Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (5)

Глава пета

Изминаха още три дни, без да се получи вест от Артър Андърууд и Пандора му написа писмо. Тя прекара дълго време, опитвайки се да реши какво да му пише и преди да остане доволна, трябваше да изхвърли три чернови. Като смяташе, че е най-добре да не споменава направо огърлицата, Пандора го питаше дали той е изпратил интересния пакет, който тя е получила. Когато изпращаше писмото, тя вече започваше да си мисли, че вероятно Артър Андърууд няма нищо общо с това.

Смарагдите бяха внимателно скрити в семейния сейф, въпреки че често се вадеха навън, за да може Лизи да им се любува. Когато дойде денят на соарето на леля Летис, Пандора се зарадва, че им се предлага нещо, което да отклони вниманието им.

Първото навлизане на Лизи в обществото беше голям успех. Тя изглеждаше толкова изящна в роклята, ушита й от Пандора! Както се очакваше, Лизи възбуди голяма част от мъжкото внимание, но когато се върнаха у дома, по-младата от сестрите Марш изрази огромно разочарование, че обкръжението на леля й изглежда скучно и посредствено. Господата не били достатъчно остроумни или хубави, за да заинтригуват Лизи и тя се оплака, че са извън висшите кръгове на обществото.

Очевидно изискванията на Пандора бяха много по-малки, защото тя се беше забавлявала при леля си. Въпреки че в началото се почувства безпомощно старомодна до бляскавата си сестра, Пандора беше доволна, че вижда множество приятели и познати.

След като се върна вкъщи, Пандора разбра защо толкова много се забавлява тази вечер — Артър Андърууд го нямаше. Когато присъстваше на събиранията, той така обсебваше компанията й, че тя имаше чувството, че едва диша.

Два дни след соарето на леля Летис Пандора беше във всекидневната и работеше над друга рокля за Лизи. Брат й Никълъс се втурна в стаята, с господин Стъбс по петите му.

— Пандора! Дойде писмо за теб. Знаех, че ще искаш да го видиш. Може да е от господин Андърууд.

Пандора взе известието от нетърпеливия си малък брат.

— Благодаря, Ники.

Тя разчупи печата и отвори плика, а Никълъс седна на един стол до нея.

— От господин Андърууд е. Най-после има някакъв отговор.

Ники клатеше краката си напред — назад, докато наблюдаваше как сестра му чете писмото. Той беше въодушевен от огърлицата почти колкото Лизи и си мислеше, че е жалко да връщат обратно нещо толкова красиво. Разбира се, за разлика от Лизи, Никълъс смяташе за невъобразима идеята Пандора да се омъжи за Андърууд. Той се беше срещал три пъти с този господин и при всеки случай Андърууд разрошваше грубо косата му и го наричаше симпатично човече. Поради този поздрав, Никълъс нямаше желание да продължава познанството си с Андърууд.

— Какво пише той, Пан?

Пандора вдигна поглед от писмото.

— Остави ме да го довърша, Ники. — Тя обърна листа и набързо прехвърли останалата част.

„Скъпа моя госпожице Марш, що се отнася до въпроса ви, засягащ някакъв интересен пакет, то аз се страхувам, че не зная нищо за това. Не съм изпращал нищо.“

— Но, Пан, ако не е изпратил огърлицата, кой го е направил?

Пандора се намръщи.

— Това — каза тя — е един добър въпрос.

 

 

Когато Пандора четеше писмото на Андърууд, Сарсбрук и Такър пристигнаха в дома на сър Хъмфри Мейтланд. Къщата беше тъмна, някои от мебелите бяха покрити.

Когато отвори вратата на племенника на покойния си господар и на неговия приятел, икономът на сър Хъмфри се оказа в окаян вид.

Въведоха ги в библиотеката на баронета. Завесите бяха дръпнати върху прозорците и стаята беше много тъмна. Когато икономът отмахна завесите, в стаята нахлу ярка светлина, която показа полиците с книги и тежката дъбова мебелировка на библиотеката.

— Мили Боже — възкликна Такър. Той се огледа наоколо и забеляза единствената картина, която висеше в стаята. Беше портрет на един много мрачен предшественик от седемнадесети век.

— Кой е този?

— Това е сър Ричард Мейтланд. Бил е обезглавен от Хенри Осми.

— Тогава той има причина да е недоволен — забеляза Такър с развеселено изражение. — Оказва се, че вуйчо ти е имал доста много книги.

