Маргарет Съмървил
Лудостта на богатството (21)

Глава двадесет и първа

Нетърпелив да чуе всичко за бала, Никълъс Марш беше жестоко разочарован, когато откри, че Пандора не е прекарала чудесно. На обяд Лизи разказваше весело за преживелиците си на бала на лейди Върдън, докато Пандора остана мълчалива.

Тъй като Никълъс беше много проницателен младеж, той разбра достатъчно, за да не настоява пред по-голямата си сестра с въпроси за лорд Сарсбрук. Заради Никълъс господин Марш се опита да се държи така, сякаш балът е бил много успешен, но най-малкият от семейство Марш усети, че поне за Пандора балът не е минал добре.

След обяда Никълъс отиде при учителя си, а господин Марш се оттегли в библиотеката, за да пише писма. Пандора и Лизи отидоха в гостната, където Лизи взе бродерията си и седна, загледана в сестра си със съчувствие.

— Не се притеснявай за мен — наруши мълчанието Пандора. — Само заради теб съжалявам, че нещата не потръгнаха, Лизи. Предполагам, че няма да получаваме повече покани.

— О, това не означава нищо — излъга Лизи храбро. — Повече предпочитам старите си познати.

— Това са само приказки, Лизи — изгледа я сестра й.

— Не, това е истината. Ще се радвам Фийби да ми бъде отново приятелка. Тя така ужасно ми завиждаше, че отивам на бала на лейди Върдън. О, Пан, помниш ли, че обещах на Фийби да я посетя днес следобед? Тя ме накара да се закълна, че ще го направя и ще й разкажа всичко за бала.

— О, да — кимна Пандора, която в действителност беше забравила за това. Въпреки че не й се искаше да се среща с някого, тя успя да се усмихне. — Ще ми бъде приятно да видя Фийби и госпожа Рейнълдс. Може да спрем и в някои магазини по пътя.

Тъй като Лизи обичаше най-много от всичко да обикаля из магазините, тя кимна нетърпеливо.

— Тогава ще трябва да тръгнем много скоро.

— Разбира се — съгласи се Пандора. — Хайде да се приготвим. Наистина имам нужда да поизляза. Освен това, трябва да върна книгата от библиотеката.

Скоро двете млади жени бяха облечени в най-хубавите си рокли и наметки за разходка. Магазините не бяха много далече и можеха да походят. Пандора и Лизи отидоха първо в градската библиотека, където Пандора върна книгата си, но отказа да вземе друга, после спряха в магазина за платове, в галантерията, а накрая и в сладкарницата, откъдето Лизи купи любимите си бонбони.

Пандора се радваше да се разсее, въпреки че не можеше да не мисли за Сарсбрук. Не можеше да спре да се пита къде ли е той и какво ли си мисли. Не знаеше дали ще успее да понесе една среща с него, след като научи това, което й каза Уинфийлд тази сутрин.

След като се повъртяха известно време из сладкарницата, сестрите продължиха към дома на Фийби. Значително по-заможно от семейство Марш, семейството на Фийби живееше в просторна и удобна градска къща. Когато пристигнаха, Лизи взе месинговото чукче и почука на вратата.

Икономът на Робърт отвори и ги поздрави:

— Добър ден, госпожице Марш, госпожице Лизи.

— Добър ден, Ууд. Мисля, че ни очакват.

— Съжалявам, госпожице, но госпожа Рейнълдс и госпожицата не са вкъщи.

— Не са вкъщи? Но аз казах на Фийби, че ще я посетя.

— Госпожицата остави писмо за вас — поясни икономът. — Ще отида да го донеса.

Слугата затвори вратата, като остави сестрите Марш да стоят на стълбите. Той се върна след малко и подаде на Лизи един старателно сгънат лист хартия.

— Това е много странно, Пан — каза Лизи и отвори посланието. — Сигурна съм, че Фийби ми каза, че ще си бъде вкъщи днес следобед.

— Какво пише в писмото?

Лизи прегледа краткото съобщение.

— О, Пан, Фийби не иска да се вижда с мен повече.

— Какво? — възкликна Пандора.

— Ти го прочети, Пан — подаде й го Лизи, а от очите й започнаха да капят сълзи.

