Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (2)

Глава втора

Въпреки че жилището на сър Хъмфри Мейтланд беше сред няколкото нови и модерни градски къщи, които обграждаха Уелингтън скуеър, вътрешността му беше тъмна и негостоприемна. Повечето от оскъдните мебели, разположени из къщата, бяха стари и протрити, тъй като това бяха изхвърлени неща от другите две къщи на сър Хъмфри.

Сър Хъмфри не беше посещаван често в лондонската си къща, но тези, които все пак се отбиваха, биваха изненадани, че домът на един много богат баронет може да бъде толкова зле обзаведен и мрачен. Не само скъперничеството беше причина жилището на сър Хъмфри да не бъде съвременно и стилно подредено. Просто той беше човек, който предпочиташе старото и познатото. Сър Хъмфри не одобряваше почти нищо от произведеното през настоящия век и вярваше, че качеството и майсторлъкът ужасно са западнали през последните години.

Двама мъже се появиха пред дома на баронета и икономът на сър Хъмфри им отвори. По-възрастният беше Джордж Уентуърт, един от най-добрите бижутери в Лондон.

Уентуърт огледа приемната с неодобрение. Човек с вкус и артистичен усет, той нямаше високо мнение за нащърбената гипсова отливка, която представляваше римски император и стоеше върху мраморен пиедестал, откъдето посрещаше посетителите. Не му харесваше и прояденото от молци ориенталско килимче под краката му.

— Почакайте тук, сър — каза икономът. — Ще кажа на господаря, че сте пристигнали.

Когато икономът ги остави, Уентуърт се обърна към широкоплещестия младеж, който го придружаваше.

— Внимавай с тази кутия, Джесъп.

— Разбира се, сър — откликна младежът и стисна още по-здраво кутията с бижуто, притисната силно до гърдите му. — Няма страшно, в безопасност е при мен.

— Ще се радвам да се отървем от него — измърмори Уентуърт. — Да се надяваме, че ще срещне одобрението на стареца.

— О, няма съмнение, сър — възкликна Джесъп. — Нима може да не го хареса?

На Уентуърт изглежда му стана приятно от въодушевения отговор на младежа. Но преди да успее да каже нещо повече, икономът се върна и ги поведе към гостната, където сър Хъмфри Мейтланд седеше върху един протрит диван. Седемдесетгодишен, сър Хъмфри беше здрав и закръглен. Облечен бе с раирано кадифено сако, жълта жилетка и бричове до коленете — дрехи, които носеше повече от две десетилетия.

— Добър ден, Уентуърт.

— Добър ден, сър — поздрави бижутерът. — Мога ли да ви представя господин Джесъп?

Сър Хъмфри изгледа младежа с безразличие.

— Е, седнете господа.

— Благодаря, сър.

Уентуърт и помощникът му се настаниха на столовете срещу баронета.

— Донесох огърлицата, сър.

— Добре, добре — кимна сър Хъмфри. — Бих искал да я видя.

— Джесъп, огърлицата.

Младежът стана и отвори кутията.

— Ето я, сър!

— О, красива е! Наистина е красива!

Когато сър Хъмфри пое кутията от Джесъп, в очите му се четеше задоволство. Върху черното кадифе лежеше смарагдова огърлица със зашеметяваща красота.

— Никога не бях виждал толкова изящно нещо.

Уентуърт беше доволен. Той се гордееше много с творението в ръцете на баронета, тъй като лично беше направлявал изработката — от проекта до изпълнението.

— Значи сте доволен, сър?

— Да, разбира се. За Бога, само магаре не би я харесало. Добре сте се справили, господине. Наистина.

Докато говореше, баронетът примижа, като че ли го присви някаква болка.

— Добре ли сте, сър? — попита Уентуърт.

— Няма нищо — отвърна възрастният мъж. — Лошо храносмилане. През последните дни се чувствам малко неразположен. — Той затвори кутията с бижуто. — Трябва да се погрижа една дама да получи това веднага. С такова нетърпение очаквах мига, в който ще й направя такъв подарък. Колко ли ще се изненада! — Сър Хъмфри сложи ръка на гърдите си. — Дяволски болки.

