Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (8)

Глава осма

Когато Уинфийлд се върна вкъщи, той влезе в гостната и откри Пандора, която прелистваше модно списание.

— Уини! — Пандора захвърли списанието настрана. — Връщаш се рано.

Уинфийлд повдигна рамене.

— Олдрих беше неразположен. Щяхме да ходим да огледаме един нов кон, който той смяташе да купува, но имаше страхотно главоболие и не пожела да отидем.

В друг случай Пандора би предположила, че приятелят на брат й страда от последиците на снощното пиянство, но сега не се интересуваше от Олдрих.

— Благодаря на Бога, че си тук, Уини! Трябва да ти кажа какво стана.

— Нещо важно ли е?

— Не съвсем. А може и да е. О, Уини, това беше нещо съвсем невероятно. Направо не знам какво да кажа на татко.

Уинфийлд седна на стола срещу Пандора.

— Тогава ми кажи какво те притеснява.

— Преди около час тук дойде един господин, заради смарагдовата огърлица.

— Мили Боже, надявам се, че не си му я дала, без да ти е доказал, че е негова.

— Той не искаше да я вземе, въпреки че аз много настоявах да му я дам. Името му беше Сарсбрук.

— Да не е виконт Сарсбрук?

— Чувал ли си за него?

— Разбира се. Е, той е много богат човек. Всъщност, говори се, че тъкмо е наследил ново богатство от вуйчо си. Можеш ли да си представиш? Човек, който и без това е богат като Крез, да получава още повече? Няма справедливост. Да не искаш да кажеш, че той е изпратил огърлицата?

— Не, вуйчо му. Покойният му вуйчо, по-правилно.

— Онзи, който му оставил богатството?

— Не знам — сви рамене Пандора. — Името му е сър Хъмфри Мейтланд.

— Да, мисля, че това беше името.

— Но, Уини, аз не можах да го убедя, че всичко това е грешка. Никога няма да познаеш какво си мисли той.

— Какво искаш да кажеш?

Пандора изчака за по-голям ефект.

— Този виконт Сарсбрук смята, че съм била любовница на вуйчо му.

Уинфийлд се вгледа за миг във възмутеното лице на сестра си, преди да избухне в смях.

— О, Пан, това е прекалено смешно…

— Смешно! — повтори Пандора. — А аз си мислех, че ще се ядосаш.

— Но това е толкова абсурдно! Ти да си любовница на някого — и Уинфийлд се разсмя отново.

Пандора се почувства обидена. Намръщи се.

— Уинфийлд Марш, радвам се, че го намираш за толкова смешно.

— Съжалявам, Пан. Просто беше доста неочаквано. Непременно ще проявя подобаващо и необходимо възмущение. — Той се спря и продължи с мелодраматичен тон. — Как смее този човек да опетнява името на моята сестра!

Пандора не успя да се сдържи и се засмя.

— Е, добре, абсурдно е. Вече ти го казах.

— Кажи ми какво точно каза Сарсбрук.

— Каза, че желанието на вуйчо му било да се погрижи за мен и че той ще гледа да съм добре осигурена. Казах му, че ме бърка с някого, защото не познавам вуйчо му. Но изглежда той нямаше желание да ми повярва и каза, че се опитвам да се правя на почтена. После каза да не се притеснявам. Нямало да каже на никого, че съм била любовница на вуйчо му.

— Мили Боже — изохка Уинфийлд. — Това е дяволски странно. А когато ти отрече, че си била любовница на сър Хъмфри, той отказа да ти повярва?

Пандора кимна.

— Каза, че съм била точно такава, каквато ме описвал вуйчо му.

— Небеса, всичко това е много странно — удиви се Уинфийлд.

— А на това ще се учудиш още повече, Уинфийлд. Сарсбрук ме уведоми, че ще ми изплати веднага хиляда лири. После ще получавам по петстотин лири на година.

— За Бога! — кресна Уинфийлд. — Хиляда лири! Трябва да кажа, че този Сарсбрук не е стиснат.

