Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (23)

Глава двадесет и трета

Странноприемницата Уайт хорс беше едно от най-шумните места в цял Лондон. От двора й тръгваха дилижанси за всички части на Англия и затова там винаги имаше големи групи пътници, чакащи началото на пътуването си.

Беше ранна утрин, когато Пандора и Лизи пристигнаха в Уайт хорс, придружавани от господин Марш, Уинфийлд и Никълъс. Отношенията между Пандора и брат й Уинфийлд бяха толкова обтегнати, че те въобще не си продумаха. Уинфийлд беше нахокан необичайно строго от баща си предната вечер и сега беше много мрачен.

Въобще цялата история беше много тъжна и всички от семейството изглеждаха мрачни и недоволни. Лизи не искаше да напуска Лондон, но прие идеята да се върнат в Съфолк с изненадващо хладнокръвие. Когато Пандора й каза, че трябва да отидат в провинцията, тя протестира съвсем малко и се съгласи, че при тези обстоятелства това е най-доброто, което могат да направят.

Но сега, под безстрастната утринна светлина, Пандора не беше чак толкова сигурна, че постъпват правилно. Да избягаш е като признание за вина, а те нямаха никаква вина. Но все пак мисълта да се срещне отново със Сарсбрук толкова я разстройваше, че бягството от Лондон й се струваше единствената възможност.

Никълъс Марш стоеше до Пандора и наблюдаваше как прислужниците впрягат конете за единия дилижанс.

— Иска ми се да тръсна с теб, Пан — промълви той.

— Ще дойдете много скоро, Ники — успокои го Пандора. — Само татко да уреди нещата.

— Надявам се да е скоро. Господин Стъбс няма търпение да отиде в провинцията. Той не обича града особено много.

— Господин Стъбс поне не смята, че провинцията е скучна — вметна Лизи.

— Хайде, хайде, Лизи — намеси се господин Марш. — Сигурен съм, че въобще няма да бъде скучно.

Лизи не изглеждаше убедена, но не каза нищо. Когато дойде време да се качват на дилижанса, поемащ на изток, Лизи прегърна господин Марш, Уинфийлд и Никълъс. Пандора прегърна баща си и Никълъс, но се намръщи срещу Уинфийлд.

— Пан — каза той, — съжалявам.

Тя се поколеба, забелязала разкаянието върху хубавото му лице. После въздъхна и също го прегърна.

— Довиждане, Уини.

В очите на Уинфийлд имаше сълзи.

— Наистина съжалявам, Пан. Ще се променя, кълна се!

Като се страхуваше, че ще избухне в сълзи, Пандора само кимна и разреши на брат си да я придружи до дилижанса и да й помогне да се качи. Докато трополящият екипаж поемаше по пътя си, Пандора наблюдаваше баща си и братята си, които стояха встрани. Никълъс махна на Пандора и тя осъзна колко много ще й липсва.

Щом дилижансът пое по пътя си, Пандора се облегна на протритата кожена седалка и се умисли. Една от пътничките, слаба жена на средна възраст, със сламена шапка, се представи, като госпожа Бакстър. Тя пътуваше със съпруга си, внушителен и мълчалив мъж, който бързо заспа, въпреки друсането на дилижанса, докато маневрираха по оживените улици на града.

Дамата със сламената шапка беше приказлива жена, изпълнена с радост, че е намерила две млади дами, с които да разговаря. Скоро тя бъбреше весело с Лизи и Пандора. Лизи се радваше да се разсее, а приказливата дама я развесели. Но Пандора, въпреки че отговори учтиво на няколко въпроса, осъзна, че не може да се съсредоточи в разговора.

Тя се замисли за Съфолк, за пейзажа и за селяните. Пандора обичаше провинцията. Каза си, че е много хубаво, че тя и Лизи скоро ще бъдат далече от градския шум и мръсотията.

Замислена за тихото селце, в която бяха живели, Пандора се опитваше да убеди себе си, че всичко това е за добро. Щяха да си намерят друга къща и да живеят просто, според възможностите си. Тя щеше да работи като шивачка, за да припечелва допълнително и щяха да се справят. Лизи щеше да си намери някой свестен младеж, за когото да се омъжи. Освен това щяха да бъдат много близо до Кеймбридж и до брат им Огъстъс.

Пандора се загледа през прозореца на дилижанса. Знаеше, че се залъгва. Щеше да измине много дълго време, преди да се почувства щастлива в Съфолк. Мислите й за Сарсбрук щяха да й попречат. Пандора се намръщи, когато образът на виконта се появи в ума й.