— Те бяха единственото му разточителство — каза Сарсбрук.

Той отиде до бюрото и извади от джоба на жилетката си ключа, който Хънт му беше дал. Отключи чекмеджето и го отвори. Имаше една кутия, натъпкана вероятно с писма.

— Так, ще прегледаш ли книжата върху бюрото? Виж дали има нещо важно. Аз ще прегледам тази кутия с писма.

Такър кимна и се зае с купчина книжа от бюрото.

— Като че ли са разписки — каза той, като ги преглеждаше една по една.

Виконтът изглежда не го чу, защото четеше едно от писмата, извадено от кутията. Такър продължи да разглежда разписките. Повечето бяха за домакински разходи. Такър кимна замислено, като забеляза датите върху листите хартия.

— Изглежда вуйчо ти е бил много редовен при изплащането на сметките си. Представям си колко ли са го обичали месарят, пекарят и майсторът на свещи.

Сарсбрук вдигна поглед.

— Да, не се съмнявам. Оказва се, че повечето писма са от майка ми. Доста са стари. Иска ми се да ги прочета. Предполагам, че и Изабел ще бъде силно заинтригувана.

Такър кимна разсеяно и започна да преглежда друга разписка.

— Но какво е това? — възкликна той внезапно.

— Кое?

Такър изгледа приятеля си с интерес.

— Оказва се, че книгите не са единственото разточителство на вуйчо ти.

Той подаде листа на Сарсбрук.

— Какво е това, по дяволите! — възкликна и виконтът. — Уентуърт и Джонсън, бижутери. Хиляда лири за смарагдова огърлица! Издадена е в деня, когато е починал. Това е много странно, Так.

— Наистина — отвърна той. — Смятах, че вуйчо ти не е оставил вдовица.

— Той беше заклет ерген. Мислех, че живее като монах. Не може да си мислиш, че е купил тази огърлица за някоя жена?

— Скъпи ми Робин, за кого друг се купуват бижута?

Сарсбрук продължи да се взира в разписката.

— Може би сред писмата му ще има някакъв ключ. Ако има някаква жена, със сигурност ще има и кореспонденция.

— Вероятно. Да потърсим любовни писма. Сигурно има тайник под чекмеджето, където сър Хъмфри ги е скрил.

— Не говори абсурди — сряза го Сарсбрук.

Такър избухна в смях.

— Не е толкова невероятно, Робин. Прегледай останалите неща в бюрото.

Виконтът отвори другите чекмеджета. Там намери канцеларски материали, восък за писма, пера за писалки, парчета хартия с драсканици по тях, но нямаше никакви внимателно увити парфюмирани писма.

— Няма нищо.

— Дай да видя — намеси се Такър, като отиде от другата страна на бюрото, откъдето можеше да надникне в чекмеджетата.

— Моят баща имаше подобно на това бюро и там имаше тайно чекмедже.

— Тайни чекмеджета — присмя се Сарсбрук. — Прекалено много романи четеш.

— Може и така да е — отговори Такър, като продължи да изучава бюрото.

Бавно издърпваше чекмеджетата и леко почукваше по дъното на всяко. Търсенето му се оказа безплодно, но Такър остана невъзмутим.

— Премести се, ако обичаш, Робин. Пречиш ми.

— Разбира се — изръмжа Сарсбрук, стана от стола и се отдръпна от бюрото.

Такър отмести стола, застана на колене и се мушна под бюрото. Виконтът го чу да почуква някъде отдолу.

— Какво правиш, дявол да го вземе! — възмути се той.

— Чакай малко — изръмжа Такър и продължи да пълзи. — Мисля, че го намерих.

— Какво!

— Да, тук долу има чекмедже. Не съм сигурен как трябва да го отворя.

Смълчаха се, докато Такър се опитваше да освободи езичето на скритото чекмедже.

— Voila^[1]! — извика той накрая и се измъкна изпод бюрото със самодоволен вид. — Виж, тук има нещо. Някаква книга.

Сарсбрук взе книгата от приятеля си.

— Има вид на дневник.

— Чудесно. Може би вуйчо ти споменава за късметлийката, която е получила смарагдовата огърлица.

Виконтът отново седна зад бюрото и отвори книгата. Такър придърпа едно кресло до него.

— Дневник е. Първите записки са от февруари 1814.

