Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (7)

Глава седма

При прочитането на завещанието на сър Хъмфри Мейтланд никой не се изненада, че лорд Сарсбрук е главният наследник. Баронетът имаше малцина близки родственици. Най-голямото от три деца, сър Хъмфри имаше две сестри, едната, от които беше майката на Сарсбрук. Другата сестра — Ан, се беше омъжила против желанието на семейството си, като избягала с по-малкия син — неудачник на земеделец. Родителите на сър Хъмфри бяха лишили от наследство упоритото си отроче. Баронетът се беше съгласил с родителите си и до края на живота си отказваше всякакви контакти със сестра си.

През последните години сър Хъмфри беше отстъпил дотолкова, че приемаше по-малкия син на сестра си, Майлс Брекли. Но след като се срещна няколко пъти с племенника си, баронетът започна да изпитва неприязън към него. Антипатията му се дължеше предимно на нахалството на младия господин Брекли да поиска финансова помощ от богатия вуйчо.

Майлс Брекли и майка му присъстваха при четенето на завещанието на сър Хъмфри. Въпреки неблагоприятното положение в семейството, Брекли имаха някаква надежда, че баронетът е променил нещо в последната минута. Все пак госпожа Брекли и синът й бяха жестоко разочаровани, когато чуха, че сър Хъмфри оставя на сестра си Ан скромната сума от сто лири. На племенника си Майлс той оставяше жалката сума от десет лири.

Повече провървя на сестрата на Сарсбрук и семейството й. Изабел получаваше десет хиляди лири, а всяко от децата й по пет хиляди. Имаше още няколко разпореждания за дългогодишни прислужници, но остатъкът от богатството на сър Хъмфри оставаше за Сарсбрук. Тъй като баронетът беше живял пестеливо, увеличавайки през годините богатствата си чрез благоразумни вложения и покупки на плодородни земи, то притежанията му бяха огромни.

Трудно беше да се изчисли точната стойност на всичко, но знаещи хора смятаха, че наследството на Сарсбрук е повече от милион лири. И тъй като той вече имаше значителна собственост, виконтът щеше скоро да се превърне в един от най-богатите мъже в Англия.

Сарсбрук очакваше, че ще бъде основният приемник на собствеността на вуйчо си, защото много добре знаеше, че сър Хъмфри никога не се е сдобрявал истински със сестра си Ан. Все пак той съжали братовчед си и леля си, когато чу нищожната сума, която оставаше за тях.

След прочитането на завещанието Майлс Брекли отправи леден поглед към виконта, а майка му държеше кърпичка до очите си. Сарсбрук ги пренебрегна, като придоби презрителния вид, запазен за хората, които действително му бяха неприятни. Въпреки че беше срещал Майлс Брекли само четири пъти, това му беше достатъчно, за да си състави изключително неблагоприятно мнение за братовчед си. Виконтът и Изабел не говориха нито с Брекли, нито с майка му и минаха покрай тях, сякаш те не съществуваха.

След прочитане на завещанието виконтът неохотно се съгласи да се присъедини към сестра си и съпруга й за чая. Когато седнаха в гостната на Изабел, разговорът, разбира се, се насочи към завещанието.

— Трябва да кажа, че не съм очаквал старецът да се отнесе толкова добре с мен — каза съпругът на Изабел, като взе чашата си с чай. — Той едва ни познаваше.

— Той си беше особен — додаде Изабел. — Не се срещаше с никого друг, освен с Робърт. Ужасявах се от него.

— Това е смешно — каза Сарсбрук.

— Беше нещо като отшелник — продължи замислен лорд Върдън. — Мисля, че съм го срещал веднъж. Поздрави ме едва — едва. Но сега имам по-добро мнение за него.

— Както и аз — прибави Изабел. — Видя ли как ни гледаше този противен Майлс Брекли? Какво безочие! Защо ще си мисли, че вуйчо Хъмфри би му оставил нещо? В края на краищата, когато леля Ан избяга с баща му това едва не уби баба. От това, което съм чувала за леля си и братовчед си, те не заслужават да мислим за тях.

