Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (11)

Глава единадесета

Тази сутрин Уинфийлд стана много късно. Почти цяла нощ беше гулял с приятели и сега усещаше последиците от разточително погълнатите вино и силен алкохол. И което беше по-лошо, имаше спомена за печално голяма сума пари, загубена на Фаро. Ето защо Уинфийлд не беше в особено добро настроение, когато най-после се отправи надолу по стълбите, за да отиде при баща си и Лизи в гостната.

— О, ето те, Уинфийлд — каза господин Марш. — Спиш до много късно.

В главата на господин Марш имаше нотка на неодобрение, но той всъщност не беше прекалено разтревожен за сина си. Господин Марш смяташе навиците на Уинфийлд за не много желателни, но като снизходителен баща знаеше, че младите мъже са склонни да бъдат доста буйни. Въпреки че собствената му младост беше много по-кротка, на него не му се зловидеше синът му да се повесели.

— Добър ден, татко, Лизи.

— О, Уини — каза по-малката му сестра, — такъв си ленивец. Мислех, че ще проспиш целия ден.

— Къде е Пандора? — каза Уинфийлд, като пренебрегна забележката на Лизи.

— Тя и Никълъс отишли в парка много рано — отвърна господин Марш. — Така ни каза Марта.

— И вече много закъсняват — каза Лизи.

— Отишли са в парка? — каза Уинфийлд.

Той смътно си спомни, че Никълъс идва да го буди сутринта, като му говореше нещо за пускане на хвърчило.

— Да — каза Лизи. — Марта каза, че Ники е взел глупавото си хвърчило. Горката Пан. Колко чудовищно досадно е да стоиш и да гледаш хвърчило. Карета ли чувам? — Лизи се приближи бързо до прозореца. — Вижте! Карета е и спира тук. Каква възхитителна карета. О, елате да видите?

Уинфийлд и баща му отидоха до прозореца и погледнаха към прекрасното возило с четири великолепни коня.

— Мили Боже! — каза Уинфийлд. — На кого може да е?

Загадката бързо се разреши, когато единият от лакеите скочи от каретата, за да спусне стъпалата и да отвори вратата. Оттам излезе Пандора.

— Това е Пан! — извика Лизи. — Но вижте! Кой е този господин?

— Боже! — каза Уинфийлд. — Това е Сарсбрук!

Уинфийлд се чувстваше зашеметен. Как така Пандора се е срещнала със Сарсбрук? Дали й е казал, че му е дал огърлицата? Ако го е направил, Уинфийлд щеше да си има значителни неприятности.

— Сарсбрук? — каза господин Марш. — Как е възможно? И Никълъс! Наранен ли е!

Сарсбрук помагаше на най-младия член на семейство Марш да излезе от каретата.

— За Бога! Нещо е станало! Хайде да отидем при тях!

— Почакайте! — извика Уинфийлд. — Трябва да ви кажа нещо. Моля ви да не споменавате смарагдовата огърлица в присъствието на Сарсбрук.

— Какво? — каза господин Марш.

— Ще ви обясня по-късно. Достатъчно е да ви кажа, че този въпрос може да постави лорд Сарсбрук в неудобно положение и че ще бъде по-добре да не се споменава.

— Добре, добре — каза господин Марш и се втурна през стаята, последван от Лизи и Уинфийлд. Когато стигна до входната врата, той рязко я отвори. — Пандора! Никълъс! Какво се е случило?

— О, няма нищо сериозно, татко — каза Пандора. — Никълъс падна от едно дърво в парка, но няма защо да се тревожиш.

Уинфийлд забърза към Никълъс, който се облягаше тежко на виконта.

— Ударил си се, Ники.

— О, не си заслужава да говорим за това — каза Никълъс. — Ще се оправя. Така каза Уилис, слугата на лорд Сарсбрук. Той знае всичко за конете и разни такива работи.

— Отдъхнах си — каза господин Марш. Той погледна Сарсбрук. — Много съм ви задължен, господине.

— Татко — каза Пандора. — Искам да ти представя лорд Сарсбрук. Милорд, това е баща ми господин Марш и сестра ми Лизи. Вече сте се срещали с брат ми Уинфийлд.

Виконтът кимна на семейството на Пандора. Въпреки че беше извън себе си от възторг, Лизи успя да направи приличен поклон.

— Да влезем вътре — каза господин Марш. — Няма защо да стоим тук. Влезте, милорд.

Сарсбрук много охотно прие поканата. Семейство Марш го беше заинтригувало. Удиви го това, че всички те бяха доста представителни, красиви и имаха почтен вид. Господин Марш изглеждаше приятен и любезен човек, мислеше си виконтът. Той забеляза, че момичето Лизи е изключително симпатично, ако на човек се харесва грациозен, безплътен вид, което не се отнасяше за негова светлост.

