Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (10)

Глава десета

При първата възможност Пандора поиска от Уинфийлд повече подробности по отношение на посещението му при лорд Сарсбрук. Уинфийлд настоя, че е уредил нещата. Каза на сестра си, че е накарал виконта да разбере грешката си и че Сарсбрук бил подобаващо притеснен. Уинфийлд отбеляза, че въпросът е уреден и Пандора не трябва да мисли повече за това.

Все пак тя не можеше да не мисли за виконта и за беглата си среща с него. За Пандора беше много любопитно, че толкова кратка среща със съвсем непознат човек може да има такова силно влияние върху нея.

Пандора никога не се отдаваше на романтични мечтания. Всъщност, тя съвсем не смяташе, че някой от господата, с които се беше срещала преди, е бил незабравим. Все пак в Сарсбрук имаше нещо, което я караше да продължава да мисли за него. Това беше особено обезпокоително.

Седмицата отминаваше и Пандора мислеше все по-малко за Сарсбрук и повече за ежедневните неща от домакинството. Шиеше нова рокля за сестра си, още по-сложна от последната. Голямо количество френска дантела трябваше да се прикрепи към полата и корсажа и поради тази пипкава работа Пандора беше постоянно заета.

През повечето време Уинфийлд беше с приятеля си Олдрих, факт, който не се харесваше на Пандора. Тя се притесняваше, че брат й играе комар, въпреки че той отричаше бурно това. Пандора не знаеше откъде е взел парите, които проиграваше, но подозираше, че той задлъжнява още повече.

В събота сутринта Пандора стана преди осем. За разлика от другите членове на семейството, тя ставаше рано. Сутрин къщата беше тиха и времето беше подходящо да пише писма или да прегледа сметките от търговците.

Все пак този ден Пандора откри, че не е единствената, която е подранила. Изненада се, като видя в гостната Никълъс, който четеше някаква книга, с господин Стъбс в краката си.

— Ники, днес си ранна птичка.

— Пан — погледна я момчето и хлопна книгата. — Не мога да спя. Прекалено съм развълнуван.

— Развълнуван? — учуди се Пандора. — За какво?

— Уинфийлд каза, че ще ме заведе в Хайд парк, за да пусна хвърчилото си.

— О, това е много хубаво. — Тя погледна часовника. — Страхувам се, че е доста рано за Уинфийлд.

— Знам. Ще отида да го видя. Може да се наложи да го събудя.

— Това е добра идея — усмихна се Пандора.

Никълъс кимна и излезе забързано от стаята, с териера по петите си. Пандора седна зад бюрото в ъгъла и извади принадлежностите си. Имаше няколко писма, които смяташе да напише.

Едва беше взела писалката и Никълъс се появи отново в гостната.

— О, Пан, Уинфийлд каза, че няма да ме заведе в парка — оплака се той мрачно. — Каза, че е прекалено уморен. Върнал се вкъщи много късно и сега не иска да го безпокоят. Смятам, че е много непочтено, ако някой даде дума, а после не направи това, което е обещал.

— Той със сигурност постъпва ужасно — съгласи се Пандора. — Но, Ники, вероятно ще може да отидеш някой друг път.

Никълъс поклати глава.

— Днес е идеално. Излизах навън. Много е ветровито. Идеално е за хвърчила. Не си и помислям, че някога ще бъде по-добре.

Като видя, че най-малкият й брат е толкова разочарован, Пандора се намръщи съчувствено.

— Какво ще кажеш, Ники, аз да те заведа в парка?

— Ще го направиш ли, Пан? — възкликна Ники с просветляло лице. Ще бъде славно! Отивам да си взема хвърчилото!

Той излетя, а господин Стъбс хукна развълнувано след него.

Пандора отиде в стаята си, за да вземе шапката и наметката си. Тя беше облечена в очарователна рокля от муселин на клончета, която си беше ушила за миналия Сезон. Беше много горда с прилепналата наметка, която се носеше върху роклята. Пандора я беше копирала от френска кройка и я беше изработила от светло синя италианска коприна. Моделът беше като военна униформа, с еполети и обточен със сребърна нишка по ръба. Докато си слагаше шапката, Пандора отправи очи към огледалото и огледа с одобрение отражението си, като си помисли, че тази сутрин изглежда доста представителна.