— Толкова обичам семейните вражди — изхихика Върдън. — В моето семейство всички се разбираме славно. Иска ми се една кавга.

Сарсбрук погледна зет си. Смяташе го за голям тъпак. Реши, че самият той не би имал нищо против една семейна вражда, която ще му попречи да разговаря с Върдън.

— Доста ми е жал за тях — каза той накрая.

— О, хайде, Робърт — нацупи се Изабел. — Не може да мислиш, че те заслужават да получат нещо повече от вуйчо.

Виконтът повдигна рамене.

— Съмнявам се, че въобще някой заслужава нещо. Но Брекли и майка му получиха направо нищо. Тяхната кръвна връзка е толкова близка, колкото и нашата.

— Е, ти имаш прекалено меко сърце, Сарсбрук — изгледа го с интерес Върдън. — Чувал съм много истории за братовчед ти Брекли и нито една от тях не е положителна.

— Наистина — кимна Изабел, — той е само един интригант, който гони зестра.

— Не се и съмнявам — съгласи се виконтът, — но такива са половината от посетителите на най-представителните гостни в Лондон. Със сигурност не липсват гонещи зестра, било мъже или жени.

— Толкова си циничен, Робърт — изрече строго Изабел.

— Ако някой може да живее на този свят, без да е циник — отвърна Сарсбрук, — той е глупак.

— Хайде, хайде, това са глупости — намеси се Върдън. — Аз не съм циник, ни най-малко.

Виконтът се изкушаваше да отбележи, че думите на зет му са доказателство за тази теория, защото той наистина смяташе Върдън за голям глупак. Наложи си огромен самоконтрол и само повдигна леко вежди.

— Страхувам се, че трябва да се връщам в Сарсбрук хаус. Извинете ме.

— Ще дойдеш ли на вечеря в петък, Робърт? Ще има малко събиране. Кажи, че ще дойдеш.

— Невъзможно, Изабел — отговори Сарсбрук. — Знаеш, че мразя тържествените вечери.

— Всяка моя покана ли смяташ да отказваш?

— Най-вероятно.

— Не може да си решил да се криеш от обществото през целия Сезон.

— Смятам това за отлична идея — отвърна Сарсбрук. — Сега трябва да ме извините. Трябва да си вървя.

Доста пораздразнена от брат си, Изабел не съжаляваше, че си тръгва. Когато той напусна гостната, тя поклати глава.

— С всяка година брат ми става се по-ексцентричен. Много скоро той ще бъде същият отшелник, какъвто беше вуйчо Хъмфри.

Върдън кимна.

— Брат ти не ме харесва.

— Той не харесва никого.

Някак си утешен от това, че не е единственият, към когото богатият виконт е зле разположен, Върдън се усмихна.

— Скъпа ми Изабел, навярно не съм ти разказал какво каза госпожа Фицхъбърт на лейди Уестлънт.

Очевидно забравил изцяло трудния си зет, баронът се отдаде на последната клюка.

 

 

На следната сутрин виконтът стана рано, както си му беше обичаят. След като приключи с редовната си енергична разходка в Хайд парк, той хапна лека закуска, преди да се оттегли в библиотеката си, за да работи над превода на Омир. Известно време Сарсбрук работи прилежно, но откри, че му е трудно да се концентрира. Колкото и да се опитваше, все не можеше да откъсне мисълта си от покойния си вуйчо Хъмфри и от необичайния дневник на баронета.

Известно време Сарсбрук се труди над един особено мъчен откъс, но скоро го остави настрана. След това отключи чекмеджето на бюрото си и извади дневника на сър Хъмфри от новото му скривалище. След като го донесе в дома си, той го прочете изцяло. Въпреки че Сарсбрук се чувстваше неудобно от нездравия си интерес към неприличните откровения на вуйчо си, книгата беше неустоима.

След като препрочете отново първата част на дневника, виконтът го затвори. Нищо нямаше да се реши, ако се мотае над неприличния документ, каза си той строго. Винаги беше вярвал твърдо, че човек може да контролира страстите си. Класическите гръцки учения го бяха привързали към идеята, че логиката и разумът трябва да ръководят низките инстинкти.