— А когато поисках да му върна огърлицата, той каза, че няма да я вземе.

— Хиляда лири — Уинфийлд отново поклати глава. — Е, почти ми се иска да си била любовница на онзи човек, Пан.

— Уинфийлд!

— О, само те дразня, Пан. Но мога да разбера защо този разговор е бил толкова потискащ за теб.

— Какво трябва да направя? Какво да кажа на татко?

Уинфийлд се замисли.

— Може би ще е най-добре да не му казваш, че Сарсбрук е мислил, че си любовница на вуйчо му. Това сигурно ще го разстрои много. Семейната чест и други такива. Човек никога не знае. Да, смятам, че е най-добре да не му казваме много.

— Сигурно си прав, Уини. Аз смятам, че е най-добре да върна смарагдовата огърлица на Сарсбрук. Двамата с теб може да отидем при него.

— Мисля, че е най-добре аз да върна огърлицата на Сарсбрук — предложи Уинфийлд. — Не е хубаво да ходиш ти. Това действително е нещо, което е най-добре да се свърши от мъж.

— Сигурно е така, Уини. Ще можеш ли да върнеш огърлицата веднага? Иска ми се да оправим нещата, преди татко да се е върнал у дома.

— Разбира се, Пан! Веднага ще отида при този Сарсбрук. Предполагам, че ще бъде проста работа да разбера къде живее. Ще отнеса смарагдите и ще се отървем от тях.

— Добре — кимна Пандора и стана от стола си. — Ще отида да я донеса.

След като сестра му напусна гостната, Уинфийлд скръсти ръце на гърдите си. Значи този виконт ще даде на Пандора хиляда лири, а после по петстотин на година? Колелцата в комбинативния ум на Уинфийлд се завъртяха бързо и той запресмята какво значение могат да имат за него тези пари. С всяка изминала седмица финансовите му трудности ставаха по-сериозни. Наистина нямаше представа какво ще прави, ако не намери малко пари, за да изплати най-неотложните си дългове.

И сега Пандора го уведомяваше, че някакъв богаташ предлага да й изплати една значителна сума. Когато Уинфийлд осъзна иронията, върху красивото му лице се появи усмивка. Със сигурност беше жалко, че Пандора не е била в действителност любовница на стареца.

След като се смъмри за тези си мисли, Уинфийлд се зачуди дали няма начин да спечели нещо от грешката на Сарсбрук. Наполовина му се искаше сестра му да не е чак толкова почтена дама. Ако и тя беше безпринципна като него, тогава двамата можеха да измъкнат значителна сума от този виконт, като приемат предложената издръжка. Все пак, отбеляза си Уинфийлд, сигурно имаше начин да задържи огърлицата.

Той продължи да обмисля нещата, докато Пандора се завърна в гостната.

 

 

Сарсбрук влезе в библиотеката си, седна зад бюрото си и се загледа в яркия огън, който гореше в масивната камина. След като напусна дома на госпожица Пандора Марш, той отново и отново си преповтори тяхната среща.

Колко различна беше тя от това, което той си беше представял, си мислеше. Колко възхитително от нейна страна да отрича, че познава вуйчо му. Повечето жени в нейното положение нямаше да имат търпение да получат пари от него.

А и беше дяволски привлекателна, отбеляза виконтът, като си представи седналата в гостната Пандора. Тя притежаваше почти царствено достойнство, което му се стори много привлекателно. Сарсбрук винаги се беше гордял със способността си да издържи на привличането на различните жени, които му се нахвърляха, и никога не беше изгубвал ума си, да не говорим за сърцето, по някое симпатично момиче. Все пак Пандора оказа особено, неопределимо влияние върху него.

— Извинете ме, милорд.

Думите на иконома накараха виконта да вдигне изненадано поглед.

— Господин Майлс Брекли е дошъл да ви види. Да му кажа ли, че не приемате никого?

