Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (3)

Глава трета

Робърт Диспенсър, четвърти виконт Сарсбрук, вървеше забързано през Хайд парк. Беше ясен, слънчев ден в края на април. Лондончани, нетърпеливи да се възползват от предимствата на хубавото време, изпълваха парка. Имаше модерни дами и господа, които се возеха в бляскави файтони, както и всякакви други хора, обикалящи из обширния зелен парк.

Лорд Сарсбрук отдавна имаше обичая всяка сутрин да се поразходи, независимо дали вали или е слънчево. Тези разходки осигуряваха необходимото раздвижване на виконта, като му даваха и време за размишления.

Негова светлост беше създание с много постоянни навици и добре подреденият му живот предлагаше малко изненади. Жилището на виконта в Лондон беше Сарсбрук хаус — един впечатляващ замък, построен по времето на кралица Ан. Живееше там сам, посрещаше малко посетители и прекарваше недостатъчно време сред лондонското общество.

За човек със забележително богатство и видни предшественици, той водеше изключително просто съществуване. Негово височество се обличаше много обикновено, защото нямаше търпение да се докарва. Обръщаше повече внимание на удобството, отколкото на това, което диктуваше модата. Не се интересуваше от нещата, които другите си мислеха за него — нещо, което рядко се срещаше. И така той беше свободен да прави каквото му харесваше и да живее както си пожелае.

Въпреки че беше обичайно господата с неговото положение да прекарват голяма част от времето си в спортни надпревари, подобни забавления малко интересуваха Сарсбрук. Не обичаше лова и стрелбата, а конните надбягвания въобще не го засягаха. Не се впускаше и в надпреварата между някои благородници да преследват жени със съмнителна репутация.

Виконтът ненавиждаше и проявите на обществото, отвратен от непрестанното бърборене на младите дами, които се надяваха да го впечатлят. Поради ранга и богатството си, Сарсбрук беше смятан за отличен улов, но той съвсем нямаше желание да бъде хванат.

Негово височество нямаше много високо мнение за женския пол, но ако някой го наречеше женомразец, нямаше да бъде точен, защото като цяло мнението му за мъжкия пол беше също толкова лошо. На двайсет и шест, Сарсбрук беше получил чрез наблюденията си над човешката раса една много мрачна картина. Беше необичайно цинично и имаше склонността да мрази повечето хора. В резултат, всички, които се срещнеха с виконта, го обявяваха за горделив, груб и съвсем неприятен.

Това, че обществото не го одобряваше, съвсем не го тревожеше. Вместо това той предпочиташе компанията на книгите си и на малкото близки приятели.

Ако някой наблюдаваше разхождащия се из парка Сарсбрук, то щеше да види висок млад мъж, облечен във внушително сако и панталони и с цилиндър на главата. На слабото ъгловато лице на виконта имаше замислено изражение, защото той размишляваше върху някои заплетени въпроси от гръцката философия.

Отдаден на интелектуални занимания още от детските си години, виконтът живо се интересуваше от класически учения. Притежаваше толкова голяма дарба за латински и гръцки, че удиви преподавателите си в Итън. Сред благородниците не се срещаха често учени. Всъщност, ако човек се отдадеше сериозно на науката, повечето членове на обществото смятаха това за съмнително. Въпреки това нищо не можа да възпре Сарсбрук, който беше упорито момче с учудваща самоувереност. В Итън се беше сприятелил с по-усърдните момчета, независимо дали семействата им отговаряха на изискванията на останалите аристократи.

След смъртта на баща си, преди пет години, Сарсбрук наследи земите и титлата му. Поради чувството си за дълг и отговорност, той много добросъвестно стопанисваше земите на рода Сарсбрук.

Интересът на виконта към управлението на обширната му собственост, както и непресъхващото въодушевление при изучаването на древногръцкия и древноримския свят, заемаха голяма част от времето му. В настоящия момент той прекарваше доста време като правеше нов превод на омировата Илиада.

Виконтът излезе от парка и тръгна към Сарсбрук хаус. Когато пристигна в жилището си, той беше посрещнат от иконома.

— Господарю!

— Арчър — отвърна той и подаде шапката и ръкавиците си на слугата.

— Господин Хънт е тук, за да се срещне с вас. Чака във всекидневната.

— Господин Хънт? Добре. Ще се видя с него.

Сарсбрук се намръщи, учуден какво ли може да иска посетителят му. Хънт беше адвокат и се занимаваше с работите на вуйчо му — сър Хъмфри Мейтланд.

Негово височество влезе в стаята и адвокатът се изправи.

— Лорд Сарсбрук — поздрави той и се поклони леко.

— Хънт — отвърна виконтът, забелязал мрачното изражение на другия мъж. — Нещо не е наред ли?

— Страхувам се, че е така, милорд. Нося много лоши новини.

— За вуйчо ли? Болен ли е?

