Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (17)

Глава седемнадесета

Майлс Брекли седеше в шезлонга в спалнята си и разсеяно отпиваше от чашата си с вино, докато преглеждаше някакво спортно списание. Въпреки че минаваше обяд, Брекли все още беше облечен в копринения си халат. Както обикновено, до късно предната нощ той се беше веселил в компанията на своите приятели — гуляйджии.

Брекли, заедно с още няколко млади господа бяха прекарали голяма част от вечерта в място, което някои по-големи морализатори биха нарекли свърталище на комарджии. Там той прекара доста плодотворна нощ, печелейки на хазарт, а после в наслади с една от леките жени.

Сега, под безстрастната утринна светлина, Брекли отново се сети за Сарсбрук. Често си мислеше за него след неуспешната среща в кръчмата преди около седмици. Брекли се намръщи при този спомен. Той се поизненада от поведението на Сарсбрук, защото смяташе, че виконтът ще прояви голямо желание да му сътрудничи, за да си върне дневника на сър Хъмфри.

Брекли стана и отиде до гравирания дъбов гардероб, който стоеше в стаята му. Отвори вратата и извади дневника от скривалището му. После се отпусна отново на шезлонга и зачете написаното от сър Хъмфри. Забравил за братовчед си, Брекли се усмихна, когато зачете за госпожица М.

Малко по-късно на вратата се появи икономът на Брекли и съобщи за пристигането на посетител — господин Уилкок. Въпреки че не гореше от желание за компания, на Брекли му се искаше да види своя добър приятел.

— Ще приема господин Уилкок. Покани го тук. Слугата кимна, оттегли се и след малко се върна с госта.

— Брекли, толкова се радвам, че те намерих вкъщи…

Уилкок се усмихна леко на приятеля си. Той беше облечен в прилепнало сако в сливово синьо и панталони с цвят на слонова кост. Реверите му бяха скандално високи, а шалчето беше бухнато в основата на врата му в пухкаво изобилие. На врата му, вързан със сатенена панделка, видеше лорнет със скъпоценни камъни, а високите до коленете ботуши бяха украсени със златни пискюли. Уилкок беше истински образец за шивашките подвизи.

— Къде мога да бъда в такъв час, Уилкок? Какво, по дяволите, правиш тук по това време.

— Скъпи ми приятелю, тази сутрин станах с лястовичките. И защо не? Легнах си в такъв нечовешки час. Предполагам, че едва ли бе станало полунощ. Но бях осъден да прекарам миналата вечер у дома, с майка ми и сестрите ми. Не можеш да си представиш какво изстрадах. Забавлявахме сър Джефри Хокинс. Той е толкова скучен, но ще се жени за Арабела. Тя го смята за истински образец на съвършенството. Наистина има по две хиляди на година, но според мен, това е единствената му добродетел.

— Горкият Уилкок — избъбри Брекли с престорено съчувствие.

— Не съм ти казал дори половината — продължи Уилкок и седна на един стол до приятеля си. — Вчерашния ден прекарах в Британския музей и зяпах статуите на Елджин. Беше страшно скучно, но всички отиваха да ги видят и ми се стори, че и аз трябва да го направя. Там имаше толкова много хора, но трябва да ти кажа кого видях.

— Нямам представа кой може да е, Уилкок.

— Ами братовчед ти Сарсбрук.

— Сарсбрук? Мътните да го вземат този човек.

— Да, така е — отвърна Уилкок с усмивка. — Той беше с една млада жена. И според моите наблюдения, беше съвсем омаян от нея.

— Жена? С братовчед ми? Ти познаваш ли я?

— Знаех, че ще те заинтригувам. Женската беше симпатична. Аз не я познавам, но Фийлдинг се сети, че тя е госпожица Пандора Марш, сестра на Уинфийлд Марш.

— Уинфийлд Марш?

— Сигурно го помниш. Преди две седмици загуби ужасно у госпожа Финч. Той е симпатяга, има тъмна коса. Много приятен човек. Приятел е на Олдрих.

— А, да, наистина го помня — сети се Брекли, — но никога не са ни запознавали.

— Той има още една сестра. И тя беше там. Страшна красавица! Но трябва да кажа, че братовчед ти изглеждаше поразен от тази госпожица Марш. Аз не харесвам червенокоси по принцип, но смятам, че тя е доста представителна.

