Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (15)

Глава петнадесета

Зад жилището на семейство Марш имаше мъничка градинка. Колкото и малка да беше, тя позволяваше на Пандора да си отдъхне от грижите на градския живот. Често идваше тук да поседи и да се порадва на цветята.

На сутринта след посещението на Сарсбрук Пандора стана рано, отиде в градината и седна на хладната каменна пейка сред игликите и кошничките. Точно преди да се събуди тази сутрин, Пандора сънува нещо, което много я притесни и което я накара да се почувства необичайно неспокойна.

В съня й Сарсбрук се появяваше пред нея, разтваряйки ръце сякаш за прегръдка. Пандора беше облечена в нощницата си, но това не й се струваше странно. Беше се приближила нетърпеливо до него, после страстно го целуна по устните. Виконтът й се беше усмихнал, преди безмълвно да развърже панделката върху деколтето на нощницата й, като остави леката материя да се свлече на пода. Тя остана гола пред него, а очите му се плъзгаха по тялото й.

— Много си красива, Пандора — бе промълвил той, протягайки ръце към нея.

Тя му се бе усмихнала, като позволи на ръцете му да я галят. После се беше събудила, объркана и неспокойна.

Бузите на Пандора се изчервиха от спомена. Как може да има такива непристойни мисли, запита се тя и притеснена се загледа към игликите в краката си.

Със сигурност не беше правилно да си представя тези неща. Една дама не бива да има такива мисли, си каза. Въпреки това, когато се събуди от съня си, беше закопняла за Сарсбрук и си беше пожелала той да е там, в леглото, до нея.

След като поседя в градината, Пандора се върна в стаята си. Там видя коприната с цвят на праскова и си каза, че ще трябва да работи наистина упорито, за да успее да свърши роклята навреме за бала на лейди Върдън. Взе парчетата на корсажа и започна да ги забожда заедно.

Тя поработи около час, преди Лизи да надникне от коридора.

— Пандора… о, ти си много заета — по-малката от дъщерите на Марш влезе в стаята. — Какъв хубав цвят, Пан. Мисля, че ще изглеждаш чудесно.

— Ако успея да я свърша навреме — отбеляза Пандора.

— Разбира се, че ще успееш, Пан. Не е ли вълнуващо? Като си помисля, че ще ходим на бала на лейди Върдън! Прекалено прекрасно е!

— Неочаквано е — отвърна Пандора и започна да прави мънички бодове в плата.

Лизи се усмихна сияйно.

— Толкова се вълнувам! Надявам се да не се изложа.

Пандора се разсмя.

— Във всеки случай, дори и да се изложиш, ще бъдеш много красива, Лизи. Смятам, че господата ще се тълпят при теб.

— Надявам се да е така — засмя се Лизи. — Не искам да стоя през цялото време залепена за стената.

— Страхувам се, че има малка вероятност това да стане.

— Ти си най-добрата сестра, Пан! Толкова се радвам за теб. Че срещна лорд Сарсбрук, искам да кажа. Не мога да повярвам, че съм смятала, че трябва да се примириш с господин Андърууд. Колко абсурдно изглежда това сега. Лорд Сарсбрук ти подхожда много повече. А и не е толкова дебел. Всъщност той е много слаб. Не мислиш ли, че е прекалено слаб.

Пандора отново се разсмя.

— Не, не мисля.

— Добре — съгласи се Лизи. — А не смяташ ли, че е с много лош нрав?

— Аз го познавам съвсем малко, но не смятам, че има прекалено лош нрав.

— Значи наистина го харесваш?

Пандора кимна.

— Признавам си, че е така, Лизи.

Лизи се усмихна.

— Хубаво — каза тя. — А писа ли на негова светлост, за да го уведомиш кога можем да отидем да видим мраморните скулптури на Елджин?

— Не, още не съм, Лизи.

— Пандора, трябва да го направиш веднага. Снощи татко каза, че в четвъртък е отлично. Хайде, пиши му.

— Е, добре — каза Пандора и остави шева си.

— Ще бъде толкова вълнуващо — изрече замечтано Лизи. — Сега ще те оставя, Пан, за да можеш спокойно да пишеш на лорд Сарсбрук. Не се бави. Скоро ще стане време за закуска.

Лизи се отдалечи забързано, като остави сестра си да се чуди какво да пише на виконта.

 

 

Такър почука рязко с излъсканото месингово чукче на вратата на Сарсбрук хаус. Арчър му отвори и той му се усмихна весело.

— Добър ден, Арчър. Вкъщи ли е негова светлост?

— Моля, влезте, господине — каза икономът, доволен да види приятеля на господаря си.

Виконтът беше в лошо настроение и слугата се надяваше, че господин Такър ще може да го измъкне от него.

Такър влезе в библиотеката при Сарсбрук и се усмихна широко на приятеля си, седнал зад бюрото.

— Робин, старче, ето те отново, скрит в библиотеката, като заек в дупката си. Отново е чудесен ден. Хайде да отидем в парка.

— Не съм в настроение да ходя, където и да било, Так.