Когато слезе долу, тя намери Никълъс и неговото куче, чакащи нетърпеливо. Брат й държеше хвърчилото в ръцете си.

— Хайде да тръгваме, Пан, става късно.

— Съвсем не е късно, Ники — успокои го Пандора. — Хайде, дай ми каишката на господин Стъбс. Нали трябва да носиш хвърчилото. Аз ще кажа на Марта, че излизаме.

— О, аз й казах, Пан — докладва Никълъс, който не искаше да чака нито миг повече.

— Добре — кимна Пандора с усмивка. — Да тръгваме тогава.

Никълъс не се нуждаеше от повече подканяне. Той отвори вратата и учтиво отстъпи на сестра си да мине първа. Хайд парк се намираше на повече от миля от дома им, но за Никълъс и Пандора това беше малко разстояние, тъй като бяха свикнали да ходят пеша. По небето имаше облаци, но времето беше доста топло. За радост на Никълъс вятърът духаше на пориви, докато те вървяха напред.

Както обикновено, въпреки ранния час, в парка имаше много хора, които се възползваха от пролетното време и яздеха или се разхождаха сред огромното озеленено пространство. Пандора обичаше Хайд парк. Сега, когато обстоятелствата ги принуждаваха да живеят в града през цялата година, провинцията често й липсваше. Хайд парк, с дърветата и обширните тревни площи, й помагаше да се почувства по-добре всеки път, когато шумът и мръсотията на града я потискаха.

Нетърпелив да пусне хвърчилото си, Никълъс отведе Пандора до мястото, което отдавна си беше избрал. Там нямаше никой друг и Никълъс се зарадва още повече, че ще разполага сам с цялото място. Господин Стъбс беше изключително доволен, че е в парка, дърпаше каишката си и лаеше от чисто щастие.

На Никълъс му трябваха доста опити, за да вдигне хвърчилото си. В началото то сякаш политаше, само за да се срути на земята, но най-накрая крехката конструкция отлетя в небето, където се въртеше и извиваше и се издигаше все по-високо и по-високо. Никълъс бе възхитен. Отпускаше все повече нишката.

— Виждаш ли колко е нависоко, Пан? — кресна възбудено той. — Не е ли чудесно?

— Така е — съгласи се Пандора, като наблюдаваше грациозните движения на хвърчилото.

Господин Стъбс изглежда също го наблюдаваше. Той поклащаше развълнувано късата си опашка, танцуваше наоколо и от време на време подскачаше във въздуха, сякаш също искаше да полети. Когато най-сетне се изтощи, териерът седна и вирна глава към Никълъс.

Хвърчилото дълго се носи във въздуха. Най-накрая Пандора реши, че трябва да се прибира вкъщи.

— Ники, мисля, че трябва да свалиш хвърчилото. Става късно. Трябва да си ходим вкъщи.

— О, Пан — изхленчи Никълъс, — не може ли да останем още малко?

— Добре, само още няколко минути.

След като изминаха тези няколко минути, на Никълъс отново беше напомнено, че трябва да тръгват. Той започна да прибира неохотно хвърчилото. Когато то загуби височината си, беше подхванато от силните ветрове, които започнаха да го свалят бясно надолу. Само за миг то се втурна надолу и се спря върху едно дърво.

— Не! — извика изплашено Никълъс.

Пандора беше наблюдавала неблагополучното приземяване почти със същия ужас, както и брат й.

— О, скъпи Ники! Страхувам се, че се свърши с твоето хвърчило.

— О, мисля, че мога да го стигна — каза Никълъс, като се втурна към дървото.

Крехкият предмет беше на един от горните клони.

— Не виждам как — каза Пандора, която последва брат си, заедно с кучето.

Тя надникна между клоните.

— Безнадеждно е.

Никълъс продължи да навива нишката, докато оглеждаше дървото.

— Ако се кача там, ще мога да го издърпам долу — каза той, като посочи един клон над главата си.

— Дума да не става — отряза Пандора. — Няма да ти позволя да рискуваш крайниците си и живота си, заради едно хвърчило.

— Но, Пан, само до онзи клон там. Мога да скоча тук и на три крачки да се изкача там.

— Не — повтори твърдо Пандора.

— О, моля те, Пан, това е най-хубавото хвърчило, което съм имал…

Пандора огледа клона на дървото. Не беше много нависоко и наистина изглеждаше лесен за достигане.

