Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (12)

Глава дванадесета

Докато Пандора Марш усилено се опитваше да се прави, че посещението на Сарсбрук й е било съвсем безразлично, то Лизи не скриваше вълнението си от факта, че високопоставен благородник ги е посетил за втори път. Лизи изглежда смяташе, че на Сарсбрук му е толкова приятно с тях, че би ги посетил отново и че скоро те ще получат покана за събития, посещавани често от висшите кръгове на лондонското общество.

Колкото и да се опитваше Пандора да върне сестра си към действителността, Лизи отказваше да охладят въодушевлението й. През остатъка от преди обеда Лизи бърбореше непрестанно за това как те скоро ще се срещнат с каймака на обществото. Сега по-малката сестра Марш беше твърдо решена да се омъжи за маркиз или най-малкото за граф, както довери тя на Пандора.

Следобеда Пандора придружи Лизи до приятелката й Фийби Рейнълдс. Пандора не обичаше да посещава семейство Рейнълдс, защото смяташе Фийби за глупаво и несериозно момиче. И за да влоши още повече нещата, майка й беше непоносим сноб и говореше неспирно. От друга страна, Лизи нямаше търпение да види Фийби и майка й, за да им разкаже за посещението на Сарсбрук. Едва бяха седнали на дивана в гостната на семейство Рейнълдс и Лизи започна развълнувано:

— О, Фийби и госпожо Рейнълдс, никога няма да познаете кой идва вкъщи тази сутрин!

— Нямам представа — каза Фийби.

— Лорд Сарсбрук. Той е виконт.

Госпожа Рейнълдс беше пълна жена с посивяващи коси и младежко лице.

— Лорд Сарсбрук? Наистина ли?

— Да — кимна Лизи. — Когато брат ми паднал от едно дърво в Хайд парк, лорд Сарсбрук им помогнал — на него и на Пандора. Доведе ги вкъщи с неговата карета. Беше великолепна.

— Небеса — възкликна госпожа Рейнълдс. — Това е наистина забележително! Какъв е той, Пандора?

— Наистина не знам, госпожо — отговори Пандора. — Беше така любезен да ни помогне.

— Чувала съм за този господин — продължи госпожа Рейнълдс. — Говори се, че е студен като риба. Да, чувала съм някои неща за него. Лейди Върдън, една от важните светски дами, му е сестра. Срещала съм я и я намирам очарователна. Трябва да кажа, че нейна светлост прояви възхитително снизхождение и разговаря с мен у Алмак.

Пандора се усмихна. Госпожа Рейнълдс никога не пропускаше възможността да спомене, че тя и дъщеря й веднъж бяха получили ценната покана, която осигуряваше достъп до салоните, където се провеждаха августовските балове, посещавани от лондонското висше общество. Госпожа Рейнълдс продължи:

— Говори се, че този Сарсбрук е много богат, но това не си личи от начина, по който живее. Той отбягва обществото и предпочита да живее заврян в книгите си, като стар училищен директор. Наскоро умрял вуйчо му, сър Хъмфри Мейтланд. Говори се, че когато завещанието влезе в сила, Сарсбрук ще получи още едно огромно богатство — въздъхна госпожа Рейнълдс. — Може ли да си представиш човек с такова положение и богатство да не е женен? Смятам, че това е върхът на егоизма, да не споделиш това богатство с жена и деца. На колко години е той, Пандора?

Пандора вдигна рамене.

— Не е много стар. Няма трийсет, предполагам.

— Е, все още може да се промени и да се ожени. Казват, че Сарсбрук се смята за заклет ерген и жените го отвращават. Предполагам, че ако наистина се ожени, съпругата му ще бъде най-нещастната жена.

— Но той е толкова богат! — не издържа Лизи. — Не знам как би могло да е толкова ужасно…

— Но, Лизи — обясни Фийби, — каква полза да се жениш за богат мъж, ако той е страшно стиснат?

— Да, така е — промълви замислено Лизи. — Каретата му беше страхотна, но той не изглеждаше кой знае как, нали, Пандора? Мислех си, че един виконт ще изглежда много по-великолепно.