Той се намръщи, осъзнавайки, че низките инстинкти изглеждаха по-лесни за овладяване, преди да прочете за тази госпожица М. След като научи за любовницата на вуйчо си, той откри, че мисли за тази дама тревожно често. Разбира се, тя трудно можеше да се нарече дама, според виконта.

Сарсбрук се замисли за последните притеснения на вуйчо си за госпожица М. Той беше очаквал от племенника си да се погрижи за нея. Виконтът се намръщи. Какво се очакваше от него? Как се грижи човек за любовницата на вуйчо си? Най-вероятно сър Хъмфри вече я е засипал с подаръци и пари. В крайна сметка оставаше доказателството за смарагдовата огърлица.

Виконтът издърпа разписката за бижуто, която беше пъхнал в дневника. Ако имаше желание да открие самоличността на госпожица М, единственото, което трябваше да направи, беше да посети Уентуърт и Джонсън, които се намираха на крайбрежната улица.

Известно време Сарсбрук се взира замислено в разписката, после пъхна листа хартия в джоба си. Върна дневника в чекмеджето, заключи го, стана от бюрото и извика за каретата си.

Не мина много време, преди виконтът да пристигне в бижутерския магазин. Господин Уентуърт поздрави Сарсбрук учтиво и с достойнство, както поздравяваше вероятните клиенти. Когато високият, млад господин извади разписката за смарагдовата огърлица и я подаде на Уентуърт, бижутерът го погледна с любопитство.

— Искам да знам на кого е изпратена тази огърлица — обяви Сарсбрук.

— Страхувам се, господине, че тази информация е поверителна. Мога ли да попитам за името ви и защо я искате?

— Името ми е Сарсбрук — отвърна виконтът, — а причините ще запазя за себе си.

— Лорд Сарсбрук? Значи вие сте племенникът на покойния сър Хъмфри. Моите съболезнования, милорд.

— Да, да — избъбри виконтът нетърпеливо. — А сега, какви са името и адресът на личността, на която е изпратена огърлицата?

— Разбира се, милорд — кимна Уентуърт. — Трябва да ме извините. Не знаех кой е ваша светлост. Наистина ме извинете. Веднага ще ви дам тази информация. — Той се отдалечи забързано и след малко се върна с лист хартия, който подаде на Сарсбрук. — Това са името и адресът на дамата, на която е отнесена огърлицата.

Виконтът им хвърли един поглед.

„Госпожица Марш. Кларънс плейс, 16“

— Благодаря — кимна Сарсбрук.

— О, за мен беше огромно удоволствие, милорд — каза бижутерът.

Сарсбрук отвърна на тази забележка с ново, величествено кимване и напусна бижутерския магазин. Каза на кочияша да отиде на адреса, който му беше дал Уентуърт и се отпусна в плюшената седалка на каретата си. Значи името й беше госпожица Марш, каза си той. Достатъчно обикновено име, нищо крещящо. Той се взираше през прозореца, докато каретата минаваше по шумните лондонски улици. Ако има късмет, помисли си, много скоро ще съзре страстната госпожица М.

 

 

Пандора се прибра вкъщи в чудесно настроение. Тъкмо се връщаше от разходка в парка, заедно с Никълъс и господин Стъбс. Времето беше хладно, разходката — освежителна. Пандора се беше наслаждавала на веселото бъбрене на Никълъс и на бурния ентусиазъм на господин Стъбс, когато той забележеше катерици или други очарователни същества в парка.

Влизайки, Пандора остави сламената си шапка върху един от столовете в гостната. После взе сутрешната поща и седна на дивана. Никълъс, който се беше поспрял в преддверието, за да даде шапката си на прислужницата, се втурна в стаята с господин Стъбс по петите.

— Марта каза, че татко е завел Лизи при шивача на ръкавици — информира той.

— Къде е Уини?

— Марта каза, че е отишъл при господин Олдрих.

— О — промълви Пандора.

Господин Олдрих беше един от най-близките приятели на Уинфийлд. Въпреки че доста го харесваше, Пандора смяташе, че господин Олдрих е безотговорен младеж, който окуражаваше лошите навици на брат й. Пандора погледна към часовника на камината.

