Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (4)

Глава четвърта

Късно сутринта на следващия ден Пандора и баща й изминаха милята от дома им до жилището на Артър Андърууд. Времето беше захладняло, но денят беше добър за утринно раздвижване. Пандора се наслаждаваше на разходката с баща си, въпреки че господин Марш беше попритеснен заради смарагдите, които носеше. Беше увил кутията с бижуто в груба хартия, за да изглежда по-малко привлекателна за разбойниците, и я притискаше здраво до себе си, докато вървяха по заобиколените с къщи улици.

Когато пристигнаха в дома на Андърууд ги посрещна икономът.

— Съжалявам господине, госпожице — каза слугата, в отговор на въпроса им дали господин Андърууд си е вкъщи. — Господарят ми го няма. Господин Андърууд замина за Брайтън.

— Брайтън? — каза господин Марш, после се обърна към Пандора. — Това е изключително странно.

— Кога замина? — попита Пандора.

— Преди три дни — отговори икономът, — и не го очаквам да се върне по-рано от две седмици.

— Две седмици! — възкликна господин Марш.

Пандора се пообърка. Защо Андърууд ще й дава подарък, а след това ще напуска града? А и той беше заминал преди три дни, доста преди да донесат огърлицата. Пандора беше завладяна от странно усещане. Може би огърлицата не е изпратена от Андърууд. Но ако не е бил той, кой друг може да е? Тя чу, че баща й пита иконома за адреса на Андърууд в Брайтън. Слугата услужливо им даде името на хотела му.

Докато вървяха обратно към къщи, господин Марш поклати глава. Той все още стискаше увитата в хартия кутия с бижуто.

— Надявах се да оправим тази работа. Защо му е трябвало на Андърууд да напуска града?

— Не мога да си представя защо ще го прави — каза Пандора, като изгледа баща си замислено.

— Освен ако не е бил съвсем сигурен, че ще му откажеш. Заминал е, за да ти даде време да размислиш.

— О, не ми се вярва — усъмни се Пандора.

Господин Марш се усмихна.

— Защо не? Той може би смята, че по времето, докато го няма, ти така ще се влюбиш в огърлицата, че ще решиш да се омъжиш за него, за да я задържиш.

Пандора се разсмя и двамата продължиха напред към дома си.

 

 

Седмицата след смъртта на вуйчо му измина трудно за Сарсбрук. Сър Хъмфри беше оставил указания, че желае да почива в църковния двор на селцето Хеджуик, една малка общност на тридесет мили от Лондон, откъдето произлизаше семейството на майката на виконта. Виконтът отпътува за Хеджуик със сестра си Изабел, която изглеждаше изключително недоволна, че я принуждават да напусне града, макар и за кратко.

Погребението, на което присъстваха само неколцина опечалени, беше доста мрачно. Сарсбрук и Изабел представляваха семейството. Имаше и двама възрастни мъже, които се познаваха със сър Хъмфри от много години, от времето, когато служили заедно в армията. Бяха се присъединили и трима от слугите на баронета, както и една жена с воалетка, която седна в дъното на църквата и си тръгна преди края на погребението.

Виконтът и сестра му трябваше да останат да пренощуват в Хеджуик, необходимост, която не беше по вкуса на никого от тях. Сарсбрук беше прекалено привикнал към уюта на собственото си домашно огнище, че да му е приятно да прекара нощта в една мизерна странноприемница. Изабел, лейди Върдън, беше ужасена от обстановката и непрестанно се оплакваше, което много го дразнеше.

Сарсбрук и сестра му рядко прекарваха времето си заедно, въпреки факта, че през сезона Изабел отсядаше в Лондон, недалеч от Сарсбрук хаус. Независимо че виконтът доста харесваше сестра си, те се разбираха много по-добре, когато се виждаха по-рядко.

Десет години по-голяма от брат си, Изабел често се отнасяше към виконта с майчинско неодобрение. Високоуважавана, модерна жена, Изабел смяташе, че брат й не отделя достатъчно внимание на външността си. Тя беше много недоволна и от това, че той избягва обществото, както и от факта, че той съвсем не се интересува от толкова сериозно нещо, като избора на виконтеса.

Изабел се беше омъжила на седемнадесет. Най-преследваната млада дама по онова време, тя бе избрала лорд Върдън — енергичен барон, който тогава беше близък с принца на Уелс. Много преди това Върдън вече не беше любимец на принц — регента, но все още представляваше впечатляваща фигура в обществото. Смятаха го за един от най-хубавите и най-добре облечени мъже в града.

