Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (14)

Глава четиринадесета

Уинфийлд Марш се върна у дома си в изключително лошо настроение. След като загуби петдесетте лири, заложени за Лудия Джак Харпър, Уинфийлд осъзна, че нещата не могат да бъдат по-зле. Само за няколко дни беше изгубил повече от парите, получени след залагането на смарагдовата огърлица. Вместо да ги използва, за да плати дълговете си, той ги беше проиграл безразсъдно, като си мислеше, че късметът му може да се обърне и той да спечели богатство.

Когато Уинфийлд влезе в гостната, той намери там баща си, сестрите си и Никълъс. Още щом прекрачи прага и Никълъс дойде при него.

— Уинфийлд! Никога няма да познаеш какво стана! Лорд Сарсбрук дойде на чай с Пандора и с мен.

— Какво? Тук? Днес?

— Не е ли ужасно? — извика Лизи. — Аз бях излязла с Фийби и с майка й, за да посетим леля й. Беше скучно до смърт, Уини. А се връщам тук и ми казват, че лорд Сарсбрук е бил на чай. И можеш ли да си представиш кой друг е идвал?

— Министър-председателят? — допусна Уинфийлд със сарказъм.

Господин Марш и Пандора се разсмяха на този отговор, но на Лизи не й беше смешно.

— Лейди Върдън.

— Лейди Върдън? — удиви се Уинфийлд. — Тук? Сигурно грешиш.

Уинфийлд беше чувал за тази дама, както и всеки друг, който се стремеше към висшето общество. Тя беше една от известните домакини и можеше да реши съдбата на човек. Наистина беше голяма работа да си приет от лейди Върдън.

— Какво ще прави лейди Върдън тук?

— Тя е сестра на лорд Сарсбрук — поясни Пандора. — Изглежда негова светлост я е помолил да ни посети.

— Това е страхотно необичайно — каза Уинфийлд.

— Само като си помисля, че не съм била тук — изпъшка Лизи. — Ще умра от разочарование!

— Смятам, че ще оцелееш, Лизи — успокои я господин Марш. — Но развитието на нещата става изключително интересно. Оказва се, че Пандора има високопоставен ухажор. Никога не съм си мислил, че ще имам виконт за зет.

— Татко, много избързваш — намръщи се Пандора. — Мисля, че е грешка да се търси нещо кой знае какво в станалото.

Уинфийлд скръсти ръце на гърдите си. Струваше му се невероятно Сарсбрук да мисли за сестра му като за потенциална булка. О, самият той смяташе Пандора за изключително добро момиче и така нататък, но обикновено мъж, с ранга и богатството на виконта, си търсеше булка сред разглезените дъщери на благородниците.

И което беше по-странно, мислеше си Уинфийлд, Сарсбрук все още беше с впечатлението, че Пандора е била любовница на вуйчо му. Уинфийлд почувства прилив на вина при мисълта, че е бил много безпринципен, продължавайки объркването. Изглеждаше малко вероятно Сарсбрук да се кани да се жени за бившата любовница на сър Хъмфри. Уинфийлд се намръщи. Може би той има други, не така почтени намерения.

— Какво има, Уинфийлд? — каза господин Марш. — Нещо не е наред ли?

— Съвсем не, татко — отвърна младежът. — Просто си мислех.

— Ти не си чул всичко, Уини — продължи Лизи. — Лейди Върдън ни е поканила на бала си?

— По дяволите! — възкликна Уинфийлд, доста учуден. — Балът на лейди Върдън? О, там ще бъдат всички от висшите кръгове на обществото.

— Действително — съгласи се господин Марш.

— Нямам търпение да кажа на Фийби — обяви Лизи.

— Вероятно късметът ни се е променил — обобщи Уинфийлд.

— Ако Пандора ще се жени за виконт, аз мисля да реша да се омъжа най-малкото за пер — изписка Лизи.

— Най-малкото — повтори Уинфийлд и настроението му внезапно се подобри.

Всички се разсмяха, но въпреки веселото си изражение, Уинфийлд не можеше да не бъде малко разтревожен от тези последни промени.

 

 

На Сарсбрук почти не беше му се случвало да бъде в толкова добро настроение. След като напусна жилището на Пандора, той нареди на кочияша си да го откара в Хайд парк, там слезе, изпрати каретата си вкъщи и дълго се разхожда из парка, замислен за срещата си с Пандора. Докато вървеше, изглежда за пръв път забеляза дърветата, цветята и другите хора, които се радваха на чудесното време.

Не можеше да се отрече, че виконтът е влюбен. Той осъзна, че се наслаждава на образа на Пандора, седнала в гостната и отправила към него красивите си сиви очи.