— Почти десет е. Учителят ти ще бъде тук в десет и тридесет. Готов ли си с уроците си?

— Никога не съм готов — въздъхна Никълъс. — А господин Мосън е толкова сърдит.

— Ако ти учеше уроците си, той нямаше да бъде толкова сърдит. По-добре върви да учиш, преди да е дошъл.

— Добре, Пан — съгласи се мрачно Никълъс. — Хайде, господин Стъбс.

Малкото куче последва господаря си, който неохотно напусна гостната.

Пандора започна да преглежда пощата. Имаше няколко писма и доста други пликове, които Пандора знаеше, че ще се окажат сметки. Като позна почерка на една добра приятелка върху едното писмо, Пандора го отвори нетърпеливо. Тъкмо беше започнала да чете, когато брат й отново влезе в стаята с книга в ръка.

— Ники, трябва да учиш.

— Но аз нищо не разбирам. Какво пише тук?

Той пъхна книгата в ръцете на сестра си и показа един откъс. Пандора го погледна.

— Както казва Шекспир Нищо не разбирам. — Тя се усмихна. — Много добре знаеш, че съм учила съвсем малко гръцки. Татко винаги е казвал, че изучаването на гръцкия трябва да бъде оставено за господата.

— Не разбирам защо жените трябва да имат такъв късмет — промърмори Никълъс. — Нищо ли не можеш да разбереш?

Пандора поклати глава.

— Страхувам се, че много малко разбирам.

— Извинете, госпожице — прислужницата влезе в гостната. — Един господин иска да ви види.

Пандора изглеждаше изненадана. Не беше час, в който човек очаква посетители.

— Кой е, Марта?

— Даде ми картичката си, госпожице.

Прислужницата подаде визитната картичка на господарката си. Пандора взе картичката и я погледна с любопитство. На нея пишеше Виконт Сарсбрук. Пандора погледна прислужницата малко изненадано.

— Виконт Сарсбрук?

— Той чака в преддверието, госпожице. Какво да правя?

— Не знам — избъбри Пандора, която се беше постреснала.

Кой беше този виконт Сарсбрук и защо ще иска да я види? Внезапно я прониза предчувствие. Огърлицата! Сигурно е заради смарагдите.

— Ще се срещна с него, Марта. Покани го.

Прислужницата кимна и побърза да се върне при високопоставения посетител.

— Кой е, Пандора? — попита Никълъс.

— Един господин ще ни посети. Внимавай с маниерите си, Никълъс — каза Пандора, като стана от мястото си на дивана и се загледа в очакване във вратата.

След миг влезе един господин. Като забеляза Пандора и Ники, той спря и ги огледа. На лицето му имаше странно изражение, близко до объркване.

— Лорд Сарсбрук? — посрещна го Пандора, като забеляза неуверения поглед на посетителя. — Аз съм госпожица Марш. А това е брат ми Никълъс.

Нетърпелив да покаже добрите си маниери, Никълъс се поклони тържествено.

— Ваш слуга, господине — каза той.

Виконтът осъзнаваше, че се е зазяпал, но беше изключително изненадан от външността на госпожица Марш. Той си помисли, че е много симпатична, но доста по-млада, отколкото беше очаквал. Все пак, ето я медночервената коса, която вуйчо му беше възпявал. Очите му обходиха хубавата фигура на Пандора с остър интерес, като отбелязаха чувствено закръглените й гърди под скромната муселинена рокля с високо деколте, в която беше облечена.

Значи това била буйната и страстна госпожица М. Колко благоприлична и скромна изглежда, помисли си виконтът. Но като погледна лицето й, Сарсбрук реши, че е открил отблясък от чувствената й натура в привлекателните пълни устни и в изразителните очи.

— Нещо не е наред ли, милорд?

— Не е наред ли? — каза Сарсбрук. — Не, нищо.

Пандора погледна виконта с очакване. Той продължи да я оглежда толкова напрегнато, че тя се почувства неловко. Въпреки че беше пообъркана от посетителя, Пандора успя да отвърне на погледа му. В него имаше нещо, помисли си тя, което беше доста привлекателно.