Бракът на Изабел беше щастлив, през по-голямата част от времето. Преди години имаше някои лоши моменти, преди да се примири с изневерите на съпруга си. Постепенно те постигнаха разбирателство, което им позволяваше да живеят заедно в спокойствие. Изабел имаше три много хубави деца, които обожаваше. Като цяло, тя се смяташе за твърде щастлива жена.

Сарсбрук не обичаше да прекарва времето си със сестра си или със семейството й. Не харесваше зет си, защото го смяташе за изкуфяло конте. Виконтът нямаше много търпение с децата и не се интересуваше особено от племенниците си, за които смяташе, че са разглезени и с лоши маниери.

В повечето случаи, когато братът и сестрата се окажеха заедно, не изминаваше много време, преди да се скарат. Пътуването до Хеджуик не беше изключение. Бяха тръгнали заедно от града и едва излезли от очертанията му, Изабел подхвана темата за новия Сезон и за това, че брат й е задължен да престане да се крие в Сарсбрук хаус. Виконтът й отговори доста рязко, че това, което той прави, не е нейна работа и че ако тя смята да продължава с дрънкането си по въпроса, то той ще каже на кочияша да спре каретата и да остави Изабел и камериерката й на пътя.

Тъй като Изабел не се съмняваше, че брат й е способен да изпълни тази си заплаха, тя прекара остатъка от пътуването в мълчание, като му изпращаше свирепи погледи. Щом пристигнаха в Хеджуик, Изабел наруши клетвата си за мълчание, която очевидно си беше дала, за да изрази крайно неблагоприятното си мнение за селото.

Сарсбрук се зарадва, когато се върна в града на следващия ден след погребението. Той с удоволствие остави сестра си пред жилището й, като изрази съжаление, че няма време да влезе, за да види децата.

Щом се върна в Сарсбрук хаус, виконтът се оттегли в библиотеката си и се зае със своите гръцки текстове, докато отпиваше от чаша шери.

— Извинете ме, милорд — икономът влезе в стаята малко неуверено.

Господарят му не обичаше да го безпокоят, когато работи в библиотеката и Арчър неведнъж беше бурно нахокван за дързостта да влезе в светилището на негово височество.

— Какво има? — изръмжа Сарсбрук малко нетърпеливо.

— Господин Такър е тук, милорд. Ще го приемете ли?

— Да, разбира се. Покани го.

Икономът кимна успокоен. Тъй като Такър беше най-добрият приятел на виконта, Арчър беше предположил, че господарят му няма да е недоволен, задето са го обезпокоили. Все пак със Сарсбрук човек никога не можеше да бъде сигурен, защото негова светлост имаше непостоянен характер и беше трудно да се отгатне реакцията му.

— Робин, толкова се радвам, че те намирам вкъщи…

Посетителят влезе в стаята. Той беше висок, едър младеж с широко, момчешко лице и немирна черна коса. Такър, приветлив и жизнерадостен, се усмихна на приятеля си.

— Надявам се, че пътуването ти до Хеджуик не е било прекалено голямо изпитание.

— Так — виконтът се изправи зад бюрото си, — много хубаво, че дойде. Заповядай, седни. Искаш ли шери?

Такър нямаше абсолютно нищо против да се отдаде на удоволствието. Той седна в едно от креслата, докато виконтът му наливаше шери. Сарсбрук се настани срещу приятеля си и отпи една голяма глътка от своята чаша.

— Пътуването ми беше дяволски трудно поносимо, Так. На никого не бих пожелал да бъде затворен заедно със сестра ми по изровения път до Хеджуик.

— Но сестра ти е очарователна?

— Така ли? — Сарсбрук изгледа приятеля си поизненадан. — Мислиш ли? Щеше да промениш мнението си, ако знаеше тя какво мисли за теб.

Такър се разсмя.

— Знам какво мисли за мен — че съм едно нищожество с долен произход, което си цапа ръцете с търговия. Но тя не би могла да се противопостави на това. Тя е възпитана да мисли по този начин.

— Мили Боже, Так, безкрайната ти търпимост е абсурдна!

— Но точно заради това търпя и теб, Робин — каза Такър ухилено.