Пандора взе писмото и зачете:

„Скъпа Лизи, мама не ми даваше да ти пиша, но Ууд каза, че ще ти предаде тази бележка. Страхувам се, че мама ми каза, че повече не можем да приемаме теб или някого от семейство Марш. Чула е за някакъв голям скандал със сестра ти Пандора. О, аз не мога да повярвам това за скъпата Пандора, но мама казва, че всички говорят за това, така че трябва да е така. Толкова съжалявам, Лизи. Ще ми липсваш.

Фийби.“

След като привърши писмото, Пандора погледна сестра си.

— Не мога да повярвам, че слухът вече е стигнал до госпожа Рейнълдс. Сигурно се знае из целия град.

— Ами ако им кажем, че не е истина, Пан, няма ли да ни повярват?

— Предполагам, че няма да имаме такава възможност. А когато обществото прецени, че някой е неприемлив, тогава е много трудно да се промени тази преценка.

— Значи няма да ни приемат никъде! — изхлипа Лизи. — О, Пан, какво ще правим?

Пандора сгъна листа и го сложи в дамската си чанта.

— Хайде да си вървим и да кажем на татко. Двете млади жени се отдалечиха забързано, като се прибраха вкъщи възможно най-скоро. Намериха баща си да преглежда следобедната поща в гостната.

— Татко — започна Лизи, — случи се нещо ужасно! Фийби и майка й се отнесоха хладно с нас! Отказаха да ни приемат, защото Пандора е опозорена!

С тази забележка Лизи избухна в сълзи и падна в утешителната прегръдка на баща си.

— Какво означава това, Пандора? — каза господин Марш, докато по-малката му дъщеря ридаеше върху неговата жилетка.

Пандора извади писмото от чантата си и го подаде на баща си.

— Можеш сам да прочетеш, татко — каза тя. — Изглежда семейство Рейнълдс са чули, че съм паднала жена. Те няма да ни приемат повече.

Господин Марш прегледа писмото.

— Седни, Лизи. Добро момиче.

— О, татко — успя да каже Лизи между риданията, — какво да правя сега? Никой никъде няма да ни кани!

— Скъпа Лизи, не се тревожи — потупа я по гърба баща й, — ще измислим нещо.

Пандора седна уморено на дивана.

— Това е много сериозно, татко.

Господин Марш тъкмо се канеше да отговори, когато Марта влезе в гостната.

— Господин Марш, един мъж иска да види господин Уинфийлд.

— Много добре знаеш, че го няма, Марта.

— Да, господине, но човекът не ми вярва. Неприятно ми е да си призная, но той влезе в преддверието.

— Каза ли си името?

— Не, господине, но със сигурност не е почтен човек — обясни Марта.

— Без съмнение гони Уинфийлд за пари — досети се господин Марш с отвращение. — Не е първият. Положението става дяволски непоносимо.

— Ще отида да го видя, татко — предложи Пандора и стана от дивана. — Стой с Лизи. О, не се притеснявай, мога да се справям много добре с такива хора.

Въпреки проявената самоувереност, Пандора усети, че й се завива свят, когато последва Марта. През последните седмици кредиторите на Уинфийлд се показваха в къщата. Ставаха все по-смели и нахални в исканията си за връщане на парите им.

Като приближи към посетителя, Пандора се изправи величествено. Той беше дребен мъж на средна възраст, в прилепнало кафяво сако и бежови панталони.

— Мога ли да ви помогна, господине? — каза тя. — Аз съм госпожица Марш, сестрата на Уинфийлд Марш.

— О, значи вие сте госпожица Марш? — каза мъжът и я огледа с интерес. Усмихна й се неприятно, като откри ред развалени зъби. — Искам да видя брат ви, госпожице Марш.

— Няма го, господине.

— Тогава ще ви бъда благодарен, ако му предадете едно съобщение, госпожице.

— С удоволствие, господин…?

— О, името ми не е важно, госпожице. Господин Уинфийлд Марш дължи на моя работодател Джоунас Грейвс петдесет лири. Той ще се сети за това име. Кажете му, че не мога да приемам повече извинения. Сега, когато положението ви се е променило, господин Грейвс очаква да му се плати.

— Положението се е променило? Не разбирам какво имате предвид.

— Вярвам, че разбирате, госпожице. Знам, че сега имате много богат покровител, госпожице Марш. Петдесет лири са нищо за човек като него.