— Червенокоса? — каза Брекли и се замисли. — Като госпожица М.

— Госпожица М.?

Брекли кимна, затвори дневника, който четеше, и го подаде на приятеля си.

— Това е дневникът на вуйчо ми.

Уилкок пое книгата.

— На вуйчо ти сър Хъмфри Мейтланд?

— Съвсем същия. А ти смяташе вуйчо за безцветен стар отшелник. Прочети това и ще промениш мнението си.

— Трябва ли? — каза Уилкок. — Мисля, че нямам настроение да чета мемоарите на един старец.

— Прочети го — нареди му Брекли.

Уилкок въздъхна и отвори книгата. Прочете първата страница и продължи с втората. Докато стигне до третата, вече беше силно заинтригуван.

— Небеса! — възкликна той и продължи да чете. Брекли се ухили на изражението на приятеля си.

— Въобще не е скучно, нали?

— Наистина не е! Как се сдоби с това?

— Беше притежание на Сарсбрук.

— И той ти го даде?

— Не, да кажем, че съм го намерил в дома му и съм го взел назаем.

Уилкок го слушаше едва — едва. Той продължи да чете, като обръщаше страниците на книгата в трескава последователност.

— Хайде, хайде, Уилкок, видя достатъчно. Върни ми го.

— Жесток човек си, Брекли. Не съм свършил.

— Върни ми го.

Уилкок върна неохотно дневника на приятеля си.

— Сега ми кажи повече за жената, с която е бил братовчед ми.

— Знам много малко за нея. Както ти казах, тя е много симпатична.

— Ами семейството й?

— Провинциални нищожества. О, те са достатъчно почтени, но нямат пари, нито пък връзки в обществото. Наистина се чудя как ли се е срещнал Сарсбрук с нея. Ако тя се омъжи за него, това ще е голям късмет за нея.

— Едва ли тази, която се омъжи за братовчед ми, ще има късмет — промърмори Брекли.

— Скъпи приятелю, знам колко го мразиш, но той е така ужасно богат. Човек не може да забрави това.

— О, дори и за миг не го забравям — изръмжа Брекли и погледна към дневника. — Не ти ли се струва любопитно, че братовчед ми внезапно започна да се разхожда с някаква жена из града?

Уилкок повдигна рамене.

— Не виждам нищо странно в това, Брекли.

— Тя има червена коса?

— Да, но какво от това?

— Ами госпожица М. има червена коса.

— Госпожица М.? — Очите на Уилкок се отвориха широко. — Не искаш да кажеш, че смяташ Пандора Марш за госпожица М.?

— И е просто съвпадение, че тя има червена коса и името й започва с буквата М?

— Все пак не виждам защо ще си правиш веднага такива изводи — каза Уилкок неуверено.

— А защо не? Моят братовчед държеше този дневник заключен в едно чекмедже.

— Заключен в чекмедже? Как си го взел?

— Това въобще няма значение, Уилкок. Но той беше скрит и заключен. Без съмнение Сарсбрук го е получил от вуйчо ми, преди той да умре. Може би богатството не е всичко, което сър Хъмфри е оставил на братовчед ми.

— Наистина ли? — изпъшка Уилкок. — Това е интересна теория. Ако е така, то братовчед ти има най-дяволския късмет от всички, които познавам.

Брекли кимна замислено, а после предложи на посетителя си чаша вино.

Уинфийлд беше изключително заинтригуван от разходката до Британския музей. Тъй като не си беше вкъщи, когато членовете на семейството му се върнаха, той не успя да научи нищо до следващия ден.

Когато слезе при баща си, сестрите си и Никълъс за обяд, Уинфийлд не трябваше да чака дълго, преди Никълъс и Лизи да се впуснат в подробно описание на събитията от предния ден.

— Лорд Сарсбрук беше изключително внимателен — задъхваше се Лизи. — И изглежда, че много харесва Пандора. Няма да се изненадам, ако й направи предложение много скоро.

Пандора, въпреки че се надяваше на същото нещо, смяташе, че е най-добре да ги отклони от този род размишления.

