Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (22)

Глава двадесет и втора

По-късно същия следобед Сарсбрук се чудеше дали да не посети семейство Марш. Много му се искаше да види Пандора, но подозираше, че няма да го приемат. След доста обмисляне и обикаляне из стаята, виконтът реши, че е най-добре да изчака, преди да ги посети. В края на краищата импулсивното му посещение от предишната нощ беше завършило катастрофално.

Мислите на Сарсбрук се насочиха към Брекли. Може би вече е време да посети братовчед си.

Позвъни на прислугата.

— Кажете на Рийвс да приготви каретата ми, Арчър — нареди той на иконома си. — Ще излизам.

След известно време Сарсбрук се носеше в изящния си екипаж и се взираше напрегнато през прозореца. Брекли живееше в недалечен квартал, в една стилна градска къща.

Когато пристигна пред дома на братовчед си, Сарсбрук почука на вратата. Отвори му икономът на Брекли.

— Аз съм лорд Сарсбрук — представи се кратко. — Кажете на господаря си, че съм тук.

— Да, милорд.

Икономът се отдалечи забързано. Като всички прислужници в дома на Брекли и той беше чувал за братовчеда на господаря си. Когато слугата влезе в гостната, Брекли седеше там заедно с майка си.

— Какво има? — попита Брекли.

— Лорд Сарсбрук е тук, господине.

— Сарсбрук! — повтори госпожа Брекли, доста изненадана. — Какво прави тук?

— Предполагам, че ще разберем като дойде — отвърна синът й. — Покани го, Мартин.

Брекли показваше възхитителна самоувереност, но в действителност беше притеснен от мисълта, че братовчед му ще се появи на вратата. Помнеше гнева на Сарсбрук по време на бала и знаеше, че посещението му няма да бъде радостно семейно събитие. И въпреки че му беше много приятно да причинява неприятности на омразния си братовчед, Брекли имаше понякога пристъпи на малодушие, когато си мислеше дали да ядосва човек с такова огромно богатство.

Виконтът влезе в стаята и Брекли се изправи на крака. Както винаги, братовчедът на Сарсбрук беше облечен с изключително старание. Негова светлост беше безразличен към добре скроеното сако на Брекли и към лъскавите му високи ботуши. Все пак отправи любопитен поглед към жената, която седеше на дивана. В действителност, той никога не беше се срещал с леля си, въпреки че и тя присъства на четенето на завещанието на вуйчо му. Тя беше много привлекателна жена, която носеше петдесетте си години много добре. Виконтът си помисли, че открива някаква лека прилика с покойната си майка.

— Сарсбрук — посрещна го Брекли. — Това е наистина неочаквана чест.

Думите на братовчед му бяха пропити със сарказъм, но виконтът изглежда беше безразличен към това.

— Мога ли да ви представя майка си? — продължи Брекли. — Майко, това е племенникът ти Сарсбрук.

— Много ми е приятно, че се срещаме — изрече учтиво госпожа Брекли и протегна ръка.

Сарсбрук се поклони над ръката на леля си. Той беше поизненадан от любезността й.

— Госпожо — промълви той.

— Надявах се, че някой ден ще се срещнем, Сарсбрук — каза госпожа Брекли. — Моля, седнете. Надявам се, че ще останете за чая.

— Страхувам се, че не мога — отвърна виконтът, като остана прав. — Може би някой друг път. Трябва да обсъдя нещо с братовчед си, госпожо. Бих искал да го направя насаме.

— Няма нещо, което може да кажете на мен, а да не може да кажете пред майка ми, братовчеде — намеси се Брекли, който смяташе, че е добре и майка му да присъства.

— Добре — кимна виконтът, — щом искате майка ви да чуе това, което възнамерявам да ви кажа, няма да се противопоставя. — Той погледна леля си. — Синът ви, госпожо, е най-отвратителния негодник. Той е човек без капчица чест и почтеност и крайно неразумно реши да се възправи срещу мен.

— Как смеете да говорите такива неща за сина ми? — заекна госпожа Брекли.

— Защото са истина, госпожо. — Той погледна към братовчед си. — Брекли, у теб има нещо, което си откраднал от дома ми. Искам го обратно.

— Какво иска да каже той, Майлс? — попита госпожа Брекли.