— Смятам, че трябва да виним за това неговия шивач — отбеляза Пандора. — Винаги съм се възхищавала от хора, които не са роби на модата.

— Не роб на модата — повтори госпожа Рейнълдс. — Не ми харесва как звучи. Това ме кара да си представя много натруфена външност. Един мъж трябва да обръща внимание на тези неща, Пандора.

— Да, наистина — съгласи се Фийби. — Никога не бих могла да погледна втори път мъж, който не е завързал шалчето си както трябва.

Пандора успя само да повдигне леко вежди и да се усмихне учтиво на тази забележка. Стана й много приятно, когато най-после се върнаха вкъщи за чая. Господин Марш и Никълъс, който тъкмо беше привършил урока си по гръцки, отидоха при Лизи и Пандора. Както отпиваха от чая и си хапваха филийки с масло, разговорът неизбежно премина към лорд Сарсбрук.

— Госпожа Рейнълдс знаеше всичко за лорд Сарсбрук, татко — съобщи Лизи.

— Тази жена е чудо — леко се усмихна господин Марш. — Знае всичко за всеки. И какво каза за него?

— Че е много богат и че е заклет ерген — информира Лизи.

— Заклет ерген? — намеси се Никълъс.

— Да, това означава, че той не иска да се жени — обясни Лизи.

Никълъс погледна към Пандора.

— Но аз си мислех, че той може да се ожени за Пандора.

Забележката на момчето накара баща му и Лизи да избухнат в смях.

— О, Ники — извика Лизи, — това е прекалено смешно.

— Не виждам защо да е толкова смешно — намръщи се Никълъс пообиден.

— Това наистина не е чак толкова смешно — намеси се господин Марш. — Ти какво ще кажеш, Пандора, смяташ ли, че искаш да станеш виконтеса?

Пандора се надяваше да не се е изчервила. Тя отвърна шеговито.

— Надявах се да стана дукеса.

Баща й и сестра й отново се засмяха.

— Няма ли да е чудесно? — извика Лизи. — Да бъдеш дукеса! Би било толкова прекрасно! Разбира се, аз бих се спряла на маркиза или контеса.

— Виждаш ли, Никълъс — усмихна се господин Марш. — Сестрите ти смятат, че виконтеса не им е достатъчно. Страхувам се, че ще разочароват лорд Сарсбрук.

— Вие само ме дразните — нацупи се Никълъс. — Струва ми се, че виконтеса е много високо положение.

— Така е — съгласи се Пандора. — И точно затова е абсурдно. Виждаш ли, Никълъс, господата като лорд Сарсбрук не мислят за бракове с незначителни същества като сестра ти Пан. Вероятно Лизи не отпада съвсем, защото тя е хубава.

— Но и ти си хубава, Пан — каза Никълъс.

Пандора се усмихна с обич на брат си.

— Това е много мило, Ники, но аз съвсем не съм хубава. И искам да те уверя, че лорд Сарсбрук не се интересува от никакви женитби, най-малко пък с мен.

Никълъс се смръщи, докато си наливаше още един чай. Не виждаше защо да е толкова невъзможно виконтът да се ожени за Пандора. Струваше му се, че той много харесва сестра му.

Сестрите и баща му взеха да разговарят за други неща, но Никълъс продължи да мисли за виконта. Сигурно можеше да се направи нещо, което да окуражи интереса на Лорд Сарсбрук към Пандора.

Никълъс смръщи вежди съсредоточено. Внезапно му дойде идея. Ще покани Сарсбрук на чай. Тогава виконтът ще има още една възможност да види сестра му и може би в края на краищата ще реши да се ожени. След като оформи отличния си план, Никълъс се усмихна и си взе още една филийка хляб с масло.

 

 

След като Сарсбрук остави приятеля си Такър, той се върна вкъщи. Яде съвсем малко за обяд, после закрачи из жилището си, минавайки от стая в стая, сякаш търсеше нещо. Прислугата наблюдаваше необичайното безпокойство на господаря си с голям интерес.