— Е, добре, ако внимаваш. И няма да се качваш по-нагоре от този клон. Ако хвърчилото не се измъкне, веднага слизаш.

Ухилен, Никълъс подскочи, за да хване клона на дървото. С лекотата на маймуна, той се завъртя на клона и продължи към следващия, по-висок клон. — Оттам той задърпа нишката на хвърчилото. В началото не помръдна, но после се освободи от мястото си. Когато падна на земята, Никълъс нададе триумфиращо възклицание.

— Сега слизай, Ники!

Момчето се ухили и се спусна на долния клон.

— Виждаш, Пандора, че е толкова просто.

Едва произнесъл тези думи, Никълъс изгуби опората си на долния клон. Докато сестра му гледаше ужасена, той се преметна и тупна на земята.

— Никълъс!

— О, няма нищо, Пан — успокои я момчето. — Какъв прибързан дървеняк съм. Радвам се, че Уинфийлд не ме видя. Щеше да ме нарече несръчен идиот.

Успокоена, че Никълъс се оказа без наранявания, Пандора се наведе, за да му помогне да стане.

— Оу! — простена внезапно момчето.

— Какво има?

— Глезенът ми — изохка Никълъс, като се стараеше да се отпуска на един крак. — Да, наистина боли.

— О, Ники, добре ли си? — изплаши се Пандора. — Можеш ли да вървиш?

— Не знам — отвърна Никълъс, но след като направи няколко стъпки, примижа. — Мисля, че мога, Пандора. Ако вървим бавно.

— Мога ли да помогна с нещо, госпожице Марш?

Пандора се завъртя при звука на мъжкия глас зад нея. Тя изгледа удивено мъжа, който стоеше пред тях. Беше Сарсбрук.

Виконтът правеше редовната си сутрешна разходка, когато видя хвърчилото. Видът на високолетящия предмет изпълни негова светлост с носталгия. Като момче често беше пускал хвърчила. Като спря да погледа полета на хвърчилото, Сарсбрук забеляза момчето и жената до него, заедно с малкия териер.

Въобще не очакваше да срещне Пандора Марш и затова когато жената се обърна, той се слиса. Дали беше тя? Смяташе, че сигурно е сгрешил, но като се приближи, разбра, че това наистина е Пандора Марш с момчето, което беше срещнал в дома й.

Като видя обекта на много от мислите си в последно време, виконтът доста се стресна. Не знаеше дали да се оттегли или храбро да се приближи към жената. Падането на Никълъс го накара веднага да отиде там и да предложи помощта си.

Пандора само се взираше в него, онемяла.

— Пан, това е лорд Сарсбрук! — напомни Никълъс. — Добро утро, милорд.

Господин Стъбс, зарадван от вида на друго човешко същество, се разлая и се опита да скочи върху виконта. Пандора го дръпна назад.

— Лошо, господин Стъбс. Съжалявам, лорд Сарсбрук. Господин Стъбс не е от най-възпитаните кучета.

Виконтът погледна към господин Стъбс, но изглежда ни най-малко не го разтревожиха лошите маниери на териера.

Пандора изглеждаше доста притеснена.

— На Ники му е малко трудно да върви. Доста път има до нас, но той смята, че ще може да се справи.

— Моят дом е съвсем наблизо — каза виконтът. — Конярят ми може да погледне крака на брат ви. С конете се оправя много добре.

Пандора повдигна вежди и сивите й очи срещнаха кафявите очи на Сарсбрук.

— Много мило, но не искам да ви притесняваме…

— Няма да ме притеснявате — отвърна любезно виконтът. — Хайде, момче. Можеш ли да вървиш? Не е далече.

— Да, милорд — промълви Никълъс, като тръгна бавно.

По изражението му се виждаше, че го боли.

— Чакай. Ще те нося.

— О, не, лорд Сарсбрук, моля ви, не… — Пандора се противопостави, но виконтът вече беше повдигнал Никълъс и тръгваше през парка. — Милорд, той е прекалено тежък!

Виконтът продължи, без да чуе думите на Пандора.

— Вземи хвърчилото, Пан! — подвикна Никълъс.