— Дрънка празни приказки, майко — отвърна Брекли. — Смятам, че сега е най-добре да си вървите, Сарсбрук. Нямате ли срам от майка ми?

— Ако вие имате срам от нея, ще ме послушате. В затруднено положение сте, Брекли. — Сарсбрук се усмихна на братовчед си. — Знаете ли, накарах посредниците си да купят всичките ви дългове, които се оказаха значителни.

— Какво?

— Скъпи ми братовчеде, решил съм да ви съсипя и ви уверявам, че няма да ми бъде много трудно да го направя. Щом притежавам дълговете ви, притежавам и вас.

— Вие сте проклет изнудвач, Сарсбрук — изръмжа Брекли, като ставаше все по-блед.

— Сарсбрук — намеси се и госпожа Брекли, силно разтревожена. — Защо искате да ни съсипете?

— Защото синът ви поиска да съсипе щастието ми, госпожо. Не знам за какъв сте ме взел, Брекли. Да не би да си мислехте, че няма да ви отмъстя.

— Правете каквото искате! — изсъска Брекли с презрително изражение на лицето си. — Не ме интересува.

— Майлс! — предупреди го госпожа Брекли, уплашена, че синът й разгневява още повече богатия им родственик. — Сарсбрук, моля ви да размислите. Аз съм сестра на собствената ви майка. А семейството ми постъпи много зле с нас. Синът ми е прибързан младеж. Може би е действал неразумно. Трябва да има нещо, което може да ви убеди да се отклоните от този курс на действие.

— Ще се радвам да го направя, госпожо. Синът ви трябва да изпълни две условия и аз ще бъда задоволен. Той трябва да ми върне това, което е взел от мен, и трябва да се закълне, че никога повече няма да се опитва да се свързва с мен по какъвто и да било начин. Аз ще ви отпусна сумата от две хиляди лири на година, но не искам нито да ви виждам, нито да чувам за вас повече.

— Две хиляди лири! — каза госпожа Брекли с просветнало лице. — Майлс, Сарсбрук е доста щедър. Не знам какво мислите, че е взел от вас моят син, Сарсбрук, но аз съм сигурна, че това е някакво объркване. Майлс, ако притежаваш нещо, което братовчед ти иска да му бъде върнато, дай му го веднага.

Брекли отправи навъсен поглед към Сарсбрук, който го изгледа самодоволно.

— Две хиляди лири — промърмори той. — Ама, че сте стиснат, братовчеде. Смятате ли, че можем да живеем от такава сума?

Сарсбрук повдигна вежди.

— По-нагъл човек не съм срещал, Брекли. Може би трябва да оттегля предложението си.

— Мислите на сина ми са объркани — възпря го госпожа Брекли. — Не го слушайте. Върви да донесеш това, за което говори братовчед ти, Майлс.

Брекли се намръщи, но направи това, което нареди майка му. Напусна стаята, после бързо се върна с дневника на сър Хъмфри и го подаде безмълвно на братовчед си.

— Значи да смятам, че споразумението е сключено? — каза Сарсбрук, като взе книгата.

— Да — каза Брекли.

— Тогава ще си вървя. Приятен ден, госпожо. Повече няма да се срещнем.

Той се обърна рязко и си тръгна. Щом влезе в каретата си, Сарсбрук се замисли. Не му беше приятно да дава пари на Брекли. Така той сякаш получаваше награда за отвратителното си поведение. Но все пак дневникът вече беше в него, а от Брекли се беше отървал завинаги. Несъмнено това, че направи братовчед си и леля си зависими, беше разумна стъпка, защото винаги можеше да ги заплаши, че ще спре парите. Наистина, помисли си негова светлост, трябваше да направи това още преди известно време. Щеше да си спести доста неприятности.

Виконтът погледна към дневника, поставен на седалката до него. Замисли се за госпожица М. Вуйчо му се беше разпоредил да се погрижи за нея, а той не беше изпълнил това си задължение. Ще трябва да открие истинската госпожица М. и да се погрижи за благосъстоянието й.

Сарсбрук обмисли този въпрос. Внезапно се сети за смарагдовата огърлица, предназначена за тази дама. Спомни си, че Уинфийлд беше казал, че я е оставил в заложна къща някъде на Роузмари лейн. Единствената правилна постъпка щеше да бъде огърлицата да се предаде на дамата, за която е била предназначена.