— Много съжалявам, че нося такава вест, милорд, но сър Хъмфри почина снощи.

— Мили Боже! Но аз го видях миналата седмица. Изглеждаше съвсем добре.

— Така е, милорд. Аз се срещнах с вуйчо ви само преди два дни. Доктор Ийвънс смята, че е от сърцето. Съчувствам ви. Вашият вуйчо беше добър човек. Ще ни липсва много.

Сарсбрук кимна, като се опитваше да възприеме чутото. Новината за смъртта на вуйчо му беше ужасен шок. Сър Хъмфри му допадаше. В действителност той беше сред малкото личности, към които виконтът беше привързан. Баронетът беше единственият роднина, на когото Сарсбрук разчиташе. Виконтът с мъка запази изражението си непроменено.

— Извинете ме, Хънт. Тази новина е така неочаквана…

— Така е, милорд. Поседнете.

Сарсбрук се отпусна на дивана. Хънт продължи да говори за уреждането на погребението, но виконтът почти не го слушаше. Усети, че се е размислил за сър Хъмфри. Баронетът беше симпатичен и добродушен, но и ексцентричен човек. Той беше много привързан към племенника си Робърт, който винаги вземаше неговата страна. Адвокатът продължаваше да нарежда, а Сарсбрук се взираше унило напред. Искаше му се да има някаква възможност да се сбогува с любимия си роднина.

 

 

Следобеда, след получаването на смарагдовата огърлица, Пандора прекара у дома си в страх от предстоящото посещение на Андърууд. Беше прекарала сутринта в мрачни размишления, като се чудеше дали не проявява глупост, щом отблъсква толкова богат човек. В края на краищата, сега семейството им изпитваше жестоко финансово напрежение. Със сигурност един мъж, богат колкото Артър Андърууд, можеше да им помогне. Ако тя се омъжи за него, той ще бъде задължен да го направи.

Господин Марш държеше непреклонно на мнението си, че Пандора трябва да откаже на Андърууд, като казваше, че такъв брак ще бъде много потискащ. Неведнъж й беше казвал, че няма желание да я види омъжена за човек, който е по-стар и от него, особено ако този човек се казва Артър Андърууд.

Когато господин Марш видя смарагдовата огърлица, той бе по-удивен и от Пандора. Самият той беше благ човек, но въпреки това се раздразни от дързостта на Андърууд. Беше немислимо да изпратиш подарък като тази огърлица на млада дама още преди да си се разбрал нещо с нея за женитбата, каза той на Пандора.

Лизи не споделяше бащиното си раздразнение от подаръка за Пандора. По-малката сестра Марш беше изпищяла от възторг при вида на смарагдите. Тъй като винаги беше мечтала да притежава скъпоценности, Лизи настоя да пробва огърлицата и почти се разплака, когато баща й, й нареди да я свали.

Мнението на Лизи за господин Андърууд се бе повишило рязко, след като видя неочакваната му щедрост. На следващата сутрин тя предложи Пандора отново да поразмисли върху нежеланието си да приеме предложението на Андърууд. Да, жалко, че той не е по-млад, призна тя, или пък по-хубав и представителен, но пък беше доста богат. И ако осигурява на съпругата си скъпоценности и дрехи, какво значение имат другите недостатъци?

Както можеше да се очаква, тази сутрин забележките на Лизи не допадаха особено на сестра й. Господин Марш, разочарован от по-малката си дъщеря, я беше изпратил заедно с Уинфийлд на гости на леля им Летис.

Този следобед, докато чакаше появяването на Андърууд, Пандора седеше във всекидневната си стая и довършваше роклята на Лизи. Когато свърши, тя взе една книга и се опита да чете, но й беше трудно да се концентрира. Непрекъснато поглеждаше към часовника. Искаше й се най-после Андърууд да се появи, за да може да му върне огърлицата и да му откаже, когато той й предложи да се ожени за нея.

Най-накрая тя се отказа да чете и отиде в гостната. Там намери баща си, който седеше на дивана, зачетен във вестника.

— Татко — започна Пандора, щом влезе и седна до него, — става късно, а моят Ланселот още не е дошъл.

По лицето на господин Марш се появи лека усмивка. Той беше петдесетгодишен, хубав мъж с изискана външност, посивяла коса и ясносини очи.

— Не мога да повярвам на дързостта на този човек. Да ти изпраща такава огърлица! Ще му кажа без заобикалки, че поведението му не подхожда на един благородник.

— Хайде, татко, не се увличай. Смятам, че е по-добре да се опитаме да останем в добри отношения с Андърууд.

— Наистина ли? Мисля, че това ще бъде невъзможно, момичето ми. Очевидно е много очарован от теб, щом ти изпраща такъв подарък. Предполагам, че ще бъде съкрушен, когато му откажеш.

— Не знам, татко. Смятам, че господин Андърууд наистина ме харесва, но едва ли му вдъхвам някаква голяма страст. Не, наистина не мога да си обясня странното му поведение. Да ми изпрати толкова скъпа огърлица — Пандора помълча. — Колко могат да струват смарагди като тези?