Пандора взе хвърчилото и забърза след виконта и брат си. Господин Стъбс, който смяташе положението на господаря си за изключително забавно, задърпа каишката си и така се втурна след тях, че Пандора едва успяваше да го настигне.

Щом пристигнаха в Сарсбрук хаус, един от лакеите на негова светлост взе Никълъс от ръцете му. После якият прислужник внесе Никълъс вътре.

— Отнеси го в гостната — нареди Сарсбрук — и доведи Уилис.

Лакеят кимна.

— Да, милорд.

Никълъс изглежда беше много доволен, че е в такава великолепна къща и е център на внимание. Когато лакеят го остави на дивана, той огледа гостната с жив интерес. Стаята беше разкошна, изпълнена с прекрасни мебели, картини от италиански и венециански художници и гръцки урни.

— Много сте любезен, лорд Сарсбрук — промълви притеснено Пандора.

Той я изгледа напрегнато.

— Няма нищо…

— Много се изненадах, когато ви видях, милорд — продължи Пандора.

— Надявам се, че не съм ви изплашил, госпожице Марш.

— Не, милорд.

Виконтът реши, че е най-добре да обърне внимание на Никълъс.

— А ти, момче, как е твоят глезен?

— О, сигурен съм, че не е сериозно, лорд Сарсбрук. Не ме боли много.

— Добре — отвърна виконтът.

— Лорд Сарсбрук — продължи Никълъс, — благодаря, че ми помогнахте за гръцкия. Веднъж поне господин Мосън да си помисли, че не съм абсолютно слабоумен. Трябва да сте много умен, щом знаете гръцки, господине.

— Това не знам — смръщи се Сарсбрук.

— О, наистина трябва да е така — настоя Никълъс. — Дори и Пандора не знае гръцки, а тя е със сигурност най-умния човек в семейството.

— Хайде, Никълъс, не занимавай негова светлост с глупости.

В това време се появи конярят на Сарсбрук, придружен от лакея, който беше внесъл Никълъс. Дребен, жилав мъж, конярят коленичи, за да прегледа глезена на момчето.

— Боли ли те така, момче?

— Не. О, така боли малко.

— Не е счупено, милорд — докладва конярят, като се изправи на крака. — Навяхване. Ще се оправи за няколко дни, ако момчето не стъпва на него.

— Добре. Благодаря, Уилис.

Слугата се поклони и излезе.

— Вашият човек наистина изглежда уверен в думите си — каза Пандора.

— В цял Лондон няма друг, който да се оправя по-добре с конете — обясни Сарсбрук.

— Човек ще си помисли, че може да поиска разрешително и от Кралския лекарски колеж — вметна Пандора с ироничен поглед.

Сянка на усмивка се появи по тясното лице на виконта.

— В Лондон има много хирурзи с доста по-малко разум от Уилис — каза той и се обърна към лакея. — Заведи момчето в кухнята, Нед. Кажи на готвачката да му намери нещо за ядене.

— Да, милорд.

Лакеят грабна Никълъс и го отнесе, а господин Стъбс ги последва. Пандора остана в гостната сама с виконта. Той я погледна и забеляза стилната наметка и шапката, които тя носеше. Не обръщаше голямо внимание на женското облекло, но изглежда дрехите на госпожица Марш бяха много модни и впечатляващи. Тя е една много хубава жена, помисли си той отново.

Пандора добре осъзнаваше, че Сарсбрук се взира в нея със същата напрегната настойчивост, както и първия път, когато се срещнаха. Тя сведе поглед малко смутена.

— Радвам се, че имам тази възможност да поговорим, госпожице Марш. Не се притеснявайте за прибирането на брат си вкъщи. Ще ви откарам с каретата ми.

— Изключително любезен сте, милорд, но дори не мога да си помисля да ви се натрапваме така.

— Това е дреболия, госпожице Марш — възпря я Сарсбрук. — Уверявам ви, че не ме притеснявате. Но седнете. Видях ви в парка съвсем случайно. Не смятам, че първата ни среща беше особено успешна.

Пандора се поколеба за миг. Много добре знаеше, че е много неподходящо да стои сама в гостната на някакъв мъж, особено ако този мъж я беше мислил за любовница на вуйчо си. Най-накрая тя седна на елегантен френски шезлонг, тапициран с коприна с цвят на праскова.