Сарсбрук се усмихна. Много харесваше приятеля си. Бяха се срещнали в Оксфорд и като студенти бяха неразделни. Приятелството им продължи и след като напуснаха университета и сега двамата се виждаха често.

Бащата на Такър беше богат собственик на текстилна фабрика, издигнал се от скромното начало до огромен финансов успех. Въпреки че мамичките от лондонското общество го гледаха без въодушевление, заради низшия му произход, Такър беше много харесван от голям кръг приятели с най-различно положение и занимания.

— И така, приятелю — продължи Такър, — направи ли лейди Върдън всичко по възможностите си, за да те ядоса?

Виконтът кимна.

— Като повечето представителки на своя пол, тя много умело може да раздразни един мъж.

— Прекалено строг си към жените, Робин.

— О, да, ти винаги ги превъзнасяш. Но сега, когато си женен мъж, предполагам, че няма да мине много време, преди и галантният Так да осъзнае колко непоносими могат да бъдат жените.

Усмихнат Такър поклати глава.

— Какъв инат си, Робин. Трябва да ти кажа, че бракът е чудесно нещо. Фани и аз сме безкрайно щастливи.

— Може и да си, но си един на милион.

— Глупости! Само ми се иска някой ден и ти да познаеш това щастие. Наистина трябва да помислиш за брак.

— Внимавай, Так! Навлизаш в опасна зона. С Изабел едва не се сбихме заради тази тема. Било мое задължение към семейството, каза тя, да осигуря наследник. Е, прекалено млад съм, за да се вържа с някое същество с птичи мозък.

Такър се развесели.

— Надявам се, че стрелата на Купидон ще улучи някой ден мрачното ти сърце.

Виконтът повдигна леко вежди.

— Как можеш да говориш така жестоко, Так?

И двамата се разсмяха сърдечно на коментара му.

После Сарсбрук започна да разказва на приятеля си за пътуването до Хеджуик и за погребението на вуйчо си.

След известно време икономът отново влезе в библиотеката.

— Господарю, господин Хънт е тук. Иска да говори с ваше височество.

Сарсбрук се намръщи.

— Това е адвокатът на покойния ми вуйчо — обясни на Такър. — Покани го тук, Арчър.

— Тогава ще си ходя — Такър се изправи.

— Не, чакай, Так. Хънт няма да остане дълго. Трябва да останеш за чая.

— Добре — кимна Такър.

Адвокатът влезе в стаята с подобаващо тържествен вид.

— Лорд Сарсбрук — поздрави той.

— Хънт! Мога ли да ви представя господин Такър?

— Ваш слуга, сър — Хънт кимна на Такър. После погледна към виконта. — Няма да ви притеснявам много, милорд. Прегледах книжата на вуйчо ви. Работите му, в по-голямата си част, са в ред. Тъй като сър Хъмфри беше забележително пестелив човек, се оказа, че е оставил много малко дългове за погасяване. Разбира се, ще мине известно време, преди да се прегледа всичко. Това, което исках да ви кажа, е, че вуйчо ви е оставил специални инструкции личните му книжа да се прегледат от ваша светлост. Така че — трябва да ви дам този ключ, който е за бюрото в библиотеката му. Отварянето на завещанието е определено за следващия вторник, в единадесет часа, ако това ви е удобно.

— Да, така мисля — кимна Сарсбрук.

— Добре, милорд. Ако имате някакви въпроси, не се колебайте да ме извикате.

След като адвокатът си замина, двамата с Такър се върнаха към шерито си. Сарсбрук погледна ключа в ръката си.

— Личните книжа на вуйчо ми? Каква ужасна работа.

— Предполагам, че ще бъде много потискащо да се четат стари писма и разни такива неща.

Виконтът повдигна рамене.

— Очаквам, че ще е така. За Бога, заниманието не ме привлича. — Внезапно той сякаш измисли нещо. — Так, ти трябва да ми помогнеш.

— Робин, аз наистина ще бъда много зает през следващите няколко дни.

— Ами сега?

— Сега?

— Да. Хайде да вървим там.

Такър беше малко изненадан от предложението, въпреки факта, че в главата на Сарсбрук често се появяваше някаква идея и той веднага се захващаше с нея. Никога не е бил от тези, които се помайват.

— Е, добре, мисля, че сега мога да дойда.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Без повече приказки двамата мъже станаха от столовете си и напуснаха библиотеката.