Пандора изгледа мъжа с изненада, а после с възмущение.

— Махайте се оттук! — процеди тя. — Казах да се махате!

— Добре, госпожице Марш, но ще се върна.

Той отново се ухили и се обърна да си върви. Пандора затвори рязко вратата след него и се върна в гостната.

— Татко, това беше един отвратителен човек, който каза, че Уинфийлд дължал петдесет лири на господин Джоунас Грейвс.

— Уинфийлд — въздъхна господин Марш. — Трябва да поговоря с него. Държи се толкова безотговорно.

— Да, така е — промърмори Пандора и се замисли намръщено за непочтеността на брат си.

— Мисля да отида в стаята си — каза Лизи. — Имам главоболие.

— Добре, върви, мила — кимна господин Марш. — Може би се нуждаеш от почивка. Това е много труден момент за теб.

— О, ще се оправя, татко — изрече почти твърдо Лизи и целуна баща си по бузата, преди да напусне гостната.

Пандора седна отново на дивана. Когато сестра й излезе, тя се намръщи.

— Страхувам се, че ще трябва да напуснем Лондон, татко.

— Да напуснем Лондон?

— Този мъж, който беше тук преди малко, знаеше слуховете. Предполагам, че в Лондон няма мъж или жена, които да не са чули всичко.

— Чули са тези пълни глупости за теб и вуйчото на Сарсбрук? Това е нелепо, никой няма да го повярва.

— Страхувам се, че хората са готови да повярват най-лошото за всеки, татко. Но това не е единственият слух. Знаеш ли, Уинфийлд посетил Сарсбрук тази сутрин.

— Тази сутрин? Защо, по дяволите!

Пандора се поколеба.

— Не съм сигурна, татко. Но Сарсбрук му казал, че са измислили и друг слух. За това, че сега съм любовница на негова светлост.

— Какъв проклет злодей! — кресна господин Марш в един от редките изблици на неконтролирани чувства. — Как може да разпространява такива безобразни дрънканици?

— Братовчедът на Сарсбрук е този, който разпространява слуховете — каза Пандора.

Баща й поклати глава.

— А аз смятах Сарсбрук за толкова почтен човек…

Пандора сведе поглед.

— Аз също, татко…

— Ще отида при него и ще му поискам обяснение!

— Не, татко, от това няма никаква полза. Не искам да чувам повече за лорд Сарсбрук, докато съм жива.

— Горката ми Пандора, знам колко си разстроена. Но с времето, мила моя, нещата сами ще се оправят.

— Не мога да си представя как, татко. Трябва да погледнем съществуващата действителност. Положението ни в обществото е абсолютно съсипано. Как ще си намери Лизи съпруг? Със сигурност никой в цял Лондон няма да иска да има нещо общо със семейство Марш. Освен това и Уинфийлд…

— Уинфийлд — повтори господин Марш навъсено.

— Неговите кредитори ще ни дебнат постоянно. Трябва да се махнем оттук, татко. И то веднага.

— Не бързай толкова, Пандора. Къде можем да отидем?

— Можем да се върнем в Съфолк.

— Но къщата е продадена.

— За известно време може да останем при леля Агнес. Ще си намерим друга къща.

Господин Марш се замисли. Провинцията му липсваше и идеята да напуснат Лондон не му беше неприятна.

— Ще отнеме известно време, преди да се намерят нови наематели на тази къща — каза господин Марш.

— Аз искам да се махна оттук веднага — настоя Пандора. — Моля те, татко, не искам да оставам даже ден повече на това място, където всички си шепнат за мен. Лизи и аз можем да тръгнем с дилижанса утре сутринта.

— Утре сутринта?

— Да, няма да ни отнеме много време да опаковаме необходимите ни вещи. Когато оправите нещата тук, ти, Никълъс и Уинфийлд ще дойдете при нас.

Господин Марш смяташе, че дъщеря му действа ненужно прибързано, но не искаше да спори. Като знаеше колко е разстроена Пандора от бедствения обрат на събитията, той можеше да разбере желанието й да напусне Лондон.

— Добре — съгласи се той. Пандора стана от дивана.

— Тогава ще те оставя, татко. Имам много работа. Надявам се Лизи да се съгласи, че така е най-добре.

С тези думи Пандора излезе забързано от гостната, за да потърси сестра си.