Жалко, мислеше си негова светлост, че пристигна Изабел. Той се надяваше тя да си мълчи, вместо да раздрънква наоколо, че странният й брат най-после си е намерил жена, която му допада. Сарсбрук се намръщи, защото разбра, че е сгрешил, намесвайки Изабел. Когато сестра му се заеме с Пандора, цялото внимание на обществото щеше да се насочи към нея. Това едва ли беше подходящо, ако човек иска да бъде предпазлив. Защо не беше измислил някакъв друг начин да се вижда по-често с Пандора, запита се той. Е, Изабел беше намесена, реши Сарсбрук, и нямаше връщане назад.

Когато виконтът се върна вкъщи, на вратата го посрещна неговият иконом.

— Денят е чудесен, нали, Арчър? — изрече вместо поздрав Сарсбрук.

— Така е, милорд — поклони се леко слугата, доста изненадан от забележката на виконта.

Господарят му нямаше навика да коментира времето или да разговаря за дреболии.

— Отивам в библиотеката, Арчър.

— Ще желае ли ваша светлост да вечеря в обичайното време?

Сарсбрук кимна и продължи към библиотеката. Там взе пренебрегнатите бележки по новия превод и ги прегледа. След известно време умът на виконта започна отново да се връща към Пандора.

Внезапно се замисли за сър Хъмфри. Много трудно му беше да си представи вуйчо си и Пандора. Самата мисъл го отблъскваше. Въпреки това, дневникът съществуваше. Сарсбрук се намръщи. Може би трябва да го унищожи. В края на краищата той беше изключително компрометиращ за Пандора, а и сега, когато тя толкова му харесваше, Сарсбрук наистина не искаше дори да го погледне.

Виконтът отвори дървената кутия на бюрото си и извади ключа за чекмеджето. Отключи го и го отвори. Като откри, че е празно, Сарсбрук можа единствено да се втренчи объркано в него. Издърпа чекмеджето докрай. Книгата беше изчезнала!

— Мили Боже — промърмори негова светлост, — това е чудовищно!

Сарсбрук отвори другите чекмеджета и ги претърси. Дали не беше пъхнал дневника на някое друго място, се запита. Не, определено си спомняше, че преди няколко дни го остави в заключеното чекмедже. Очевидно някой го беше взел.

Сарсбрук нетърпеливо позвъни на прислугата.

— Милорд? — каза Арчър, като влезе в библиотеката.

— Арчър — поде виконтът, — от бюрото ми липсва нещо. То е много важно. Предполагам, че е откраднато.

— Откраднато, милорд? Сигурен ли сте?

— Не е тук — Сарсбрук го изгледа изпитателно. — Беше една книга, малка книга, обвита в паус. Беше заключена в чекмеджето. Искам да знам кой я е взел.

— Не мога да си представя, че някой от слугите я е взел, милорд — каза Арчър. — Вярвам, че на всеки член на това домакинство може да се има доверие.

— Кой тогава, Арчър? Тук идват малко посетители.

— Тук беше господин Брекли — обяви Арчър несигурно. — Той влиза в библиотеката, милорд. Оставих го тук за малко. Когато се върнах, него го нямаше.

Сарсбрук удари с юмрук по бюрото.

— Дявол да го вземе, Арчър! — кресна виконтът. — Ако Брекли е взел тази книга, положението ще стане много сериозно. Как можахте да му позволите да влезе тук? За Бога, не ви ли казах да не го пускате!

— Много съжалявам, милорд — промълви Арчър, като наблюдаваше с трепет господаря си.

— Махайте се — отряза Сарсбрук. — Махайте се от очите ми!

Икономът побърза да излезе. Виконтът отпусна глава върху ръцете си. Защо не беше унищожил дневника!

— Дявол да го вземе — промърмори отново виконтът.

За слугите в Сарсбрук хаус вечерята беше много напрегната. Една от прислужниците беше чула, че негова светлост крещи на Арчър. Това беше изключително необичайно събитие. Действително, на Сарсбрук обикновено не му се налагаше да стига до викове, за да привлече вниманието на прислугата. По-често му беше достатъчно да отправи недоволен поглед към провинилия се слуга.

Виконтът вечеря сам, а после седна в гостната с чаша порто. Гледаше невиждащо в огъня, замислен за дневника и за изчезването му.

— Милорд?

Сарсбрук вдигна очи. В стаята беше влязъл Арчър. Виконтът се намръщи срещу слугата. Искаше му се да не беше избухвал. Човекът си беше отличен иконом, работил за него доста много години.

— Да, Арчър.

Сарсбрук се надяваше, че тонът му ще даде увереност на слугата.

— Пристигна бележка за ваша светлост.

Арчър поднесе към господаря си един сребърен поднос.

— Благодаря, Арчър — кимна Сарсбрук.

Икономът видя, че гневът на работодателя му е утихнал и затова напусна стаята насърчен.