— А вие съгласна ли сте със сестра си, госпожице Марш?

Въпросът измъкна Пандора от вглъбението й. Тя погледна към госпожа Бакстър.

— Съжалявам, госпожо. Не следях разговора.

Госпожа Бакстър не се обиди, а весело повтори въпроса, който обсъждаха. Пандора навлезе в разговора, докато дилижансът продължаваше напред по пътя си.

 

 

След като стана рано — рано тази сутрин, Сарсбрук не можеше да мисли за нищо друго, освен да се срещне с Пандора. Той знаеше много добре, че човек не ходи на посещения в седем сутринта и затова се зае с някои обичайни дела, свързани с работата му, докато стана десет. Като реши, че повече не може да чака, виконтът нареди да приготвят каретата му и се отправи към дома на семейство Марш. Малко по-късно Сарсбрук пристигна пред вратата, а Марта му отвори. Прислужницата изгледа негова светлост с нескрито неодобрение.

— Искам да видя госпожица Марш — обяви той рязко.

— Няма я вкъщи, милорд — отговори Марта.

— Ще почакам — каза Сарсбрук и храбро влезе в преддверието.

Марта, която нямаше особено добро мнение за негова светлост, заради предишната им среща, реши, че е най-добре да не се занимава самичка с него. Тя побърза да доведе господин Марш.

Никълъс, който гледаше през прозореца на стаята си, видя каретата на Сарсбрук да спира пред дома им, затова побърза да слезе при виконта. По петите му вървеше верният му другар, териерът господин Стъбс.

— Лорд Сарсбрук! — поздрави Никълъс.

— Господин Никълъс — отвърна виконтът и се усмихна на брата на Пандора. — Дойдох да се видя със сестра ви Пандора. — Той се наведе, за да почеше господин Стъбс зад ухото. — Предполагам, че прислужницата ви не ме одобрява. Ще кажете ли на Пандора, че искам да я видя?

— Но нея я няма, милорд — каза Никълъс.

— Няма я?

Преди Никълъс да успее да отговори, баща му се появи в преддверието.

— Лорд Сарсбрук — обърна се той намръщено към неканения си посетител. — Дъщеря ми не е вкъщи. И ще ви кажа, милорд, че дори и да беше вкъщи, нямаше да й позволя да се срещне с вас. Тук не сте добре дошъл, господине. Трябва да ви помоля да си вървите. Причинихте достатъчно неприятности на дъщеря ми.

— Господин Марш — поде негова светлост, — добре разбирам гнева ви. Но аз трябва да видя Пандора.

— Това е невъзможно. Трябва да ви помоля отново да си вървите, милорд.

— Няма да си тръгна, докато не се видя с Пандора. Ако трябва, ще чакам цял ден.

— Няма да чакате! — кресна господин Марш с почервеняло лице.

Бащата на Пандора се вбеси, въпреки че обикновено беше благ човек. Пред него стоеше един благородник, който беше съсипал доброто име на любимата му дъщеря. От възмущение господин Марш стана необичайно сприхав.

— Ако не си тръгнете, ще ви изгоня с камшика за езда.

— Господин Марш — каза виконтът, — изслушайте това, което имам да ви кажа.

— За Бога! — избухна господин Марш. — Няма да слушам! Предупреждавам ви, че ще отида за камшика си!

— Добре, ще си вървя — примири се Сарсбрук, като съвсем не искаше да подтиква бъдещия си тъст към насилие. — Но ще се върна.

Виконтът се обърна и излезе от къщата. Господин Стъбс хукна след него, когато той се отправи към каретата си.

— Господин Стъбс! — извика Никълъс и побягна след кучето. — Върнете се, господине!

Господин Стъбс пренебрегна младия си господар. Никълъс отиде до виконта и се наведе да вземе своенравния териер.

— Върни се вкъщи, Никълъс — нареди господин Марш от вратата.

Никълъс погледна виконта.

— Вие харесвате Пандора, нали така, милорд?

— Обичам сестра ви, млади човече — отвърна Сарсбрук. — Искам да се оженя за нея.

— Наистина ли — и Никълъс се усмихна весело на тази идея. — Надявах се тя да се омъжи за вас.

— Никълъс! — извика отново господин Марш.

— Трябва да вървя — каза Никълъс и за миг се поколеба. После прошепна: — Пандора и Лизи отпътуваха тази сутрин за Съфолк с дилижанса от странноприемницата Уайт хорс.

Той се обърна и хукна към къщи.