Виконтът нареди на кочияша да смени посоката. Малко по-късно, той се озова на тясна уличка, обградена от магазини и оживена от множество хора. Не му отне много време да открие къде се намира човекът, за когото Уинфийлд му беше споменал. След известни преговори, Сарсбрук излезе от магазина, заедно със смарагдовата огърлица.

Беше много доволен, че си е върнал огърлицата. По право, каза си той, смарагдите принадлежаха на загадъчната госпожица М. Но тъй като нямаше представа, коя е тя в действителност, Сарсбрук не беше съвсем сигурен как да предаде огърлицата на истинската й собственица.

Тъкмо се качваше в каретата и една идея осени негова светлост.

— Карай към къщата на покойния ми вуйчо, Рийвс — нареди Сарсбрук на кочияша си.

Като се настани вътре, виконтът отново се вгледа в огърлицата. Колко добре щеше да изглежда на шията на Пандора, помисли си той. Скоро Сарсбрук потъна в мечтание, като си представи как изглеждаше Пандора предната нощ, облечена в нощницата си, с разпуснати коси, в очарователен безпорядък.

Когато каретата спря пред дома на покойния сър Хъмфри Мейтланд, виконтът бе изтръгнат от мечтанията си. Той слезе от каретата и се приближи до вратата.

Повечето от слугите на сър Хъмфри отдавна си бяха заминали, но някои останаха, за да се грижат за къщата, докато се уреди продажбата й. Икономът на сър Хъмфри отвори вратата и с изненада видя виконта.

Сарсбрук бързо си дойде на думата, като попита съвсем ясно дали прислужникът е знаел за любовницата на покойния си господар. В началото икономът нямаше желание да отговаря, но най-накрая призна, че наистина знае за тази дама.

— Трябва ми името й — нареди виконтът. — Хайде, хайде, човече, нямам време за губене. Името и адреса й.

— Името й е госпожица Монфердини, милорд — отвърна икономът, като реши, че не може да крие информация от човек, който изглежда така заплашително, като негова светлост. — Живее на Глочестър плейс, шестнайсет, милорд.

— Глочестър плейс, шестнайсет — повтори Сарсбрук.

Като знаеше, че адресът на Пандора е Кларънс плейс, шестнайсет, той внезапно осъзна как може да е станала грешката. Кларънс и Глочестър бяха имената на братята на принца — регент. Не беше трудно поостарелият му вуйчо да ги обърка.

— Госпожица Монфердини?

— Да — отвърна слугата.

Сарсбрук му подаде една монета, която бе приета от слугата с множество благодарности. След това виконтът се върна в каретата и нареди на кочияша си веднага да се отправи към Глочестър плейс, шестнайсет.

Когато пристигна там, виконтът отбеляза, че жилището не се различава много от това на семейство Марш. Внушителна градска къща, на хубава, но не модерна улица.

Сарсбрук взе кутията с бижуто и излезе от каретата. Икономът отвори вратата.

— Да, господине?

— Искам да се видя с госпожица Монфердини. Аз съм лорд Сарсбрук. Може да й кажете, че съм племенник на сър Хъмфри.

— Разбира се, милорд — кимна слугата и пусна виконта вътре.

Беше възрастен мъж и говореше с италианско произношение. Той отведе високопоставения посетител в гостната.

— Ако почакате тук, милорд, аз ще уведомя госпожица Монфердини.

Като остана сам в стаята, Сарсбрук се огледа с любопитство. Гостната на госпожица Монфердини беше обзаведена в пъстър ориенталски стил. Таванът, изящно изрисуван с геометрични фигури в златно, светло синьо и морскозелено, приличаше на нещо, което човек очаква да види в турски дворец. Дивани и столове в мораво, бяха разположени покрай стените в синьо, украсени с няколко картини в бароков стил. На пода имаше прекрасни персийски килими.

Сарсбрук се замисли дали вуйчо му е платил това скъпо обзавеждане на стаята. Изглеждаше толкова необичайно за скъперническия характер на сър Хъмфри да харчи пари по този начин. Разбира се, помисли си виконтът, докато разглеждаше едната от картините, той не предполагаше и това, че вуйчо му е човек, който би си имал любовница и би й купил смарагдова огърлица.