Сарсбрук отвори посланието и му хвърли един поглед.

— Каква наглост, дявол да го вземе! — избъбри той на глас.

Писмото беше от Брекли. В кратката бележка пишеше:

„Братовчеде, предполагам, че може би искате да разговаряте с мен по един въпрос, който ви интересува. Да се срещнем в «Главата на елена», на Ръсел стрийт, в девет часа.“

Майлс Брекли Сарсбрук беше изкушен от мисълта да хвърли бележката в огъня и да забрави за идеята да се среща с братовчед си, но скоро взе по-добро решение. Щеше да бъде по-добре да се види с Брекли и да разбере какво иска.

Сарсбрук пристигна в кръчмата точно в девет часа. „Главата на елена“ беше оживено заведение, претъпкано с шумните си постоянни клиенти, които говореха гръмогласно, докато пиеха от чашите си, пълни с ейл или джин. Виконтът огледа кръчмата, за да открие братовчед си. Очите му скоро се спряха на Брекли, седнал на една маса между две жени. Когато забеляза Сарсбрук, той му махна.

Виконтът си проправи път до масата на Брекли, като заобикаляше груби мъже в най-различни стадии на напиване.

— За Бога, братовчеде! — извика Брекли. — Колко сте точен.

Жените вдигнаха любопитно погледи към виконта, който се намръщи на боядисаните лица и безвкусните им рокли.

— Хайде ставайте, момичета — продължи Брекли. — Имам да обсъждам една работа с негова светлост.

Жените се изправиха неохотно и напуснаха масата.

— Предлагам да изложите работата си колкото е възможно по-бързо, Брекли.

— О, точно това смятам да направя, братовчеде — кимна Брекли, после взе чашата с ейл, която стоеше пред него на масата, и отпи една дълга глътка. — Искате ли едно питие, милорд?

— Не — отказа Сарсбрук рязко.

— Добре, ще говоря направо по въпроса. Смятам, че притежавам нещо, което сигурно искате да ви бъде върнато.

— Тогава сте крадец и изнудвач, Брекли.

— Хайде, хайде, братовчеде, няма смисъл да ме обиждате по този начин. Смятам, че от двамата аз съм накърнената страна. Вие ме накарахте да повярвам, че ще изплатите определена сума пари на майка ми и мен, а аз не съм видял и пени от нея. Казахте ми, че трябва да ви пиша, както и направих, но вие не ми отговорихте.

— Не ми дадохте тази възможност, дявол да го вземе. Изключително нетърпелив сте.

— Имам нужда от парите — каза Брекли, — не мога да чакам безкрайно. Сега искам да се спазарим. За десет хиляди лири, парите, които ми дължеше вуйчо, аз ще ви върна една определена книга.

— И защо трябва да се интересувам от тази книга?

— Не знам, но щом човек заключва нещо в чекмеджето си, то е защото го смята за важно.

Сарсбрук вдигна рамене.

— Може да останете разочарован, Брекли. Какво ще направите, ако не ви дам парите?

— Тогава ще покажа тази книга на всички в Лондон. Може и да я дам да я размножат. Тайно, разбира се. Има си пазар за такива неща. — По лицето на Брекли се появи вбесяващо самодоволна усмивка. — Нашият скъп вуйчо Хъмфри ще стане прочут.

Виконтът се вбеси от братовчед си. Изражението на този човек го разгневи.

— Може да вървите по дяволите, Брекли — изсъска той. — Няма да ви дам нищо. Вашето мошеничество ви причини това, защото аз наистина имах намерение да ви отпусна пари. Сега вие няма да получите нищо, а съвестта ми ще остане кристалночиста.

Брекли изглежда остана изненадан.

— Лъжете — избъбри. — Никога не сте имал намерение да ми дадете нещо.

В този момент се провалиха опитите на виконта да контролира гнева си. Той скочи от мястото си, наведе се през масата и грубо сграбчи за реверите братовчед си.

— Дявол да го вземе, мошеник такъв! Ще ви пребия до смърт!

Брекли се стресна от неочаквания гняв на братовчед си.

— Оставете ме на мира! — изхленчи той.

Сарсбрук го пусна и без да продума повече, излезе от кръчмата. Щом влезе в каретата си, започна да се ругае. Не биваше да избухва. Трябваше да плати на Брекли и да си върне дневника. Сега братовчед му щеше да публикува дневника. Ще стане голям скандал, а името на сър Хъмфри ще бъде прицел на подигравки. Виконтът се намръщи, но после поклати глава упорито. Как щеше да се погледне в огледалото, ако бе позволил на Брекли да вземе връх над него?

Сарсбрук кръстоса ръце на гърдите си и се замисли дали омразният му братовчед вече не го е направил.