— Не трябва ли да ви види лекар, сър? — изрече загрижено Уентуърт, защото забеляза, че баронетът съвсем не изглежда добре, а лицето му е доста зачервено.

— Лекарите са глупаци — изръмжа сър Хъмфри. — Нямам нищо общо с шарлатани. Ще се оправя като си почина. Но трябва да ви помоля за една услуга, Уентуърт.

— Ще се радвам, ако мога да направя нещо за вас, сър.

— Тази огърлица трябва да се занесе на една дама. Искаше ми се сам да й я отнеса, но се чувствам малко неразположен. А пък аз желая тя да я получи още сега. Толкова ще я зарадвам! Да, да, тя трябва да я получи веднага. Ще ви напиша бележка.

— Добре, сър — кимна Уентуърт. — С удоволствие ще се погрижа огърлицата да бъде доставена.

Сър Хъмфри се затрудни малко, докато стане от стола, после върна огърлицата на Джесъп.

— Ходжис! Ходжис! — извика той.

Икономът се появи бързо в гостната.

— Хартия и писалка.

Слугата кимна и забърза да донесе поисканите неща. Щом той се върна, сър Хъмфри надраска набързо бележката. След като попи мастилото, баронетът сгъна листа, после отново взе писалката си, за да напише адреса. Поспря се несигурно, защото не можа да се сети какъв е адресът.

— Дявол да го вземе — промърмори той. — Беше някой от херцозите от кралското семейство.

— Извинете, не ви чух, сър? — каза Уентуърт.

— А, нищо — отвърна сър Хъмфри, като се опитваше да си спомни името на улицата. — Кларънс плейс — каза той най-накрая — Кларънс плейс, номер шестнайсет. — Написа името върху листа и се обърна към Уентуърт. — На Кларънс плейс, шестнайсет е. Трябва да предадете това на госпожица М. В собствените й ръце, имайте го предвид?

— Госпожица М? — запита Уентуърт.

— Да. Не мога да ви разкрия името на дамата. Госпожица М. е достатъчно, господине.

— Наистина, сър — кимна Уентуърт с разбираща усмивка.

Той се смяташе за светски мъж.

— Ще разчитам на вашата дискретност.

— Разбира се, сър. Ще отнесем веднага огърлицата.

Уентуърт се поклони леко и се отправи към вратата.

— Кажете й, че е от нейния Ланселот. Тогава няма да има нужда да споменавате името ми.

— Разбирам, сър — изрече Уентуърт, без да издаде чувствата си, въпреки че го развесели мисълта, че възрастният господин може да бъде наречен Ланселот.

— И й кажете, че утре ще я посетя.

— Добре, сър — отвърна бижутерът, след което кимна на баронета и се обърна да си върви, заедно с младия си помощник.

— Уентуърт!

— Сър?

— Трябва да ми дадете думата си, че няма да разкриете пред никого къде сте отнесъл тази огърлица. Заложено е доброто име на една дама.

— Можете напълно да ми вярвате, сър, че няма да разкрия пред никого тази информация.

— Имам ли думата ви, господине?

— Наистина имате думата ми по този въпрос.

— А младежът?

Баронетът погледна към Джесъп.

— Имате и моята дума, сър — обеща той.

— Добре. Свободни сте. И благодаря.

Уентуърт и помощникът му си тръгнаха.

— Дяволски неприятно е, че трябва да отнесем огърлицата на метресата на стареца — изръмжа Уентуърт.

— Така е, сър — отвърна Джесъп, въпреки че нямаше търпение да види жената, обект на чувствата на този позастарял господин. — Какво казахте, че е името на възрастния мъж, господин Уентуърт.

— Името му не е твоя работа, Джесъп. В тези неща дискретността е от изключителна важност. Няма нужда да знаеш кой точно е господинът.

— Разбира се, сър — кимна Джесъп доста разочаровано.