Уинфийлд се усмихваше приятно, но се чувстваше неловко и се чудеше дали Сарсбрук е казал на Пандора нещо за смарагдите. Но щом по-голямата му сестра не му хвърляше неодобрителни погледи, той имаше причина да се надява, че темата не е била обсъждана.

Сарсбрук седеше сред семейство Марш и се държеше необикновено любезно. Той отправяше по-голяма част от вниманието си към Пандора, която намираше за крайно очарователна и много привлекателна. Всъщност, каза си той, ако не познаваше сам себе си толкова добре, би си помислил, че се е увлякъл по нея.

След малко виконтът каза, че трябва да си върви. Членовете на семейство Марш отново изразиха дълбока благодарност към него за добрината му към Никълъс, а след това господин Марш го изпрати до вратата.

Когато той напусна гостната, Уинфийлд се обърна към сестра си.

— Не мога да ти кажа колко удивен бях, че виждам Сарсбрук тук.

— Може да си представиш как съм се чувствала аз, когато се обърнах и го видях в парка — каза Пандора.

— Изглежда много любезен — каза Лизи. — Жалко, че не е много хубав.

— Не бих го нарекла грозен — каза Пандора.

— Може би, но той съвсем не е впечатляващ — отвърна сестра й. — Но все пак е виконт и е много богат.

— Наистина е така — каза Никълъс. — Къщата му беше великолепна. Тъкмо както я описа Уинфийлд. Само да можеше да я видиш, Лизи!

— Да, само да бях там — каза Лизи с копнеж. — Вие двамата сте такива късметлии. Но нямам търпение да разкажа на Фийби за това. Представи си! Да срещнеш виконт и той да дойде в собствената ти гостна. Фийби ще позеленее от гняв. Ники, разкажи ми всичко.

Когато Никълъс се зае да осигури на сестра си подробен отчет за приключението си, Уинфийлд дръпна Пандора настрана.

— Той каза ли нещо? Искам да кажа, спомена ли огърлицата?

— О, не, Уини. Предполагам, че вероятно е бил доста притеснен заради грешката си. Но ми каза, че ти си му обяснил всичко. Аз му отговорих, че е най-добре да забравим този въпрос.

— Да, разбира се — каза Уинфийлд успокоен.

В този момент господин Марш се върна в гостната и изрази мнението си, че лорд Сарсбрук е изключително мил човек.

Никълъс, който беше стигнал до същия извод, премести поглед от баща си към Пандора. Няма ли да бъде чудесно, ако сестра му се омъжи за виконта, мислеше си той. Никълъс обмисли въпроса и реши, че сигурно ще може да направи нещо, за да съдейства за този брак.

 

 

Като напусна жилището на семейство Марш, Сарсбрук нареди на кочияша си да го откара до дома на господин Такър. След малко пристигна там и се зарадва, че е открил приятеля си вкъщи. Но не се зарадва чак толкова, като видя, че госпожа Такър е в гостната заедно със съпруга си. Тъй като много искаше да разговаря насаме с Такър, Сарсбрук се отнесе с неприязън към присъствието на госпожа Такър.

Фани Такър не можеше да не забележи, че виконтът съвсем не изглежда доволен да я види. Няколко пъти се беше срещала с приятеля на съпруга си, но всеки път Сарсбрук беше хладен и сдържан. Тя беше добродушна млада жена, която, също като съпруга си, имаше широк кръг приятели.

Въпреки това, опитите на Фани да бъде любезна с виконта се бяха провалили. Тя определено имаше впечатление, че Сарсбрук не я харесва, въпреки уверенията на Такър, че не е така. За нея беше загадка, как може нейният обичлив и нежен съпруг да има приятел като Сарсбрук.

Фани поздрави посетителя и се опита да изглежда доволна, че го вижда.

— Колко мило, че ни посетихте, лорд Сарсбрук — каза тя.

Виконтът кимна отсечено.

— Добър ден, госпожо Такър. Страхувам се, че искам да обсъдя някои лични неща със съпруга ви. Моля да ни извините.

Доста изненадана, че така безцеремонно я изгонват от собствената й гостна, Фани успя да кимне.

— Да, разбира се, милорд. Моля да ме извините.

Тя хвърли един многозначителен поглед към съпруга си и напусна стаята.

— Робин — каза Такър, подразнен от приятеля си, — наистина ми се струва, че можеш да бъдеш любезен с Фани. Беше изключително груб.

— Така ли? — каза Сарсбрук. — Вероятно е така. Наистина се извинявам, Так.

— Е, добре — каза Такър. — Ще ти простя, но настоявам да направиш малко усилие и да бъдеш учтив с жена ми, Робин.