— Честна дума, не знам. — Той се усмихна. — Навремето не съм купувал много бижута. Все пак изглежда много скъпа. Дори съм изнервен от това, че е вкъщи. И ще се чувствам по-щастлив, когато отпратиш Андърууд, заедно със смарагдите му.

— Но, татко, нима съвсем нямаш желание господин Андърууд да ти стане зет? Лизи смята, че пропилявам златна възможност за богат съпруг.

— Не ставай смешна! Той няма да ми бъде зет.

Пандора се усмихна.

— Уинфийлд ми вадеше душата да попитам господин Андърууд дали може да му помогне да си намери служба. Нямах желание да го направя, но вероятно съм била нехайна. Може би той щеше да препоръча Уини на някоя държавна служба. Сега не знам как въобще ще мога да го попитам.

— Не се тревожи за това, скъпа. Съмнявам се, че Андърууд ще се потруди заради брат ти. — Господин Марш погледна към стенния часовник. — Четири часът. Смятах, че ще се обади досега. Прекалено муден е за толкова влюбен мъж.

— О, татко!…

Баща й се засмя.

— Искаш ли да поиграем шах, за да запълним времето?

— Да. Това е добра идея — кимна Пандора.

Тя и баща й играеха ненаситно и прекарваха много часове над шахматната дъска в съревнование между умовете си.

— Това ще отвлече мислите ти от Андърууд — додаде господин Марш.

Пандора кимна. Тя смяташе за добра идея всяко нещо, което би отвлякло мислите й от този господин. Двамата станаха от дивана, за да заемат местата си край масата в отсрещния край на стаята, където стоеше шахматната дъска — винаги готова. Скоро Пандора и баща й потънаха в играта.

Час по-късно господин Марш триумфално матира дъщеря си.

— Пипнах те, момичето ми. Явно, че умът ти е на друго място. — Той отново погледна часовника. — А Андърууд все още го няма. Денят почти отмина. Чувам нещо, дали е карета?

Бащата и дъщерята станаха от масичката за шах и забързаха към прозореца, откъдето можеха да видят улицата. Пред къщата спираше една карета, но това не беше стилният екипаж на Андърууд, за който Лизи се беше изказала толкова въодушевено, а невзрачната кола на леля Летис.

— Леля Летис ги е изпратила до дома с нейната карета — разбра Пандора, докато наблюдаваше как брат й и сестра й слизат от колата.

— Без съмнение сестра ти е заявила, че е прекалено уморена да върви — каза господин Марш.

Лизи и Уинфийлд влязоха в гостната, нетърпеливи да чуят за посещението на Андърууд. И двамата бяха много изненадани и разочаровани, че той не е идвал.

Скоро дойде време за вечеря. В трапезарията към четиримата се присъедини малкият Никълъс, който беше прекарал следобеда заедно с учителя си, агонизирайки над латинските склонения.

Разговорът на масата премина от темата за господин Андърууд към клюките, чути от Лизи и Уинфийлд в дома на леля им Летис, която официално беше позната като госпожа Паджит. Тъй като сестрата на господин Марш беше това, което злите езици биха нарекли клюкарка, то Уинфийлд и Лизи бяха пълни с всякакви пикантни новини. Госпожа Паджит винаги можеше да разкаже най-очарователните истории за хора, които те познаваха, както и за високопоставени членове на обществото, които те никога не бяха срещали.

Когато вечерята приключи, семейството се оттегли в гостната и Лизи продължи да обсъжда чутото от леля си.

— Не се съмнявам, че за един следобед сте се наслушали на достатъчно истории — каза господин Марш.

— Но, татко, не съм се виждала с леля от почти цяла седмица — каза Лизи, — и ми беше толкова трудно да премълча пред леля Летис за огърлицата на Пандора.

Лизи отправи към баща си един изстрадал поглед. Господин Марш беше предупредил строго дъщеря си да не споменава нищо за Андърууд или за смарагдите. Като знаеше каква клюкарка е Летис Паджит, той не искаше тя да разнася историята из целия град.

— Струва ми се изключително странно, че господин Андърууд не е дошъл — вметна и Уинфийлд.

— Може да е болен — предположи Лизи.

— Болен или не, можеше да изпрати съобщение — отвърна Уинфийлд.

Пандора се намръщи. Наистина беше странно, че Андърууд не се обади.

— Нямам намерение да седя тук и утре, за да го чакам. Татко, ще дойдеш ли с мен сутринта, за да му върна огърлицата?

— Това е добра идея — съгласи се господин Марш. — С удоволствие ще го направя. Колкото по-скоро се отървем от тази огърлица, толкова по-доволен ще бъда.

Пандора кимна, но Лизи отбеляза, че съвсем не бърза да се отърве от великолепната скъпоценност.