Най-накрая виконтът седна зад бюрото си в библиотеката и се опита да поработи върху превода от гръцки. След като не постигна особен успех в това начинание, той се предаде. Стана от стола си и се запъти към прозореца, където остана, загледан към улицата и замислен за Пандора Марш. Откакто си тръгна от дома на Такър, той мислеше за малко други неща, освен за разговора с приятеля си за нея.

Такър изглежда си мислеше, че всичко е много лесно, реши виконтът. Според Такър, само той да помръдне пръст и Пандора Марш щеше да падне в прегръдките, а и в леглото му. В леглото, повтори си той. Между спомените от дневника на вуйчо му и мислите за лицето на Пандора и прекрасното й тяло, умът на виконта бе завладян от различни въображаеми удоволствия.

— Господи — промърмори той, — тя трябва да бъде моя.

Докато крачеше неспокойно, Сарсбрук се насочи към практичната страна на нещата. Щеше да му се наложи да й купи къща, щеше да даде достатъчно пари на семейството й, за да бъдат те доволни.

Виконтът се зачуди каква ли сума ще е нужна, за да може господин Марш да приеме идеята. Сарсбрук се намръщи при тази мисъл. Разбира се, Марш няма да е единственият баща, който се прави, че не забелязва падението на дъщеря си, помисли си цинично виконтът. Ако цената е достатъчно висока, без съмнение Марш щеше да промени мнението си. В края на краищата светът беше такъв — хората с парите можеха да имат всичко, което си пожелаят. Сарсбрук отново се намръщи. Светът не му се харесваше особено много.

Размишленията на виконта се насочиха към самата Пандора. Ключът, разбира се, беше в това да я накара да го приеме. Вуйчо му се беше възползвал от нейната невинност. Сарсбрук щеше да бъде по-прям. Ами ако Пандора не го иска? В крайна сметка тя беше отхвърлила предложението му за хиляда лири и годишен доход. Това само по себе си беше забележително.

Все пак тя изглеждаше разумно момиче. Всъщност изглеждаше много интелигентна. Тя със сигурност ще види предимствата на един такъв ангажимент с него. Той щеше да бъде много щедър. Тя щеше да има дрехи, слуги, всичко, което си пожелае.

Докато обмисляше положението, Сарсбрук си припомни думите на Такър. Приятелят му беше казал, че той трябва да я ухажва. Зачуди се как ли се прави това. Без съмнение то включваше да си много учтив, да се пишат писма и стихове и да се изтъква неувяхваща привързаност. Сарсбрук се смръщи недоволно. Не смяташе, че може да се справи много добре с любовните писма. Разбира се, той никога не беше се опитвал да пише такива.

Внезапно виконтът се сети за сестра си Изабел. Колко ли изненадана щеше да бъде, когато открие, че той е отстъпил пред едно хубаво лице. Изабел със сигурност нямаше да е доволна да научи, че е насочил мислите си към непочтена връзка, вместо да изпълни дълга си и да си намери подходяща съпруга.

Жалко, реши той, че госпожица Марш е толкова неприемлива. Щом се налагаше да се обременява със съпруга, нямаше да е лошо, ако се окаже обвързан с прекрасната Пандора. Но човек едва ли може да обмисля брак с любовницата на покойния си вуйчо. Особено с любовница, чийто подвизи бяха така точно описани в дневника на вуйчо му.

Сарсбрук отиде до звънеца и позвъни на прислугата. Икономът пристигна при повикването.

— Да, милорд?

— Пригответе каретата ми, Арчър. Ще излизам.

— Добре, милорд — отвърна слугата, поклони се и се отправи забързано да изпълни нарежданията на виконта.