Сарсбрук остана прав. Той продължи:

— Както, сигурен съм, знаете, брат ви ме посети и ми обясни всичко.

— Радвам се, милорд — промълви Пандора. — Убедена съм, че той е накарал ваша светлост да разбере истинското положение.

— Да, брат ви ми обясни всичко съвсем ясно — каза виконтът, като отправи мрачен поглед към Пандора.

Той се поколеба, като се чудеше дали да повдигне въпроса за издръжката.

Пандора очакваше Сарсбрук да се извини, че я е помислил за паднала жена, но никакво извинение не се задаваше.

— Наистина смятам, че е най-добре този въпрос да бъде забравен — каза Пандора.

— Да — отговори виконтът, като реши да не казва нищо повече.

Последва малко притеснено мълчание. Пандора определено се чувстваше неудобно в присъствието на Сарсбрук. В него имаше нещо, което предизвикваше безпокойство. Тя обходи с поглед прекрасната гостна и се загледа във великолепните ренесансови картини. Замисли се какво би било, ако човек живее в такова прекрасно място. Насочи вниманието си към една от картините.

— Това Тициан ли е, лорд Сарсбрук?

— Да — отвърна виконтът, доволен, че дамата изглежда е запозната с изкуството. — Харесва ли ви, госпожице Марш?

Пандора продължи да се взира в картината, която очевидно разкриваше случка от гръцката митология. Представляваше доста бурна сцена, с множество коне и мъже с копия, както и кентаври.

— Великолепна е, милорд. — Тя огледа другите картини, които красяха стените. — Сигурно изкуството наистина ви привлича, щом сте събрали толкова творби.

Сарсбрук повдигна рамене.

— Понякога съзнанието, че има индивиди от човешката раса, способни да създадат красота, ми носи облекчение. Изкуството пробужда в мен онова слабо пламъче на надеждата, че хората не са напълно пропаднали.

Пандора погледна виконта с любопитство и си помисли, че той очевидно няма високо мнение за своите събратя хората. Не беше сигурна как точно да отвърне на тази забележка.

— Вече трябва да се прибирам, лорд Сарсбрук — каза тя. — Бихте ли наредил да доведат Никълъс, за да си вървим.

— Добре — отвърна виконтът, не особено доволен, че посещението на Пандора е толкова кратко.

Все пак, като не знаеше как да го удължи, той позвъни на прислугата.

— Доведете господин Никълъс — разпореди той на лакея, който се яви след звънеца. — И пригответе каретата ми. — Сарсбрук се обърна към Пандора. — Ще отведа вас и брат ви до дома ви с каретата си.

— Наистина ви благодаря, че предлагате каретата си. Няма нужда да ни придружавате… — Пандора замълча. — Искам да кажа, ако сте прекалено зает, милорд.

— Съвсем не съм прекалено зает — каза виконтът настойчиво.

— Благодаря, милорд.

Никълъс беше в много повишено настроение, когато се присъедини към тях. Прислужниците на виконта се бяха суетили около него и той ги беше очаровал с маниерите и думите си. Лакеят, който донесе Никълъс в гостната, с удоволствие го отнесе и до каретата на негова светлост.

Виконтът помогна на Пандора да се качи в каретата — един прекрасен екипаж, теглен от четири великолепни черни коня. Гербът на виконта беше изрисуван на вратите. Никълъс смяташе, че е чудесно да се окаже върху кожената седалка до сестра си. Господин Стъбс беше в скута му, а той надничаше през прозореца, докато кочияшът насочваше конете навън, към улицата.

— Конете са много красиви — каза Никълъс и се усмихна на виконта, който седеше срещу него.

— Така казват — отвърна Сарсбрук, — въпреки че аз самият нищо не разбирам от коне.

— Наистина ли, господине? — изненада се Никълъс. Той си мислеше, че лордовете непременно ще са наясно с конете. — Не обичате ли коне?

— Нито ги обичам, нито ги мразя — отговори виконтът. — Рядко се замислям за тях.

Пандора се вгледа във виконта с интерес. Тя си помисли, че той е необикновен човек, за разлика от другите мъже, които познаваше. Уинфийлд и приятелите му бяха луди по конете.

— Ами кучетата, лорд Сарсбрук — каза Никълъс.

— Какво кучетата? — повтори виконтът.

— Обичате ли ги? — каза Никълъс и погали господин Стъбс.