Уентуърт извади часовника си от джоба.

— Почти два часът.

Бижутерът също беше заинтригуван от дамата на сър Хъмфри, но той беше зает човек и имаше още доста ангажименти.

— Ти ще отнесеш огърлицата, Джесъп. Аз трябва да се върна в магазина.

— Да, сър — отвърна по-младият мъж.

— Но внимавай. Ще ти откъсна главата, ако се случи нещо с тази огърлица.

— Няма защо да се притеснявате — каза Джесъп, доволен да поеме отговорността, което му даваше възможност да види една истинска метреса.

Уентуърт даде нарежданията си на кочияша и двамата мъже се качиха в каретата.

След като обсъди недостатъците на господин Стъбс с баща си и Никълъс, Пандора ги остави, като им каза, че и другите имат нужда от нея. Всеки вторник следобед Пандора разговаряше с готвачката за следващите менюта.

Тъкмо тя и готвачката бяха седнали във всекидневната и се появи една от прислужниците.

— Моля да ме извините, госпожице Марш — каза тя, — но е дошъл един господин. Името му е Джесъп и иска да види госпожица М.

— Госпожица М. — повтори Пандора. — Много странно. Мислиш ли, че има предвид мен?

— Попитах го дали има предвид госпожица Марш и той каза, че така предполага, госпожице.

— Това е необичайно, Марта.

Прислужницата кимна.

— Да, госпожице, но той каза, че е много важно да се срещне с вас.

— Е, добре, Марта — отвърна Пандора, пообъркана от този посетител. — Предполагам, че трябва да го видя, за да разбера защо ме нарича госпожица М. Моля да ме извиниш, готвачке. Ще те извикам веднага щом поговоря с този господин.

— Да, госпожице — готвачката стана от стола си и излезе.

— Марта, покани господина тук.

— Да, госпожице — поклони се прислужницата и излезе от всекидневната.

След малко тя се върна с някакъв младеж.

— Господин Джесъп? — Пандора Марш огледа посетителя с интерес. — Аз съм госпожица Марш. Искал сте да ме видите?

— Да — каза помощникът на бижутера. — Тук съм, за да ви донеса подарък… от един господин.

Пандора повдигна леко вежди.

— Наистина ли? От какъв господин?

Джесъп се усмихна глуповато.

— Наредиха ми да ви кажа, че е от вашия Ланселот.

— Моят Ланселот! — повтори Пандора и се засмя. — Наистина, господине, не мога да се сетя кого може да имате предвид с това име.

— Има и бележка. А това е подаръкът.

Младежът подаде кутията на Пандора и тя я отвори.

— За Бога! — ахна тя, когато видя проблясващата огърлица.

Удовлетворен от удивлението на Пандора и от очевидното й възхищение от бижуто, Джесъп се осмели да забележи:

— Мога да разбера защо господинът е избрал смарагди. Ако ми позволите, ще кажа, че те са идеални за жена с вашата външност.

Пандора беше дотолкова изумена при вида на огърлицата, че едва чуваше думите му. Известно време тя остана безмълвно загледана в смарагдите.

— Сигурно има някаква грешка — промълви тя накрая.

— Ето бележката — отвърна Джесъп.

Пандора взе листчето от ръката му. Тя забеляза, че думите Госпожица М. Кларънс плейс 16 са изписани съвсем ясно върху него. Разгъна посланието и прочете написаното в нея.

„Моя безценна госпожице М.

Това е само малък знак за моята привързаност.

Ваш Ланселот.“

Пандора премести поглед от бележката към Джесъп.

— Как се казва господинът, който е изпратил това?

Бижутерът изглеждаше доста изненадан. Да не би дамата да има и други любовници, в добавка към възрастния господин? Той се спря объркан.

— Той смяташе, че не е необходимо да споменава името си и аз всъщност не го знам — отговори й той.

— Господинът каза, че ваш Ланселот ще бъде достатъчно.

— Моят Ланселот — повтори Пандора. — Признавам ви, че съм напълно озадачена.