Малко по-късно Сарсбрук беше в каретата си, на път към жилището на сестра си. Беше се спрял на идеята сестра му да му помогне, като му осигури възможност да се види с Пандора. Ако тя се съгласеше да кани семейство Марш на различни събирания, той щеше да има повече възможности да я ухажва настойчиво. Разбира се, знаеше, че Изабел съвсем няма да е доволна, ако знаеше, че целта му е да направи Пандора любовница. Все пак, размишляваше виконтът, нямаше никаква причина Изабел да знае това. В края на краищата сър Хъмфри забележително добре е успял да запази в тайна личния си живот.

Когато пристигна до дома на семейство Върдън, виконтът нарочно се отправи пеша към портала. Икономът го посрещна и веднага го отведе в гостната.

Лейди Изабел Върдън с голяма изненада чу, че брат й е дошъл да я посети. Идването му беше изключително необичайно, тъй като Сарсбрук нямаше навика да ходи на гости. Заинтригувана от думите на слугата, че лорд Сарсбрук чака в гостната, Изабел забързано отиде при него.

— Скъпи ми, Робърт, колко хубаво, че те виждам! — Тя забързано го целуна по бузата. — Съпругът ми ще бъде толкова разочарован, че сте се разминали.

— Дойдох да видя теб — каза виконтът. — Искам да те помоля за една услуга.

— Така ли? — учуди се Изабел. Не можеше да си спомни някога брат й да е молил за услуга. Това й изглеждаше много странно. — Казвай направо, Робърт. Ще направя всичко по силите ми, за да ти помогна.

Като погледна нетърпеливото изражение върху лицето на сестра си, той разбра, че трябва да действа много внимателно, ако не иска тя да си направи някакви погрешни изводи.

— Мисля, че получих покана за твоя годишен бал. Кога е той?

— Кога е? — отвърна като ехо Изабел. — Не ми казвай, че ще дойдеш! Да не си загубил поканата?

— Всъщност не. Хвърлих я в огъня.

— Робърт!

— Но сега реших да дойда.

— Много хубаво от твоя страна — отбеляза нейна светлост и изгледа брат си с любопитство. — След три седмици е. Ще се погрижа да получиш друга покана.

— Благодаря, Изабел. Иска ми се да поканиш и още някого, тоест няколко човека, с които се запознах напоследък.

— Кого имаш предвид, Робърт? Аз познавам ли тези хора? Искрено се надявам, че не са някои от твоите учени приятели.

— Не, съвсем не. Сигурен съм, че не ги познаваш. Господин Марш и синът му Уинфийлд Марш.

— Марш? Семейството ми е непознато.

— Има и две дъщери.

— Аха! — каза Изабел. — Две дъщери! Надявам се да ми кажеш, че си харесал едната от тези дъщери.

— Не ставай смешна — промърмори виконтът.

Изабел изглежда остана доволна от отговора.

— Е, надявам се да е така. Скъпи ми Робърт, много съм доволна. Надявам се, че не си харесал някое провинциално нищожество без нито едно пени. Представителна ли е?

— Трябва да те разочаровам, ако смяташ, че замислям женитба. Просто искам да помогна на това семейство да навлезе в обществото. Ще ти бъда благодарен за помощта. Това е всичко. Представи ги на всичките си изкуфели приятели.

— Но кои са те? И защо искаш да им помагаш?

Сарсбрук повдигна рамене.

— Вероятно е просто прищявка.

— Ти не си човек на прищевките, Робърт. Но няма да споря. Ще се заема с тези Марш, щом искаш. — Тя го погледна проницателно. — Нямам търпение да се срещна с тези дъщери.

Виконтът не отговори на забележката й.

— Ще посетиш ли семейство Марш? Това е адресът. — Той извади листче хартия от джоба си и й го подаде. — Посети ги още сега. Надявам се да ги убедиш да дойдат.

— Да ги убедя? Скъпи ми, Робърт, има хора, които биха продали първородното си дете, за да получат покана за някой от баловете ми.

Сарсбрук се усмихна.

— Тогава си тръгвам, Изабел…

— Но ти току-що пристигна!

— Да, да. Но знам колко си заета. Приятен ден, Изабел!

Виконтът изглежда бързаше да си тръгне. Когато той си замина, Изабел поклати глава, после погледна късчето хартия в ръката си и реши, че ще бъде много интересно да посети семейство Марш.