Виконтът се загледа в Никълъс, който изчезна вкъщи. След това се обърна към кочияша си.

— Рийвс, тази сутрин един дилижанс е тръгнал за Съфолк от странноприемницата Уайт хорс. Искам да го настигнем.

— Хубаво, милорд — отвърна кочияшът. — Няма да е трудно. Не и с тези красавци.

Той посочи към двата прекрасни коня на виконта. Конярят, който беше скочил от мястото си зад кочияша, отвори вратата пред виконта.

— Тогава побързай, Рийвс — каза Сарсбрук и влезе в каретата.

Щом господарят му се настани удобно, а конярят се върна на мястото си, кочияшът подкара конете да вървят с по-енергична стъпка. Виконтът скръсти ръце на гърдите си, с надеждата, че ще се види с Пандора.

Изминаха повече от четири часа след тръгването им от странноприемницата Уайт хорс и дилижансът, в който бяха Пандора и Лизи, успя да измине почти трийсет мили. Пандора се почувства изключително уморена от друсането и непрестанното бърборене на госпожа Бакстър. Зарадва се, когато екипажът спря в една селска странноприемница. Тук пътниците щяха да си починат за малко, докато траеше смяната на конете.

Пандора и Лизи успяха да се откачат от госпожа Бакстър, която трябваше да събуди спящия си съпруг и да се погрижи за него.

— Лизи, смятам, че е добре — каза Пандора, докато сестрите раздвижваха краката си, като се разхождаха наоколо — да избягаме за известно време от госпожа Бакстър.

— Така е — съгласи се Лизи с усмивка.

— Тя има добри маниери — продължи Пандора, — но ми се иска от време на време да позволява на хората да завършат изречението си.

Лизи се разсмя. Радваше се да види, че сестра й е в по-добро настроение. Времето беше много хубаво, слънчево и приятно топло, а гледката бе живописна. Лизи се почувства по-добре, докато двете се разхождаха.

— Тук е прекрасно — каза тя и се загледа в пейзажа.

— Да — кимна Пандора, като спря, за да се огледа.

Странноприемницата беше разположена на края на селото, което имаше процъфтяващ вид. Виждаха се поддържани домове и хубави магазини. Не се различаваше много от тяхното село Съфолк. Пандора се загледа към пътя. Видя, че се приближава някаква карета, но не й обърна внимание.

— Ще хапнем ли нещо, Лизи? Наистина остана малко време.

— Иска ми се да хапнем — каза сестра й.

Пандора и Лизи влязоха в странноприемницата. Госпожа Бакстър им махна с ръка.

— Елате при нас, скъпи момичета — извика тя.

След като си размениха по един поглед, сестрите отидоха до масата, където седяха господин и госпожа Бакстър.

— Седнете — настоя госпожа Бакстър. — Трябва да опитате от храната ни. Студеното овнешко е много вкусно. Вземете си и от питките.

Пандора и сестра й тъкмо седнаха, когато вратата се отвори и влезе един висок мъж. Лизи, която седеше срещу вратата, го забеляза първа. Тя зяпна от изненада, когато видя, че новодошлият е Сарсбрук.

— Кой е? — каза Пандора, като видя изражението на сестра си.

— Лорд Сарсбрук! — извика Лизи.

Пандора се обърна. Наистина беше Сарсбрук. Пандора беше абсолютно изумена. Той я забеляза веднага.

— Пандора! — изрече той високо и бързо се приближи до масата им.

След като чу Лизи да казва лорд Сарсбрук, госпожа Бакстър изгледа виконта с интерес. Тя нямаше търпение да се запознае с този благородник.

— Пандора, трябва да поговорим.

— Не, милорд, това е невъзможно — отвърна Пандора, свела поглед объркано.

— Моля те! — настоя Сарсбрук.

— И аз ви моля, милорд — остана непоклатима Пандора, — вървете си! Не искам да говоря с вас.

Госпожа Бакстър се почувства задължена да се намеси в този момент.

— Има ли нещо, което не е наред, госпожице Марш. — Тя се обърна към съпруга си. — Ричард, този господин притеснява госпожица Марш.

Господин Бакстър вдигна поглед от чашата си с бира, но изглежда нямаше желание да се намесва в работите на непознати. Той само изгледа въпросително виконта.

— Пандора, моля те, изслушай ме. Бях идиот!

— Няма да ви слушам, милорд — заяви Пандора твърдо.

Виконтът, който се разстройваше все повече, изведнъж се пресегна и хвана Пандора за лакътя.

— Пандора, ела с мен — нареди той и я дръпна, за да я изправи.