Тя прочете още веднъж бележката и се намръщи. Не можеше да се сети за никого, който би й изпратил такъв подарък. Освен… Пандора присви очи замислено. Напоследък Артър Андърууд беше станал доста по-решителен при проявата на възхищението и привързаността си. Той беше богат човек и можеше да си позволи скъпи подаръци.

Пандора продължи да размишлява по въпроса. Внезапно се сети, че веднъж, преди няколко месеца, след като пи повечко пунш с ром, Андърууд беше говорил някакви глупости за това, че е нейният доблестен рицар. Все пак тя не помнеше той да е споменавал сър Ланселот.

— Господинът каза, че ще ви посети утре — додаде Джесъп. — Беше страшно разочарован, че не може сам да донесе огърлицата, но едно малко неразположение го възпря.

— Вие видяхте ли този господин?

— Разбира се.

— Как изглежда той?

Джесъп се поколеба. Как можеше човек да опише стареца?

— Господинът е възрастен. И доста пълен.

Пандора се намръщи. Наистина приличаше на Артър Андърууд, който беше едър и почти на шейсет.

— Господин Джесъп, аз не мога да приема такъв подарък. Вземете и го върнете на господина.

— О, не мога да направя това — обърка се Джесъп. — Не можете ли да го върнете на господина утре, щом ви посети? Смятам, че така наистина ще бъде най-добре.

Пандора обмисли предложението му.

— Добре, ще обсъдя нещата с този господин, когато ме посети.

— Чудесно — въздъхна Джесъп с облекчение, че жената не го принуждаваше да върне огърлицата. Нямаше търпение да се отърве от нея. — Тогава трябва да тръгвам, госпожо.

Щом той си отиде, Пандора седна на дивана и се загледа в смарагдите. Когато най-накрая извади огърлицата от кутията, тя не се сдържа и я постави на шията си, а после забърза към огледалото, което висеше в приемната.

Искрящите зелени камъни просветваха с почти неземна светлина, а златото блестеше завладяващо. Без съмнение, тя не беше виждала по-великолепна огърлица. Продължи да се взира в огледалото и да разглежда приказните камъни.

— Какво правиш, Пан?

Един мъжки глас накара Пандора да се отдели от огледалото. Брат й веднага видя огърлицата.

— О, богове! Пан, какво е това, което си си сложила?

— Това е подарък. Един мъж току-що го донесе.

— За Бога, Пан! Ако е истина, това струва страшно много пари. Сигурно Андърууд има много сериозни намерения към теб.

— Можеш ли да си представиш господин Андърууд да ми изпрати такава огърлица? — каза Пандора, като продължаваше да разглежда смарагдите в огледалото. — Донесе я един младеж, но беше доста загадъчно. Той дори не знаеше името на човека, който я изпраща. Каза, че била от моя Ланселот.

Уинфийлд се ухили.

— Старият Андърууд твой Ланселот? Това е прекалено смешно, Пан! За Бога, смятах, че е прекалено стиснат, за да ти изпрати нещо наполовина на този подарък. Трябва да си го омагьосала.

— Има и бележка.

Тя му я подаде.

— Това почеркът на Андърууд ли е?

— Не мога да кажа. Никога не ми е писал писмо. Но младежът каза, че моят Ланселот ще ме посети утре.

— За Бога, Андърууд сигурно е решил най-после да поиска ръката ти. Може би си е мислил, че подарък като този може да ти повлияе. — Уинфийлд се засмя отново. — Трябва да кажа, че ако бях жена, такъв подарък щеше да ми повлияе.

Пандора също се разсмя.

— Сега не знам какво да кажа на татко. А Лизи още щом погледне тази огърлица ще реши, че трябва веднага да се омъжа за Андърууд.

— Всъщност, Пан — разсъдливо промълви Уинфийлд, — когато Лизи види огърлицата, ще реши тя да се омъжи за Андърууд.

Пандора отново се разсмя и тръгна с брат си към всекидневната.