 

 

Три дни по-късно Майлс Брекли пристигна в Сарсбрук хаус. Брекли беше облечен в идеално ушито сако от граховозелен фин плат, жълтеникавокафяви панталони и лъснати ботуши над колената.

Олицетворение на шивашкото великолепие, Брекли беше свикнал да впечатлява по-обикновените личности. Затова той доста се засегна, когато икономът на Сарсбрук му отвори и го изгледа с очевидна неприязън. Брекли отправи високомерен поглед към слугата.

— Тук съм, за да се срещна с братовчед си — лорд Сарсбрук.

Тъй като от дълго време беше на служба при виконта, Арчър много добре знаеше какво мисли господарят му за господина, който сега стоеше пред него.

— Съжалявам, господин Брекли — каза икономът. — Господарят ми не е вкъщи.

Брекли се намръщи.

— Това няма значение — изсъска той, нахално се промуши покрай изненадания слуга и влезе в къщата. — Ще го почакам.

— Не смятам, че е разумно, господине — настоя Арчър. — Негова светлост може да отсъства много дълго време.

— Нямам нищо против да почакам. Да, ще изчакам в библиотеката. Няма нужда да ми показвате пътя.

Арчър се ужаси от наглостта на Брекли. Като знаеше, че господарят му ще бъде бесен, ако се върне и намери Брекли там, Арчър се опита да го спре.

— Съжалявам, господине — заяви той твърдо. — Настоявам да си вървите. Ще предам на господаря, че сте идвал.

— А аз казах, че ще чакам — кресна Брекли и продължи пътя си към библиотеката.

Арчър забърза след него, като не знаеше как да постъпи. Брекли влезе в библиотеката и седна на един стол.

— Тук ще ми бъде удобно. Веднага щом Сарсбрук пристигне, му кажете, че съм тук.

— Господине, наистина не мога да ви позволя да останете тук. Трябва да си вървите, господине.

— По дяволите, човече, няма да си вървя! — заяви Брекли. — Имам работа с господаря ви. Щом той пренебрегва писмото ми, аз трябва да дойда лично. Няма да позволя на един слуга да ми казва какво да правя. Сега се махайте!

Арчър се поколеба. Той не беше много едър и смяташе, че физически е неспособен да изхвърли от жилището отвратителния роднина на господаря си. И после, Брекли беше благородник. Изглежда, реши Арчър, не можеше да се направи друго, освен да позволи на младежа да остане, а след това да понесе последиците от гнева на виконта.

Икономът кимна рязко на Брекли, после излезе от стаята и забърза към помещението на слугите, за да обсъди въпроса с икономката на негова светлост.

Брекли остана много доволен от объркването на Арчър. Не се съмняваше, че прислугата на Сарсбрук има строги указания да не го допуска вътре. Брекли стана от стола си и закрачи из стаята. Разгледа рафтовете с книги и си помисли, че братовчед му е пропилял за тях солидна сума. Самият Брекли нямаше голяма полза от книгите.

Той се приближи до бюрото на Сарсбрук и взе една книга от купа, сложен там. Когато я отвори и видя, че е на гръцки, Брекли я захвърли отвратен. Братовчед му беше толкова странен, педантичен човек, каза си той. Колко несправедливо беше, че Сарсбрук притежаваше всичките пари…

Брекли седна зад бюрото на братовчед си. Взе няколко листа и ги прегледа. Оказа се, че са стихове, написани с дребен, ъгловат почерк. Той остави листите с безразличие.

На бюрото имаше мраморно преспапие. Брекли го вдигна и разсеяно го огледа. Най-накрая го остави и заразглежда останалите предмети по бюрото на Сарсбрук. Там имаше малка дървена кутия и той я отвори. Съдържаше разни писма. Брекли ги извади и ги прелисти. Като откри, че не са особено интересни, ги върна обратно, но на дъното на кутията забеляза някакъв ключ. Извади го и го задържа в ръката си. Като забеляза, че едно от чекмеджетата на бюрото има ключалка, Брекли се зачуди дали ключът в ръката му може да го отвори. Пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Прилягаше идеално. Брекли се усмихна. Какви ли тайни е скрил братовчед му тук? Щеше да бъде забавно да види. Спря за малко, за да погледне към вратата, после отключи чекмеджето, отвори го и откри една книга. Извади я и я отвори.