Пандора знаеше, че Лизи няма да обяви виконта за впечатляващ, защото той беше облечен съвсем обикновено и не беше изключително красив. Лицето му беше тясно и прекалено ъгловато. Но в кафявите му очи имаше някаква сила, която ускори пулса й.

— Седнете, ако обичате, лорд Сарсбрук — покани го най-накрая Пандора, като се надяваше, че гласът й няма да издаде факта, че смята посетителя си за доста смущаващ.

— Да, благодаря.

Виконтът изчака учтиво Пандора да седне, преди да заеме мястото срещу нея. Никълъс, абсолютно очарован от високопоставения посетител, побърза също да седне. Негова светлост го изгледа с неодобрение.

— Смятам, госпожице Марш, че е по-добре да поговоря с вас насаме.

— Да, разбира се. Никълъс, върви в стаята си. Трябва да научиш урока си по гръцки, преди господин Мосън да пристигне.

— Добре — въздъхна той и се изправи без желание от стола.

Запъти се към вратата, но после спря. Момчето погледна виконта и се поколеба.

— Знаете ли гръцки, милорд?

— Гръцки? — Неочакваният въпрос отклони вниманието на Сарсбрук от Пандора. — Да, знам.

— О, добре. Бихте ли погледнали това за малко, господине? Тази част въобще не мога да я разбера. Господин Мосън ще ми се ядоса. Той има ужасен нрав. Пандора не може да ми помогне, защото жените рядко знаят гръцки, нали, господине? — Никълъс бързо прелисти страниците на книгата, докато стигне търсения откъс. Той го показа с пръст. — Ето тук, господине. Виконтът погледна текста.

„Персийците имали обичай да обмислят важни теми, след като са се позагрели с вино, но каквото и да решели в такова състояние, то отново им се предлагало на сутринта, когато са по-охладнели. А също, каквото и да обсъждали трезви, то винаги било преглеждано втори път, след като си пийнели.“

Сарсбрук се обърна към момчето:

— Херодот.

Никълъс го погледна с неприкрито възхищение.

— О, благодаря, милорд! Сигурно знаете гръцки почти толкова добре, колкото и господин Мосън.

— Наистина — отвърна Сарсбрук, като позволи на една лека усмивка да се появи на устните му — и предлагам да поработите по-сериозно, господине.

— Послушай лорд Сарсбрук, Никълъс — намеси се Пандора. — Предполагам, че когато е бил на твоята възраст, той е учил много старателно. А сега тръгвай. Лорд Сарсбрук иска да говори с мен.

— Благодаря ви отново, господине — избъбри Никълъс, преди да си тръгне с нежелание.

Когато той излезе, Пандора се почувства попритеснена, че е сама с виконта.

— Изглежда се занимавате с наука, лорд Сарсбрук — започна тя.

— Посветих значително време на изучаването на гръцки — поясни той и продължи да я наблюдава с голям интерес.

— Наистина — смотолеви Пандора. Тя погледна надолу към ръцете си, после отново към него. — Може би ще е най-добре, милорд, ако кажете каква е целта на посещението ви.

— Целта на посещението ми? — Сарсбрук внезапно се смути. — Да, разбира се — каза той. — Простете ми. Сигурно се чудите защо ли съм дошъл тук?

— Така е, милорд.

— Добре, ще мина направо на въпроса. Аз съм племенник на сър Хъмфри Мейтланд. — Виконтът очакваше неговото изявление да предизвика някаква реакция в слушателката му, но Пандора просто продължи да го гледа с очакване. — Желанието на вуйчо ми е да се погрижа за вас. Не бива да се тревожите. Ще направя това, което искаше вуйчо ми и ще се погрижа добре за вас.

— Съжалявам, лорд Сарсбрук — изрече бавно Пандора, като му отправи объркан поглед. — Не разбирам за какво говорите. Не познавам сър Хъмфри Мейтланд. Страхувам се, че ме бъркате с някого. Аз съм Пандора Марш. Вие със сигурност търсите друга жена.

— Пандора — каза Сарсбрук. — Тази, която пуснала злото по света.

