изпрати покана за вечеря в дома му.

— О, не съм сигурен, че съм бил чак толкова очарователен, Лизи — смути се Уинфийлд. — Страхувам се, че не разговаряхме много дълго. А и Сарсбрук не е от най-дружелюбните хора.

— Жалко — въздъхна Лизи. — И огърлицата няма да видим никога повече.

— Радвам се, че я няма — намеси се господин Марш. — Обясни ли ти този Сарсбрук как така е станало, че бижуто е донесено тук.

Уинфийлд поклати глава.

— Той наистина говори много малко, татко.

— Е, въпросът приключи. Предполагам, че великолепната огърлица ще ти липсва, Пандора — изгледа я господин Марш.

— Не, татко — отсече Пандора. — Мисля, че смарагдите не ми стоят много добре — тя се усмихна. — Предпочитам рубини и диаманти.

Лизи въздъхна.

— Не е ли прекрасно човек да е истински богат като лорд Сарсбрук?

— Ако бяхме богати — вметна нетърпеливо Никълъс, — Пандора ще може да купи онази коприна, която видя в магазина за платове, а аз ще имам оловните войници, които видяхме в магазина за играчки.

— Да — въздъхна Лизи, — и аз ще имам нова шапка, а татко — ново палто.

— А аз — карета с четири коня! — додаде и Уинфийлд.

Ураган от смях посрещна изявлението му.

— Всички сте много глупави — обяви Пандора.

— Не боли, ако помечтаем, Пан — възрази й Уинфийлд с усмивка.

— Наистина е така — подкрепи го Лизи, — но, Уинфийлд, ти не ни каза всичко. Разкажи ни нещо повече за лорд Сарсбрук и за дома му.

Уинфийлд стори това с голямо удоволствие. Докато той се вживяваше в описанието на великолепието на Сарсбрук хаус, Пандора гледаше брат си замислено, като й се искаше да разбере какво точно се е случило в жилището на виконта.

 

 

Следобеда Сарсбрук се разсея с някои дела, засягащи имението му в Съмърсет. Посети го адвокатът му, който донесе множество финансови документи за одобрение.

Малко след като адвокатът си тръгна, икономът извести за друг посетител.

— Господин Такър е тук, милорд. В гостната е.

Винаги доволен да види приятеля си, Сарсбрук кимна.

— Ще отида при него.

Когато влезе в гостната, виконтът откри Такър, застанал пред портрета на един от предшествениците на негова светлост — още един господин с кисела физиономия и костюм от епохата на Елизабет.

— Радвам се да те видя така очарован от тази картина, Так.

Такър се обърна и се усмихна на виконта.

— Намирам всичките ти предшественици за очарователни, Робин. Всички те изглеждат толкова свирепи и заплашителни.

— Всички от рода Диспенсър са били свирепи и заплашителни — отвърна Сарсбрук, — особено членовете от женски пол.

Такър се разсмя.

— Е, Робин, тук съм, за да те измъкна от кабинета ти и да те изведа под слънчевата светлина. Навън е чудесен пролетен ден, милорд. А аз имам нов файтон. Ела на разходка.

— Страхувам се, че не съм в настроение, Так. Може би някой друг ден. Но остани за чая.

— Ще ми е приятно — прие Такър. — Чаят на твоята госпожа Чембърс е несравним.

Добродушният господин Такър намести широкоплещестото си тяло на дивана, докато виконтът звънеше за чая. Когато слугите слязоха със закуската, Такър се усмихна, оценявайки разнообразните хлебчета и сладкиши, поставени върху сребърните подноси.

— Да, да, оказва се, че госпожа Чембърс е в добра форма.

— Да — кимна Сарсбрук и взе чашата си с чай, заедно с филийка хляб с масло, докато Такър натрупа множество прекрасни сладкиши в своята чиния.

— Е, Робин — поде Такър, — чух, че завещанието на вуйчо ти вече е отворено. Сега си още по-богат човек.

Сарсбрук кимна.

— Така се оказва.

— Поздравявам те за късмета ти — Такър отхапа от сладкиша. — Но успя ли да откриеш нещо повече за любовницата на вуйчо ти? Трябва да призная, че това ме интересува. Много ми се иска да разбера коя е тази госпожица М.

Виконтът отпи от чая си.

— Наистина открих коя е. Вуйчо ми е искал да се погрижа за нея, така че нямах друг избор, освен да я намеря. Всъщност срещнах се с нея.

— Срещнал си се с нея! Трябва да кажа, че действаш бързо, Робин. Какво представлява?

Сарсбрук се постара да изглежда безразличен.

— Тя не е това, което човек очаква да види. Има напълно почтен вид. Много млада е, около двайсет или малко повече. Оказва се, че вуйчо ми я е отклонил от правия път.

— Доста я е отклонил, ако се вярва на дневника му — додаде Такър с усмивка.

Виконтът се намръщи.

— Опитах се да й осигуря издръжка, но тя отказа помощта ми.

— Наистина ли?

Сарсбрук кимна.

— Това е нещо забележително според мен. Жена да откаже да приеме пари.

— Робин, не бъди толкова нелюбезен…

— Иска ми се тя да беше приела издръжката. Сега не мога да престана да мисля, че не съм изпълнил дълга си към вуйчо. И се чувствам виновен за това, което е сторил с младата жена. Той я е съсипал.

— Хайде, хайде сега, Робин, няма нужда да се чувстваш отговорен. Такъв е животът, независимо дали ти харесва или не. Сигурен съм, че си се опитал да бъдеш щедър с момичето. Предполагам, че това е повече, отколкото повечето хора биха направили.

— Но тя какво ще прави?

— Какво прави всяка жена? Ще си намери друг любовник, а може би и съпруг.

— Съпруг? — повтори Сарсбрук.

— Е, да, има много изоставени любовници, които са се омъжили сполучливо. Сигурно ще можеш да й намериш съпруг, Робин. Действително, намери й съпруг и направи почтена жена от нея.

Въпреки че Такър се шегуваше, той видя, че приятелят му приема думите му насериозно. Виконтът отново отпи от чая си със замислено изражение на лицето. По някаква причина не му харесваше идеята Пандора Марш да си намери друг любовник или съпруг.

Такър забеляза сериозното изражение на приятеля си със смесица от изненада и веселие. Изглежда Сарсбрук беше необичайно заинтригуван от любовницата на покойния си вуйчо. Такър потисна усмивката си, като се надяваше, че скоро ще може да види тази тайнствена госпожица М.