— Дневник — промърмори той и заразгръща страниците. — Не мога да се сетя за нищо по-скучно от дневника на братовчед ми. — Канеше се да върне книгата в чекмеджето, но отново я отвори, за да хвърли още един поглед. — Хей, това не е на Сарсбрук — избъбри той, като прочете първата страница. — На вуйчо е. Защо ли този скръндза ще си мисли, че може да напише нещо, което си заслужава да бъде запазено за потомството? — Брекли прелисти дневника. — Какво е това? — възкликна той на глас, а очите му светнаха, като се спряха на един интересен откъс. — Боже мой!

Въпреки че Брекли мразеше четенето, сега очите му бяха залепнали за страниците. Той почти не вярваше на очите си. Удивен и зарадван, Брекли се ухили.

— Този похотлив, дърт козел — промърмори удивено.

След като прочете още няколко страници, спря и погледна към вратата. За късмет, там не се виждаше никой. Брекли затвори дневника. Пъхна го под сакото си, затвори чекмеджето, заключи го и върна ключа в дървената кутия.

Брекли стана от бюрото, излезе от библиотеката и напусна къщата, без да се обади на никого. След няколко минути Арчър се върна в библиотеката, придружен от двама лакеи. След като се консултира с икономката на негова светлост, той реши, че Брекли трябва да бъде изхвърлен от къщата, независимо с какви средства.

Арчър много се изненада, когато видя, че библиотеката е празна. Една от прислужниците каза, че е видяла някакъв господин да напуска къщата и да си тръгва с двуколка и това обърка иконома. Но той си отдъхна, като разбра, че не е необходимо да се изправя срещу Брекли.

Когато виконтът се върна вкъщи, Арчър му докладва за посещението на Брекли. Сарсбрук се намръщи, като чу за нахалството на братовчед си, но за облекчение на иконома, виконтът не изглеждаше прекалено заинтересуван.

Сарсбрук се оттегли в библиотеката и запрехвърля писмата от купа, пристигнал със следобедната поща. Като го преглеждаше, той се спря на едно писмо, адресирано с детски почерк. Отвори любопитното послание и прочете следното:

„Милорд, много се радвам, че сте добре. Трябва отново да ви благодаря за добрината да ми помогнете, когато паднах от дървото. Днес глезенът ми е много по-добре. Сестра ми Пандора смята, че е било много хубаво от ваша страна да ни помогнете и да ни докарате до дома.

Имах дяволски много неприятности с гръцкия, милорд. Татко не може да ми помогне, защото, както казва той, гръцкият му е ужасно ръждясал, а Уинфийлд казва, че никога не е научил достатъчно от гръцкия, за да може да си спомни нещо. Тъй като вие сте такъв специалист по тази тема, чудех се дали не може да ми помогнете. Знам, че е много дръзко от моя страна и Пандора много ще ми се разсърди, ако знае, че съм ви помолил.

Защо не дойдете в петък на чай? Четири часът ще бъде чудесно. Ще ви бъда изключително признателен.

Най-покорен слуга на ваша светлост

Никълъс Марш“

Писмото беше белязано с две големи мастилени петна, но иначе беше много добро постижение за десетгодишно момче. Сарсбрук се, усмихна. Той не обичаше децата. Със сигурност не харесваше отрочетата на сестра си. Все пак смяташе, че Никълъс Марш е доста поносим. Мисълта, че Никълъс го кани на чай, за да иска помощта му по гръцки, го забавляваше.

Виконтът беше много доволен от възможността да види отново Пандора. Той взе лист хартия и писалка и написа кратка бележка на господин Никълъс Марш, че приема поканата му.