— Брекли? — измърмори виконтът. — Дявол да го вземе — продължи той. — Не, Арчър, ще се срещна с него. Покани го.

Слугата се поклони и се оттегли. След известно време се върна с един младеж.

Майлс Брекли беше много красив мъж, който се обличаше по последна мода. Среден на ръст, рус, с широки рамене и здраво телосложение. Жените винаги забелязваха как добре оформените му прасци и бедра изпълват прилепналите му панталони. Множеството негови обожателки смятаха мъжествената му външност за особено привлекателна. Аристократичният нос, светло сините очи и квадратната брадичка на Брекли бяха породили трепет в много женски сърца.

— Сарсбрук.

Брекли стоеше пред братовчед си и го оглеждаше с хладен, презрителен поглед.

Виконтът не стана от стола си, нито пък предложи на Брекли да седне.

— Брекли — поздрави той.

— Няма да отнемам много от времето ви, братовчеде. Искам само да кажа, че смятам, че с мен и майка ми беше извършена несправедливост.

— Наистина ли? — И виконтът изгледа Брекли с неприязън.

Въпреки че при прочитането на завещанието той съчувстваше на братовчед си, сега, като го виждаше пред себе си, Сарсбрук си припомни колко малко го бе харесал.

— Струва ми се, че сър Хъмфри се отнесе към мен и майка ми по един неизразимо безчестен начин. Очаквам вие, господине, да оправите нещата.

— И как предлагате да направя това?

— Ами като ни отпуснете полагащото ни се наследство.

— И какво е полагащото ви се наследство?

— Сестра ви получи десет хиляди лири. Очаквам подобна сума за майка си, както и за мен. Бих счел това за справедливо.

— Нима? — сви вежди виконтът. — Аз бих сметнал това за крайност, в светлината на факта, че очевидното желание на вуйчо ми е било да ви изключи. Задължен съм да взема под внимание неговите намерения.

Брекли се намръщи. Братовчед му, който седеше и го наблюдаваше с очевидна неприязън, започваше да го изкарва от търпение. Въпреки че едва се познаваха, Брекли хранеше дълбока омраза към виконта. Беше израснал с историите на майка си за несправедливото поведение на семейството й спрямо нея. През годините като гнойна рана го дразнеше мисълта за огромното богатство на Сарсбрук, докато те живееха, според Брекли, едва ли не в мизерия.

Фактът, че Сарсбрук беше помагал на братовчед си при всеки случай, когато той го беше молил за пари, изглежда само влоши нещата. Горделив младеж, на Брекли не му беше приятно да ходи смирено при богатия си родственик. Отблъскваше го неохотната щедрост на Сарсбрук и студенината му към него.

— Означава ли това, че нямате намерение да ни дадете това, което ни се полага?

— Мили Боже, Брекли, не говорете като глупак — каза виконтът. — Имам намерение да осигуря вас и майка ви. Ще обсъдя въпроса с адвоката си.

— О, да — изръмжа Брекли, — ще обсъдите това с адвоката си, а после ще ни отпуснете някаква мизерна издръжка, за да успокоите съвестта си.

Кафявите очи на Сарсбрук се присвиха заплашително.

— Нямам нужда да успокоявам съвестта си, Брекли. Предлагам да се махнете от погледа ми, преди да съм решил да не ви дам нищо. Предлагам също, ако се наложи да общуваме някога, да изпратите писмо.

— Добре — тросна се Брекли. — Лек ден… братовчеде.

В последната дума имаше толкова отрова, че виконтът доста се изненада. Преди да успее да отговори, братовчед му се завъртя и измарширува навън.

— Идиот — промърмори Сарсбрук.

Той смяташе, че Брекли е един глупак, който лесно се пали. Ако имаше малко разум, отбеляза негова светлост, той щеше да изпрати много учтиво, отстъпчиво писмо, вместо да се появява пред него негодуващ и кисел. Виконтът стана от стола си и погледна през прозореца. Видя как братовчед му скача в стилен кабриолет, теглен от два идеално подхождащи си сиви коня. Брекли взе юздите и замахна нетърпеливо с камшика към едното от животните. Докато наблюдаваше дръзкото му отдалечаване, Сарсбрук клатеше глава с отвращение.

