Дан Браун
Шестото клеймо (95)

Глава 94

Седнал в Сикстинската капела сред смаяните си колеги, кардинал Мортати се опитваше да проумее думите, които чуваше. Осветеният само от свещите шамбелан току-що им беше разказал история за такава омраза и коварство, че Мортати трепереше. Вентреска бе говорил за отвлечени кардинали, жигосани кардинали, убити кардинали. За древните илюминати — име, което разбуди забравени страхове, — за тяхната повторна поява и за клетвата им да отмъстят на Църквата. С болка в гласа той беше говорил за покойния папа… жертва на илюминатска отрова. И накрая почти шепнешком бе говорил за смъртоносна нова технология, антиматерия, която след по-малко от два часа щяла да унищожи целия Ватикан.

Когато свърши, сякаш самият сатана беше изсмукал въздуха от капелата. Никой не помръдваше. Думите на шамбелана увиснаха в мрака. Единственият звук, който в момента чуваше Мортати, бе неестественото бръмчене на телевизионна камера в дъното — електронно присъствие, каквото не беше търпял нито един конклав в миналото, присъствие, за което бе настоял шамбеланът. За пълно удивление на кардиналите, той беше влязъл в Сикстинската капела заедно с двама репортери от Би Би Си — мъж и жена — и бе заявил, че те ще покажат тържественото му обръщение на живо пред света.

Вентреска пристъпи напред и погледна право към камерата.

— Обръщам се към илюминатите и към учените — с дълбок глас каза той, после замълча за миг. — Вие спечелихте войната.

Тишината се спусна над най-отдалечените кътчета на капелата. Мортати чуваше отчаяното туптене на собственото си сърце.

— Колелата отдавна са се въртели — продължи шамбеланът. — Вашата победа е неизбежна. Това никога не е било толкова очевидно, колкото в този момент. Науката е новият Бог.

„Какво говори той?! — помисли си Мортати. — Полудял ли е? Целият свят го слуша!“

— Медицината, електронните комуникации, космическите полети, генетичната манипулация… това са чудесата, за които днес разказваме на децата си. Това са чудесата, които изтъкваме като доказателство, че науката ще ни даде отговорите. Древните истории за непорочни зачатия, горящи храсти и разтварящи се морета вече нямат значение. Бог е отживелица. Науката победи. Ние отстъпваме.

През капелата премина вълна на смут и озадачение.

— Но победата на науката струва скъпо на всички ни — с все по-силен глас прибави шамбеланът.

Мълчание.

— Науката може да е облекчила болестите и тежкия труд и да е осигурила множество приспособления за наше развлечение и удобство, но ни е оставила свят без чудеса. Нашите залези са сведени до дължини на вълните и честоти. Сложностите на вселената са накъсани на математически уравнения. Потъпкано е дори себеуважението ни като хора. Науката обявява планетата Земя и нейните обитатели за безсмислена прашинка във великия план на космическа случайност. — Той замълча за миг. — Разделя ни дори техниката, която обещава да ни обедини. Всеки от нас е електронно свързан с целия свят и все пак ние се чувстваме съвсем сами. Бомбардира ни насилие, разделение, разпокъсаност и предателство. Скептицизмът се превърна в добродетел. Цинизмът и търсенето на доказателства се превърнаха в просветена мисъл. Чудно ли е, че сега хората се чувстват по-потиснати и смазани, отколкото в който и да е момент от историята? Има ли нещо свято за науката? Науката търси отговори, като анализира нашите неродени зародиши. Науката дори обещава да промени собствената ни ДНК. Тя разбива Божия свят на все по-малки парчета в търсене на смисъл… и открива само нови въпроси.

Мортати благоговейно гледаше шамбелана. Движенията и гласът на Карло Вентреска притежаваха физическа сила, каквато кардиналът никога не беше виждал на ватикански олтар. В думите на свещеника отекваха убеденост и тъга.

— Древната война между науката и религията приключи — каза шамбеланът. — Вие победихте. Но не победихте честно. Не победихте, защото сте открили отговорите. Победихте, защото толкова радикално преориентирахте нашето общество, че истините, които някога смятахме за неизменни, днес изглеждат нелепи. Религията не може да настигне модерния свят. Научното развитие придоби невероятни мащаби. То се храни като вирус. Всяко ново откритие отваря вратите за други след себе си. На човечеството са му били нужни хиляди години, за да извърви пътя от колелото до автомобила. И само десетилетия, за да стигне от автомобила до космоса. Днес ние измерваме научния прогрес в седмици. Контролът се изплъзва от ръцете ни. Пропастта помежду ни става все по-дълбока и докато религията изостава, хората се озовават в духовен вакуум. Ние настояваме за отговор на въпроса за смисъла. Виждаме НЛО, разговаряме с мъртъвци, напускаме телата си — всички тези ексцентрични идеи имат научно лустро, но са безсрамно ирационални. Те са отчаян вик на съвременната душа, самотна и измъчена, осакатена от собствената си просветеност и неспособността си да приеме смисъл в каквото и да е, щом не е свързано с техниката.