— Това е абсурдна история — не се съгласи Пандора. — Извинение на мъжете, за да обвиняват за всичко жените.

— Може би — разтегли Сарсбрук, като си мислеше, че Пандора е много подходящо име за госпожица М. — Но госпожице Марш, искам да ви кажа, че няма никаква нужда да се преструвате, че не познавате вуйчо ми.

— Не се преструвам. Никога не съм срещала сър Хъмфри Мейтланд.

— Тогава значи не сте получавала една смарагдова огърлица, изпратена ви от моя вуйчо?

— Огърлицата! О, да, наистина получих огърлицата, но това беше грешка. Сигурно са я доставили на погрешен адрес.

— А нима вие имате навика да задържате смарагдови огърлици, изпратени ви от съвсем непознати хора?

— Не знаех кой я е изпратил — заекна Пандора. — Опитвах се да открия кой го е направил. Щях да я върна. Веднага ще я донеса.

— Не, няма нужда. Моят вуйчо е искал да ви я даде. Това е било едно от последните неща, които е сторил, преди да умре.

— Преди да умре? — сепна се Пандора.

— Не знаехте ли?

— Не, не знаех. Но защо да знам? Никога не съм го срещала.

— Госпожице Марш, наистина няма нужда да отричате. О, вероятно мога да разбера нежеланието ви. Очевидно сте внимавала да поддържате външно благоприличие. Но имате думата ми, че никой няма да узнае, че сте била любовница на вуйчо ми.

— Негова любовница? — Пандора го изгледа изумена. Внезапно се почувства като в някакъв лош сън. — Трябва да ви помоля да напуснете дома ми, господине! Не съм била ничия любовница. Направил сте много сериозна грешка. — Тя стана от стола си и Сарсбрук я последва. — Това е съвсем нелепо. Бих се разсмяла, ако не бях толкова засегната. Наистина трябва да ви помоля да си вървите веднага, милорд. Ще отида да донеса огърлицата.

— Няма нужда, госпожице Марш! Искам да задържите огърлицата. И няма да ви притеснявам повече. Не се съмнявам, че вестта за смъртта на вуйчо ми е изключително разстройваща.

— Не познавам вуйчо ви! — кресна Пандора раздразнено.

— Както желаете, госпожице Марш — отвърна виконтът. Той й кимна и се обърна да си върви. После спря и отново застана срещу нея. — Според желанието на вуйчо ми, реших да ви изплатя веднага хиляда лири. След това ще получавате по петстотин лири на година. Смятам, че това ще бъде повече от достатъчно.

— Това е изключително абсурдно! Защо отказвате да повярвате, че никога не съм била любовница на вуйчо ви!

Сарсбрук я погледна мрачно.

— Защото сте точно такава, каквато ви описва. Сега трябва да ви оставя. Приятен ден, госпожица М. Можете да очаквате парите си много скоро.

— Няма да ги приема — отряза Пандора.

— Както желаете. — И виконтът напусна стаята.

Когато той си тръгна, Пандора отново седна на стола. Взе визитната картичка, която беше изпуснала там. Луд ли беше този лорд Сарсбрук? Той щеше да й изплати хиляда лири, защото си мислеше, че тя е любовница на вуйчо му, въпреки факта, че тя бурно отричаше това? Всичко беше прекалено абсурдно.

Поне загадката с огърлицата се разреши, каза си Пандора. Тя се намръщи, като си помисли за бижуто. Сега поне знаеше на кого може да го върне. Тя реши да накара Уинфийлд да направи това веднага.

Пандора седеше със скръстени ръце и си припомняше невероятната сцена, в която тъкмо беше участвала. Зачуди се за истинската любовница на сър Хъмфри. Къде ли е тя? Дали е очаквала да получи смарагдова огърлица? Пандора се замисли. Може би истинската любовница на сър Хъмфри щеше да се появи. Може би ще се обади на виконта и ще обясни коя е. Колко унизен ще бъде лорд Сарсбрук, когато разбере, че сам се е направил на глупак.

Пандора се усмихна при тази мисъл, като искрено се надяваше истинската госпожица М. да се появи.