— Лорд Сарсбрук!

Един силен женски глас накара виконтът да се извърне от картината към дамата, която беше дошъл да посети.

— Много ми е приятно да се срещна с вас, милорд. Вуйчо ви често ми е говорил за вас.

Сарсбрук се усмихна учтиво и се поклони леко.

— Госпожице Монфердини.

Виконтът се надяваше гласът му да не издава изненадата, която почувства, когато най-после видя госпожица М. Жената, стояща сега пред него, дори и бегло не приличаше на жената от фантазиите му.

Много ниска и доста закръглена, госпожица Монфердини имаше тъмни очи и къдрава, къносана коса, която носеше събрана на върха на главата си, в стил, напомнящ прическите на парижките дами от миналия век. Виконтът се зачуди на колко ли години е тя, защото лицето й беше толкова силно напудрено и изрисувано, че беше трудно да се определи възрастта й. Сарсбрук разгледа с интерес лицето на госпожица Монфердини, като отбеляза големичкия нос, квадратната брадичка и широката, начервена уста.

Тя беше облечена в прилепнала рокля от морав сатен, а дълбокото деколте откриваше голяма част от тежката пазва на дамата. В краката й имаше два мопса, които проявяваха голям интерес към ботушите на негова светлост.

Като се сети за дневника на вуйчо си, Сарсбрук усети желание да избухне в смях. Докато четеше писанията на сър Хъмфри, той никога не си представяше жена като госпожица Монфердини. Не, вместо това си представяше Пандора Марш.

— Ще седнете ли, милорд — и дамата посочи един от моравите дивани.

Сарсбрук кимна и седна. Госпожица Монфердини се настани до него, а мопсовете скокнаха до нея.

— Трябва да ви кажа, че съм много изненадана да ви видя.

— Съжалявам, че не ви посетих по-рано, госпожице Монфердини. Всъщност до днес не знаех коя сте. — Той й подаде кутията с бижуто. — Преди да умре, вуйчо ми ви е купил това.

— За мен? — учуди се дамата и нетърпеливо взе кутията от негова светлост. Отвори я и изохка възхитено. — О, скъпият ми? Смарагди! О, колко са прекрасни. — Тя се пресегна и хвана ръката на виконта. — Много ви благодаря, милорд!

— Няма защо, уверявам ви — каза Сарсбрук, като отдръпна ръката си от нейната.

— Вие сте мил човек, милорд — продължи госпожица Монфердини. — Мисля, че много приличате на вуйчо си. Надявам се да ме посещавате често. Аз имам множество интересни гости. Може би ще дойдете скоро на вечеря.

— Много сте любезна, госпожице Монфердини — прекъсна я виконтът, поизнервен от прелъстителния начин, по който го гледаше дамата. — Може би, някой ден, но се страхувам, че трябва да си тръгвам. Имам още работа този следобед.

— Но останете още малко, милорд — проточи госпожица Монфердини умоляващо.

— Съжалявам, но не мога, госпожице — отсече той. — Но трябва да ви кажа още, че вуйчо ми е искал да ви осигури финансово.

— О, скъпият ми!

— Да — кимна Сарсбрук. — Ще се погрижа да получите хиляда лири веднага, а след това по петстотин лири на година от имението на вуйчо ми.

— О, милорд Сарсбрук! — извика госпожица Монфердини, като сграбчи ръката му и я притисна до гърдите си. — Вие сте ангел!

Сарсбрук побърза да отдръпне ръката си и стана от дивана.

— Трябва да тръгвам, госпожице.

— О, не си тръгвайте. Вие току-що пристигнахте!

— Наистина, госпожице, налага се. Приятен ден. Очаквайте много скоро да получите парите си.

Госпожица Монфердини продължи да се противи на бързото заминаване на Сарсбрук, но той успя да си тръгне. Когато каретата потегли, той си отдъхна. Като погледна към седалката, видя дневника на вуйчо си. Значи това била чувствената госпожица М, каза си той и избухна в смях.

Когато виконтът пристигна в Сарсбрук хаус, първото нещо, което направи, беше да захвърли писанията на сър Хъмфри в огъня.

Остана загледан с усмивка в изгарящия дневник.