— Е, Лизи, в това не съм съвсем сигурна…

— Ще приемеш предложението на лорд Сарсбрук, нали Пан? — вметна Никълъс.

— Разбира се, че ще го направи, Ники — каза Лизи. — Защо, за Бога, ще отказва такова предложение? Ще стане лейди Сарсбрук! Ще бъде много богата. О, това би било прекрасно! Като си представя, че сестра ми може да бъде важна дама.

— Значи ще го приемеш, така ли, Пан? — настоя Никълъс, отправил поглед към Пандора.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че да. Въпреки че идеята да бъда важна дама ми се струва доста обезкуражаваща. Да бъда господарка на Сарсбрук хаус. Не съм сигурна, че ще мога да се справя.

— Мила моя — намеси се господин Марш, — ще се справиш чудесно. Няма никой по-разумен и практичен от моята Пандора.

За Уинфийлд разговорът ставаше все по-смущаващ. Семейството му беше решило, че Пандора ще става булка на Сарсбрук, а обикновено разумната му сестра очевидно беше се, влюбила в този човек. Той се намръщи. Когато каза на виконта, че Пандора наистина е била любовница на сър Хъмфри, Уинфийлд съвсем не беше предполагал, че негова светлост ще мисли за брак с нея.

Според това, което Сарсбрук знаеше сега, той сигурно си мислеше, че Пандора е жена с леки нрави. Поради това на Уинфийлд му се струваше много по-вероятно намеренията на виконта въобще да не са почтени. Той не познаваше Сарсбрук, но беше светски мъж и знаеше, че благородници, с положението на Сарсбрук, обикновено нямат угризения, когато става дума за жени.

Уинфийлд се изруга наум за поведението си. Нямаше съмнение, че е бил отвратителен негодник, реши той. Ако Пандора знаеше какво е казал на Сарсбрук, тя нямаше никога да му проговори. Той отново се намръщи, замислен за смарагдовата огърлица. Фактът, че я е взел от Сарсбрук, го притесняваше непрекъснато.

Пандора не пропусна да забележи, че брат й изглежда много недоволен и умислен по време на обяда. Когато станаха от масата, тя сложи ръка на рамото му.

— Случило ли се е нещо, Уини? — попита тя.

Уинфийлд наблюдаваше мрачно как другите напускат трапезарията.

— Не, Пан, няма нищо.

— Изглеждаш толкова навъсен. Според мен би трябвало да си много доволен да чуеш колко любезен е бил лорд Сарсбрук.

— Не смятам, че би трябвало да съм доволен от мисълта, че той толкова се е сближил със сестра ми.

Пандора го изгледа изненадано.

— Лорд Сарсбрук се държи напълно подобаващо през цялото време.

— И предполагам, че си се влюбила в него.

Пандора сведе поглед.

— Не знам. Може би.

— Проклятие! Пан, ти не си глупачка като Лизи, която си мисли разни романтични тъпотии. Съвсем сигурна ли си, че намеренията на Сарсбрук са почтени?

— Какво искаш да кажеш?

— Момиче като теб трябва да внимава, Пан. Наистина ли вярваш, че Сарсбрук ще се ожени за някоя без пари и без положение в обществото.

Пандора се разгневи и бузите й се изчервиха.

— Значи смяташ, че би било изумително, ако лорд Сарсбрук ме харесва?

— Не, разбира се, че не. Съжалявам, Пан. Забрави какво съм казал. Аз съм пълен глупак.

— Не бих твърдяла обратното — отряза Пандора.

Тя беше доста наранена от думите на Уинфийлд, въпреки че не смяташе, че са безпричинни. Всъщност, това, което я тревожеше най-много, беше, че той може да е прав. Много добре знаеше, че положението й в обществото правеше този брак малко вероятен. Може би е била глупачка, като си е мислела, че Сарсбрук я харесва достатъчно, за да се ожени за нея. Не й беше приятно да си мисли, че постъпва като наивна ученичка.

— Не се ядосвай — каза Уинфийлд. — Просто мисля за теб. Не искам да те наранят. Внимавай, Пан…

Пандора не отговори. Уинфийлд се намръщи и я остави да стои с нещастен вид в трапезарията. Оттегли се забързано, като си мислеше, че самият той е едно жалко парвеню.