После той се върна зад бюрото си, където се опита да забрави и Майлс Брекли, и Пандора Марш, като се зае с превода на Омир. След известни размишления за Пандора, виконтът успя да се съсредоточи върху работата си.

Беше напреднал доста, когато икономът отново го прекъсна.

— За Бога, Арчър — въздъхна Сарсбрук. — Не искам повече прекъсвания.

— Но, милорд — разколеба се слугата, — дошъл е един млад господин, който казва, че е много спешно. Искаше да предам това на ваша светлост.

— Какво е това? — изръмжа виконтът.

Икономът се приближи до бюрото и остави върху него малка кутия за бижута. Сарсбрук отвори кутията и видя огърлицата на Пандора. Смарагдите проблясваха прелъстително върху кадифето. Негова светлост вдигна поглед към иконома.

— Прати при мен този младеж, Арчър.

Уинфийлд Марш влезе в библиотеката с известен трепет. Въпреки че беше самоуверен младеж, не беше свикнал да посещава личности с ранга и богатство на виконт Сарсбрук. Докато следваше иконома на път за библиотеката, Уинфийлд не пропусна да забележи великолепието на Сарсбрук хаус.

Като погледна към седналия зад бюрото виконт, Уинфийлд видя млад човек, не много по-възрастен от самия него. Беше очаквал някого в по-напреднала възраст и с по-внушителен вид. Уинфийлд забеляза, че виконтът е облечен в съвсем обикновено сако и че шалчето на негова светлост е завързано много просто. Уинфийлд, който се грижеше толкова много за кройката на собствените си дрехи, беше изненадан, че човек с богатството на негова светлост може да бъде така безразличен към модата.

Докато се приближаваше към виконта, Уинфийлд си мислеше, че в мъжа, който седеше зад бюрото, има нещо заплашително. Изражението на Сарсбрук беше ледено, а погледът — напрегнат. Уинфийлд се поклони леко.

— Милорд. Аз съм Уинфийлд Марш. Пандора е моя сестра.

— Ясно — кимна Сарсбрук и посочи един стол, близо до бюрото. — Седнете.

— Благодаря, милорд — отвърна Уинфийлд и седна. — Много сте добър, че ме приемате. Моята сестра ми разказа всичко за вашето посещение. Настоя да ви върна смарагдите веднага. Тя не ги иска.

Сарсбрук погледна от проблясващите камъни към Уинфийлд.

— Вие знаете ли за разговора ми с госпожица Марш?

— Да, милорд.

— Вие също ли ще отречете, че сестра ви е познавала вуйчо ми, сър Хъмфри Мейтланд?

Уинфийлд помълча, преди да отговори. Доста беше помислил какво да каже, когато се срещне с виконта.

— Страхувам се, че не мога да отрека това, сър — промълви той.

— Тогава защо сестра ви го прави?

Уинфийлд доби наранено изражение.

— Надявам се, че ще разберете чувствителността на сестра ми. Пандора е… или беше почтена млада дама, преди да се запознае с вуйчо ви.

Сарсбрук повдигна вежди при тази забележка, но не каза нищо. Уинфийлд продължи, като се вживя в историята си.

— Ние не сме богати, лорд Сарсбрук, но семейството ни е старо и почтено. Пандора се запозна със сър Хъмфри Мейтланд случайно, при една разходка в парка. Той беше много впечатлен от нея. Въпреки че тя не го окуражаваше, сър Хъмфри я преследваше упорито. Страхувам се, че той беше намислил да я прелъсти. — Уинфийлд сведе глава и сложи ръка на челото си, като се надяваше да изглежда подобаващо трагично. — Той се възползва от младо, невинно момиче, чието доверие беше спечелил.