— Така ли? Не очаквах да те намеря толкова разгневен. Какво има?

Такър седна пред бюрото. Сарсбрук поклати глава.

— Познаваш ли братовчед ми Брекли?

— Знам кой е, но никога не са ни запознавали.

— Имаш късмет — отвърна Сарсбрук. — Братовчед ми е негодник. — Той замълча. — И крадец.

— Крадец? Мили Боже, Робин, какво искаш да кажеш?

— Дошъл тук преди няколко дни, налетял на слугата ми и влязъл да ме чака в библиотеката. Очевидно, докато е бил тук, е отворил заключеното ми чекмедже и откраднал дневника на сър Хъмфри.

— Дявол да го вземе! — извика Такър. — Как е узнал за него?

— Предполагам, че не е знаел. Просто случайно го е открил. Изглежда смята, че ще му платя, за да си го върна.

— Ама че проклетия! — изсумтя Такър. — Не мога да повярвам! Собственият ти братовчед?

— Да можеше да не ми е братовчед — изръмжа виконтът. — Изпрати ми бележка да се срещнем с него миналата вечер в една кръчма. И там поиска да му платя или щял да публикува дневника.

— Няма да посмее. Не може да публикува такова нещо.

— Може да даде да му го напечатат тайно и да се разпространява скришом. Бих казал, че ще се търси много.

— Предполагам, че тук си прав — каза Такър с усмивка. Като видя, че приятелят му се намръщи, той придоби по-мрачно изражение. — Е, бих казал, че това е дяволски план, Робърт. Ти какво направи?

— Казах му да върви по дяволите. Но сега се чудя дали не трябваше да му платя. И без това смятах да му дам някакви пари. Той така ме ядоса, че не можах да понеса мисълта да му дам каквото и да било.

— Смяташ ли, че ще изпълни заплахата си?

— Сигурен съм в това. Той си мисли, че ще стане голям скандал.

— Предполагам, че ще се получи бъркотия. Но не смятам, че това ще се отрази зле върху теб, само защото сър Хъмфри ти е вуйчо.

— За Бога, Так, работата не е в това! Не мога да понеса мисълта, че други ще четат дневника. Това, което пише за госпожица… М. Страшно ми се иска да бях го изгорил.

— Значи се безпокоиш за госпожица М.? — удиви се Такър. — Скъпи Робърт, никой не знае коя е тя. Аз въобще не бих се притеснявал за това.

— Вчера я видях отново, Так. Бях на чай в дома й. Тя е най-прекрасната жена.

— В нейния дом? Звучи ми сякаш си напреднал в опитите си да спечелиш красивата госпожица М. Кажи ми какво стана.

— Нищо не стана — отряза сухо Сарсбрук. — Пих чай.

— Само с нея? — попита нетърпеливо Такър.

— Не. Малкият й брат също беше там.

— Малкият брат? Е, малките братя са най-добрите придружители. Толкова е лесно да им дадеш паричка и да ги отпратиш.

Укоряващият поглед на приятеля му накара Такър да млъкне.

— Сестра ми идва там.

— Лейди Върдън е посетила госпожица М.?

— Аз я накарах да го направи. По моя молба тя покани дамата и нейното семейство на бала на Върдън.

— Всъщност, Робърт, предполагам, че нейна светлост ще бъде ужасно раздразнена, ако научи коя е в действителност твоята дама.

— Тогава ще е най-добре, ако не научи.

— Е, аз ще мълча като сфинкс — отвърна Такър, — но балът на Върдън е толкова голямо събитие… Множество очи ще се спрат на твоята госпожица М. Вероятно щеше да бъде по-добре, ако беше помолил сестра си да я покани на някое по-незабележимо събитие.

— Може и така да е, но, мили Боже, Такър, какво по-незабележимо събитие от бала на сестра ми! Там има толкова много хора, натъпкани в балната зала, и всички те се борят да бъдат забелязани, така че човек едва ли вижда някого.

— Без съмнение си прав. Но, скъпи ми Робърт, щом като повдигна темата за бала на Върдън, мислиш ли, че можеш да убедиш сестра си да покани Фани и мен също? Фани непрекъснато ми вади душата да те питам.

— О, добре, Так.

— А смяташ ли, че тя ще го направи?

— Не я моля често за услуги — отвърна виконтът. — Предполагам, че сестра ми няма да ми откаже.

— Това е чудесно! — зарадва се Такър. — Фани ще бъде толкова развълнувана.

— Не мога да разбера защо толкова иначе разумни хора са така настойчиви в желанието си да прекарат времето си сред такива празни и абсолютно глупави личности.

— Значи ти няма да дойдеш на бала, Робърт? — каза Такър, потискайки усмивката си.

— Уверявам те, че нямам желание да го направя.

— Но тогава няма да имаш възможността да танцуваш с една определена дама.

— Мразя танците — промърмори Сарсбрук.

— Това е защото все още не си имал подходяща партньорка — каза Такър със знаеща усмивка.

Сарсбрук се усмихна, като реши, че приятелят му вероятно е прав.