Сарсбрук кимна мрачно.

— Добре. Ще опитам да се справя по-добре. Ще учудя госпожа Такър с моя чар.

Такър се разсмя, забравил раздразнението си.

— Нямам търпение да го видя. А сега, заповядай, седни, Робин.

Виконтът кимна отново и се настани в един стол. Такър седна до него.

— Трябва да говоря за нещо с теб — каза Сарсбрук. — Ще ме помислиш за абсолютно луд.

— Няма да се изненадам — Такър се разсмя на изражението на приятеля си. — Шегувам се, Робин. Хайде, кажи ми. Изглежда е сериозно.

— Не бих го нарекъл сериозно — поколеба се Сарсбрук. — По дяволите, ще ти кажа направо. Става дума за тази жена, госпожица М.

— Госпожица М.?

— От там идвам.

— Какво говориш, дявол го взел! — възкликна Такър. — Мили Боже, Робин, погрешно съм те преценил. Разкажи ми всичко!

— Умът ти е печално покварен, Так. Аз просто прекарах известно време в гостната на дамата, заедно с баща й, двамата й братя, сестра й и един малък териер, наречен господин Стъбс.

— И какво правеше ти там? Не си я посетил, нали?

— Придружих нея и брат й до дома. Той падна от едно дърво в Хайд парк. Аз се случих наблизо.

— Случи се наблизо? За Бога, това ми звучи като съдба, старче! И какво искаше да ми кажеш? Да не си се влюбил в тази госпожица М.?

Сарсбрук се замисли.

— Не знам, Так. Не знам много за любовта. А и едва познавам тази жена. Виждал съм я само два пъти. Но тя ме смущава по някакъв неясен начин, Так. След като я срещнах, непрекъснато мисля за нея. Това дяволски ме безпокои.

— О, но това е чудесно! — възкликна Такър.

— Съвсем не мога да забележа кое му е чудесното — изрече Сарсбрук раздразнено. — Чувствам се като глупак.

— Разбира се, всеки влюбен мъж се чувства малко като глупак. Е, сърдечно се радвам за теб, Робин! И какво ще правиш сега?

Виконтът повдигна рамене.

— Нямам представа. Не знам нищо за тези работи. Струва ми се, че вуйчо ми е бил изключително голям щастливец.

— И сега ти искаш тази жена за себе си.

Сарсбрук погледна приятеля си сериозно.

— Мисля, че да.

— Скъпи ми Робин, не смятам, че това е чак толкова голям проблем. Предполагам, че дамата се нуждае от покровител. След като е била любовница на един мъж, тя без съмнение гори от нетърпение да си намери друг. Не мога даже да си представя, че тя няма да е доволна да има теб — богат, високопоставен и красив мъж.

Сарсбрук стана от стола си и закрачи из стаята. После се обърна намръщен към Такър.

— Изглежда ми нередно.

— Е, до известна степен е така — кимна Такър с усмивка.

— Не, имам предвид това, че е била любовница на вуйчо ми.

— Скъпи ми Робин, аз въобще не бих се тревожил за това. Вуйчо ти е пожелал ти да се грижиш за нея.

— Съмнявам се, че е имал точно това предвид — отвърна виконтът с язвителна усмивка. — Дори и да не смятах за абсолютно осъдително да взема тази жена за себе си, не знам как се правят тези неща. Как си взема човек любовница?

Такър се ухили.

— Не съм специалист, Робин, но предполагам, че вземането на любовница не се различава много от вземането на съпруга. Може би е малко по-трудно, тъй като човек трябва да бъде предпазлив. Трябва да примамиш тази жена. Покажи й чувствата си. Купувай й разни неща и й обещавай каквото поиска. Според дневника на вуйчо ти, бих казал, че тази жена е добра плячка. Помисли какви наслади те чакат, Робин!

Сарсбрук се намръщи. Откакто срещна Пандора, той мислеше за много малко други неща.

— Трябва да ми се закълнеш, че няма да казваш на никого, Так. Дори и на жена си.

— За Бога, мислиш ли, че бих казал такова нещо на Фани? Уверявам те, че доста бих я шокирал. Ще запазя тайната ти, Робин. Имаш думата ми.

— Тогава ще си вървя, Так — Сарсбрук рязко се обърна. — Благодаря и лек ден. — Той спря до вратата на гостната. — Моля те, кажи на госпожа Такър, че съжалявам, че толкова скоро ви напускам и че ще очаквам с нетърпение да я видя някой друг път. Ето, бях много любезен, нали?

— Очарователно любезен? — съгласи се Такър с усмивка.

Сарсбрук се засмя и излезе бързо, като остави приятеля си, който поклащаше глава, развеселен от изненадващия обрат на събитията.