Сарсбрук се намръщи. Трудно му бе да си представи, че вуйчо му е прелъстил невинно, младо момиче. Но той също не можеше да си представи, че вуйчо му ще участва в лудориите, описани в дневника. Виконтът си мислеше, че всъщност хората знаят много малко един за друг.

— И вие знаехте за сестра си и вуйчо ми?

Уинфийлд провеси глава засрамено.

— За Бога, лорд Сарсбрук, аз наистина научих за това. Но какво можех да направя? Пандора ме молеше да не казвам на баща ни. А сър Хъмфри беше много щедър към Пандора. Разбира се, Пандора не използваше парите му за себе си. Използваше ги за семейството. Имаме трима братя, господине. Единият е в Кеймбридж, а другият — в Ръгби. А най-малкият е все още вкъщи.

— Запознахме се — промърмори виконтът.

— Тогава знаете колко симпатично момче е. Имаме и по-малка сестра, за която сега е първият й Сезон. Виждате, милорд, че имаме много малко пари и доста членове на семейството, за които да се грижим. Много се срамувам, лорд Сарсбрук, но аз нищо не направих по въпроса за сър Хъмфри, защото и самият аз толкова се нуждаех от пари. Не знаете какво е да живеете с такова нещо.

Уинфийлд отново сложи ръка на челото си.

Виконтът го наблюдаваше с любопитство, като си мислеше, че посетителят му или казва истината, или е много добър актьор. Като реши, че първото обяснение е вярно, Сарсбрук кимна.

— Казах на сестра ви, че съм определил да й се изплати известна сума. Тя каза, че няма да я приеме.

— Тя е много разстроена, милорд. Надявам се, че разбирате как се чувства тя. Разяждана е от вина за случилото се. Иска да ви кажа, че тя не очаква нищо от вас. Само да запазите тайната й.

Уинфийлд спря и погледна искрено Сарсбрук.

— Казах й, че няма да го спомена пред никого. И не разбирам защо не ми позволява да й определя един доход. Вуйчо ми очакваше, че ще се погрижа за нея.

— Но Пандора настоя, че не иска никакви пари, милорд. Искаше да ви върна огърлицата. Предполагам, че смята за… непочтено да я задържи. Само ще й напомня… — Уинфийлд отправи съкрушен поглед към Сарсбрук — … за нейния позор.

Сарсбрук погледна смарагдите.

— Това принадлежи на сестра ви. Аз не го искам. Върнете й го. Ако й причинява болка, може да го продаде. Ако не иска да приеме никакви пари, трябва да задържи поне огърлицата. Трябва да й кажете това.

Зарадван, Уинфийлд стана от стола си. Разговорът вървеше както го беше замислил. Като скри истинските си чувства зад мрачно изражение, той кимна.

— Много сте добър, милорд. Ще й предам какво сте казал. Ще я убедя да приеме огърлицата.

— Вярвам, че ще го сторите — отвърна виконтът, като му подаде кутията за бижута. Беше си направил извода, че Уинфийлд Марш е малко мошеник. Очевидно беше безскрупулен, защото призна, че парите са по-важни от честта на сестра му. — Кажете на сестра си, че ако промени решението си, трябва само да ме извести. Ще се радвам да й помогна.

— Ще й кажа, милорд — кимна Уинфийлд.

Сарсбрук се намръщи леко, когато младежът се поклони и напусна библиотеката. Отбеляза си цинично, че най-вероятно ще чуе пак за Пандора Марш. Не се съмняваше, че брат й щеше да се опита много усилено да я убеди, че е глупаво да отблъсква предложената й подкрепа.

Когато Уинфийлд напусна Сарсбрук хаус, той едва сдържаше радостта си. Много доволен от разговора, той се поздрави, че успя да изиграе Сарсбрук. На Уинфийлд му се искаше да заподскача надолу по улицата, но вместо това той се качи съвсем спокойно в наетия файтон и започна да си тананика, докато се отдалечаваше.