На лицето на негова светлост се появи лека усмивка.

— Наистина обичам кучетата, млади човече — каза той.

Това признание изглежда се хареса на господин Стъбс, който размахваше бясно опашката си и сякаш се готвеше да скочи при Сарсбрук.

Никълъс го задържа.

— Не, господин Стъбс. Внимавай с маниерите си.

— Да, Стъбс — каза Пандора, — негова светлост не те иска. Стой при Ники.

Кучето вдигна глава и изгледа господарката си въпросително.

Виконтът се засмя на изражението на териера. Учудена, че вижда Сарсбрук толкова дружелюбен, Пандора осъзна, че той е доста хубав, когато се усмихва.

Негова светлост премести поглед от кучето към Пандора. Когато срещна очите му, Пандора се надяваше да не се е изчервила, защото изучаващият му поглед отново я караше да се чувства изключително неудобно.

Без да осъзнава притеснението, което причинява на младата жена, Сарсбрук забеляза, че тя има забележително красиви очи. Виконтът не можеше да не се учуди колко скромна и изтънчена изглежда госпожица Марш, както е седнала срещу него. Толкова интригуващо е, като си помисли, че това е същата госпожица М, която е дарила вуйчо му с такава наслада.

— Имате ли куче, лорд Сарсбрук? — каза Никълъс.

Виконтът неохотно отмести очи от Пандора.

— Не, младежо. Нямам си куче.

— О — въздъхна Никълъс, — това е много лошо.

— Нима? — учуди се Сарсбрук.

— Наистина, милорд — поясни Никълъс. — Те са много добра компания. Вероятно децата ви имат кучета?

— Моите деца? Мили Боже, аз нямам деца. Ерген съм, господин Никълъс.

— О — само изрече момчето, доволно от тази информация.

Никълъс беше харесал виконта, въпреки че понякога в него имаше нещо застрашително, а беше много впечатлен също и от това, че Сарсбрук е лорд, който живее в огромна къща. Беше му хрумнало, че виконт Сарсбрук би бил добър съпруг за сестра му.

— Не смятате ли, че е хубаво човек да се ожени, господине? — каза Никълъс.

— Ники! — възкликна Пандора, изключително притеснена. — Забравяш се. Не трябва да задаваш такива въпроси. Моля те да замълчиш.

— О, нямам нищо против да отговарям — отвърна виконтът, като наблюдаваше Никълъс снизходително. — Някои може да смятат брака за чудесна институция, но аз вярвам, че той причинява повече неприятности, отколкото всяка друга човешка глупост. Не, младежо, всеки разумен човек на всяка цена избягва брака.

— Вероятно затова Пандора не иска да се омъжи за господин Андърууд — разсъди Никълъс.

— Ники! — кресна Пандора отчаяно. — Лорд Сарсбрук не се интересува от господин Андърууд. Не искам да чувам повече нито дума от теб.

— Господин Андърууд? — И виконтът отправи любопитен поглед към Пандора. — Госпожице Марш, много ще ми бъде интересно да чуя за него. Кой е той? Поискал ли е ръката ви?

Пандора се изчерви.

— Наистина, лорд Сарсбрук, не смятам, че това ви засяга…

— О, не, предполагам, че не. Просто любопитство.

Виконтът скръсти ръце на гърдите си. Значи госпожица Марш има ухажор. Той се намръщи леко. Вероятно има дузина ухажори. Вероятно вуйчо Хъмфри е бил жалък стар глупак, като си е мислил, че неговата госпожица М. му е била вярна. В крайна сметка, тя беше жена като всяка друга, а женският род беше печално ненадежден.

Сарсбрук се чудеше защо ли не е приела този Андърууд. Предполагаше, че жена в нейното положение би се нахвърлила на шанса да се омъжи. Ако тя си намери съпруг, той няма защо да се притеснява за желанието на вуйчо си да се погрижи за нея. Виконтът се намръщи още повече. Знаеше, че трябва да бъде доволен от мисълта, че Пандора Марш ще се омъжи, но въпреки това идеята го дразнеше.

Пандора наблюдаваше Сарсбрук в мълчание, забеляза недоволното му изражение. Чудеше се за какво ли си мисли. Обърна се да погледне през прозореца и реши, че тази сутрин е изключително интересна.