Тя така се изненада от това отношение, че за миг можа само да се взира ужасено в него.

— Пуснете ме!

Негова светлост я стисна по-здраво.

— Ще дойдеш навън, Пандора Марш. Трябва да говоря само с теб. Не искам спорове.

— Не!

Вместо отговор, виконтът обгърна кръста й с ръка.

— Ако не дойдеш с мен, Пандора, ще те вдигна и ще те изнеса оттук.

— О, Боже! — изохка госпожа Бакстър.

Съпругът й повдигна вежди. Пандора отправи поглед към лицето на Сарсбрук.

— Ако ви изслушам, обещавате ли да си отидете?

Виконтът кимна.

— Да, разбира се.

— Добре — прие тя накрая, — ще дойда навън.

— Пан — обади се Лизи разтревожено.

— Стой тук, Лизи — каза Пандора. — Ще се върна след малко.

Сарсбрук я изведе навън под слънчевата светлина. Когато стигна от тази страна на странноприемницата, където нямаше да бъдат под погледите на конярите и кочияшите, той спря.

— Пандора, моля те да ме изслушаш.

— Добре, милорд. Но не мислете, че ще променя решението си. Тя замълча. — Как ме открихте?

— Брат ти Никълъс ми каза, че сте тръгнали с дилижанса за Съфолк.

— Никълъс? — възкликна Пандора изненадана.

— Ходих у вас тази сутрин и баща ти ме заплаши, че ще ме набие с камшика.

Пандора се усмихна.

— Чудесно — одобри тя.

— По дяволите, Пандора — въздъхна Сарсбрук. — Прекалено си сурова с мен. Да не би да съм чудовище, затова, че те желая? Мила моя Пандора, обичам те повече, отколкото съм предполагал, че мога да обичам.

Тя се извърна.

— Вие дори не ме познавате, милорд. Смятал сте, че съм някоя друга. Госпожица М. сте желал, не Пандора Марш. Само бих ви разочаровала.

— Говориш глупости — прекъсна я Сарсбрук и стисна ръката й. — Не знаеш ли колко те обичам, Пандора? Искам да се омъжиш за мен. Кажи, че ще ми станеш съпруга.

— Това е невъзможно! — изохка Пандора.

— Защо? — поиска да узнае негова светлост, като я взе в прегръдките си.

— Не знам — отрони тихо Пандора.

Близостта на тялото му пробуждаше силни чувства в нея и тя внезапно се почувства безсилна.

Виконтът я притисна до себе си. Желанието му беше почти непреодолимо.

— Пандора — промълви той.

— Не, моля ви…

Сарсбрук спря протестите й с устните си. Целуна я жадно, със завладяваща страст, която спря дъха й.

— Милата ми Пандора — прошепна той.

— О, Сарсбрук, наистина ви обичам — промълви Пандора, а протестите й се стопиха.

Тя го целуна с не по-малка от неговата страст и това разпали още по-силен плам в него.

— Пандора! Пандора!

Трябваше да измине известно време, преди гласът на Лизи да откъсне Пандора от устните и ръцете на виконта.

— Пандора!

Лизи викаше колкото й стигаше глас. Пандора се отдръпна от Сарсбрук.

— Лизи!

Тя се обърна и видя, че сестра й я гледа разтревожено. Зад нея бяха господин и госпожа Бакстър.

— Добре ли сте, госпожице Марш? — попита госпожа Бакстър, като се взираше с широко отворени очи във виконта.

Беше чувала, че лордовете имат нисък морал, но никога по-рано не беше виждала толкова живо доказателство за това.

— О, да — викна Пандора и погледна Сарсбрук, който не беше доволен, че ги прекъснаха, но определено изглеждаше в добро настроение. — Милорд, мога ли да ви представя господин и госпожа Бакстър? Господин и госпожа Бакстър, това е лорд Сарсбрук. — Като видя, че семейство Бакстър гледа неодобрително негова светлост, тя продължи: — Обещах да се омъжа за лорд Сарсбрук.

Очите на Лизи се разшириха. Тя се усмихна радостно.

— Ще се омъжиш за лорд Сарсбрук?

Пандора кимна.

— Казахте го пред свидетели, госпожице Марш — напомни виконтът и хвана ръката й. — Не можете да ми избягате сега.

Пандора вдигна поглед към него и изражението й му каза, че тя няма никакво намерение да се опитва да бяга. Той се усмихна широко и въпреки удивения поглед на госпожа Бакстър, отново прегърна Пандора и я целуна.