— Преди около две години. Споменава ли някаква дама?

Сарсбрук прегледа първата страница.

— Не знам дали вуйчо ми би искал да чета дневника му. Може би е по-почтено да го хвърля в огъня.

— Можеш да го хвърлиш, щом откриеш нещо за огърлицата. Гризе ме любопитство.

Виконтът не отговори. Той отгърна страницата на дневника, като четеше с изострено внимание.

— Мили Боже! — промърмори той.

— Какво има, Робин?

— Почакай малко, Так — махна с ръка Сарсбрук и продължи да чете.

Такър седеше и го наблюдаваше с интерес. Виконтът смяташе, че четивото е колкото увлекателно, толкова и шокиращо. Беше смятал застаряващия си вуйчо за саможив старец, който нищо не знае за жените и откритието, че дневникът на сър Хъмфри представлява подробно описание на любовните му отношения с някоя си госпожица М. беше едно обезпокоително откровение.

Госпожица М. беше, според думите на баронета, богиня, която му донесла радостите на Венера. Въпреки че не се смяташе за прекалено срамежлив, виконтът не беше подготвен да открие толкова живо описание на прелестите на дамата. Сър Хъмфри започваше достатъчно невинно, като разкриваше млечнобелите шия и рамене на любимата си, а после продължаваше към нейните съвършени гърди, нежни и апетитни сфери, с които правех каквото си поискам и нейните закръглени бедра, които тръпнеха от моето докосване. По-нататъшните описания накараха Сарсбрук да се изчерви.

— По дяволите, Робин, ще ми кажеш ли какво пише там? — настоя Такър, който, като забеляза изражението на приятеля си, стана нетърпелив.

— След малко, Так — възпря го Сарсбрук, като прелистваше страниците. Очите му спряха на един параграф.

„И аз я открих в спалнята й, легнала в леглото, а нощницата й се беше свлякла от раменете й. Червените й коси се бяха разпилели върху възглавницата, а прекрасното й лице беше поруменяло от желание.“

Разказът продължаваше, описвайки неприличните веселби, които са следвали. Докато четеше, Сарсбрук усети, че тялото му неволно потръпва. Той затвори рязко книгата и малко трудно си възвърна самообладанието.

— Какво е писал? — настоя Такър.

Виконтът се намръщи, после подаде дневника на приятеля си.

— Трябва да се закълнеш, че на никого нищо няма да казваш за това.

— Заклевам се в честта си — обяви Такър и взе книгата.

Сарсбрук наблюдаваше как очите на приятеля му се разшириха, щом започна да чете.

— За Бога, вуйчо ти ли е писал това? И ти мислеше, че е живял като монах. Но предполагам, че има и много развратни монаси, нали? — Той продължи да чете. — Небеса, ще ми се да видя тази госпожица М.

— Женен мъж си, Так!

— Благодаря на Бога. След като четох това, много се радвам, че си имам прекрасно момиче, което довечера ще сподели леглото ми.

— Върни ми го — изрече сприхаво Сарсбрук и грабна дневника от приятеля си. — И престани да се хилиш. Не виждам нищо смешно в това.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Такър, като едва се въздържаше да не избухне в смях. — За смарагдите споменава ли?

Виконтът отново отвори дневника, отгърна на последната страница и прочете на глас:

„Поръчал съм за моята най-скъпа госпожица М. огърлица от смарагди, за които казват, че са от короната на древна кралица. Колко прекрасно ще изглеждат с чудесните й червени коси.“

Прегледа следващите няколко реда и продължи:

„Днес ще й отнесат огърлицата. Не се чувствам достатъчно добре, за да отида сам при нея. Най-скъпата ми госпожица М. беше толкова нетърпелива да я види. Иска ми се да съм там, за да я наблюдавам, когато я погледне за пръв път. Знам, че трябва да променя завещанието си, за да предпазя моето скъпо момиче, ако нещо се случи с мен. Веднага ще пиша на Хънт. Трябва да пиша и на Сарсбрук. Той е добро момче. Ще поверя милата ми госпожица М. на неговите грижи. Той няма да ме разочарова.“

— Променил ли е завещанието си? — попита Такър. — Предполагам, че скоро ще научим самоличността на тази госпожица М.

— Не съм толкова сигурен, Так — промълви виконтът. — Тези записки са от деня, в който е починал.

Сарсбрук отново се намръщи и затвори дневника.