Мортати установи, че се е навел напред. Заедно с другите кардинали и хората по света, той поглъщаше всяка дума на този свещеник. Шамбеланът не говореше реторично, нито язвително. Не цитираше Светото писание, нито Иисус Христос. Говореше на модерен език, неразкрасен и изчистен. Като че ли словата му излизаха от самия Бог… използвайки съвременния език, той излагаше древното послание. В този момент Мортати видя една от причините, поради които покойният папа толкова много беше обичал младежа. В свят на апатия, цинизъм и обожествяване на техниката, хора като шамбелана, реалисти, които можеха да говорят на човешките души като този човек, бяха единствената надежда на Църквата.

Карло Вентреска още повече извиси глас.

— Науката, казвате вие, ще ни спаси. Науката, казвам аз, ни погуби. От дните на Галилей Църквата се опитва да забави безпощадния ход на науката, понякога с погрешни средства, но винаги с добри намерения. Въпреки това съблазните са прекалено големи, за да устои човек. Предупреждавам ви, огледайте се наоколо. Науката не е изпълнила обещанията си. Обещания за ефикасност и простота, които не са довели до нищо друго, освен до замърсяване и хаос. Ние сме разпокъсан и отчаян вид… който се плъзга надолу по гибелен път.

Шамбеланът замълча задълго, после впери поглед в камерата.

— Кой е този Бог-наука? Кой е Богът, който предлага на своя народ могъщество, но не и морал, за да знаем как да използваме могъществото? Що за Бог дава огън в ръцете на дете, но не го предупреждава за опасностите? Езикът на науката не казва кое е добро и зло. Учебниците ни учат да предизвикваме ядрени реакции, но в тях няма глава, която ни пита дали това е добро, или зло.

— Обръщам се към науката — продължи той. — Църквата е уморена. Изтощихме се да полагаме вашите морални устои. Силите ни се изчерпват от опитите ни да сме гласът на равновесието, докато вие сляпо препускате в търсенето си на по-малки чипове и по-големи печалби. Вашият свят се движи толкова бързо, че ако спрете дори за миг, за да обмислите значението на действията си, някой по-ловък ще профучи покрай вас като комета. Затова продължавате все напред. Вие разпространявате оръжията за масово унищожение, но папата трябва да обикаля света и да моли държавните ръководители за сдържаност. Вие клонирате живи същества, но Църквата ни напомня да обмисляме моралния смисъл на действията си. Вие насърчавате хората да контактуват с телефони, видеоекрани и компютри, но Църквата отваря вратите си и ни напомня да общуваме лично, защото сме създадени за това. Вие дори убивате неродени бебета в името на проучвания, които ще спасят живота на други хора. И пак Църквата посочва погрешността на тази логика.

— И през цялото време вие твърдите, че Църквата била невежа. Ала кой е по-невеж? Човекът, който не може да дефинира мълнията, или онзи, който не уважава нейната огромна мощ? Църквата ви протяга ръка. Протяга ръка на всички. И все пак колкото повече го правим, толкова повече вие ни отблъсквате. Дайте ми доказателство, че има Бог, казвате вие. Аз ви казвам, погледнете небесата със своите телескопи, и ми кажете как може да няма Бог! — В очите на шамбелана бликнаха сълзи. — Питате как изглежда Бог. Аз ви казвам, откъде идва този въпрос? Отговорите са едни и същи. Не виждате ли Бог в своята наука? Как може да не Го забележите! Вие твърдите, че дори най-малката промяна в силата на гравитацията или теглото на атома ще превърне нашата вселена в безжизнена мъгла, вместо нашето великолепно море от божествени тела, и все пак вие не виждате Божията ръка в това? Наистина ли е толкова по-лесно да вярвате, че просто сме изтеглили вярната карта от милиарди други? Толкова ли сме духовно банкрутирали, че предпочитаме да вярваме в нещо математически невъзможно вместо в сила, по-могъща от нас?

— Независимо дали вярвате в Бог, трябва да повярвате в следното — решително заяви шамбеланът. — Когато човешкият вид се отказва от вярата си в тази по-могъща сила, ние се отказваме от чувството си за отговорност. Вярата… всички вери… са предупреждение, че съществува нещо, което не сме в състояние да проумеем, нещо, пред което сме отговорни… С вярата ние сме отговорни едни пред други, пред самите себе си и пред една по-висша истина. Религията е грешна, но само защото е грешен самият човек. Ако външният свят види тази черква така, както я виждам аз… ако види онова, което се крие под ритуала на тези стени… той ще съзре едно съвременно чудо… братство от несъвършени, прости души, които искат само да са глас на състрадание в изплъзващия се от контрол свят.

Карло Вентреска посочи колегията на кардиналите и операторката от Би Би Си инстинктивно ги фокусира.

— Отживелица ли сме ние? — попита шамбеланът. — Динозаври ли са тези хора? Ами аз? Светът наистина ли се нуждае от глас за бедните, слабите, онеправданите, за нероденото дете? Наистина ли се нуждаем от души като тези, които, макар несъвършени, цял живот умоляват всеки от нас да зачита моралните принципи и да не се отклонява от пътя си?

Сега Мортати осъзна, че неволно или не, шамбеланът прави блестящ ход. Като показваше кардиналите, той персонализираше Църквата. Ватиканът преставаше да е сграда, той се превръщаше в хора — хора като самия него, които прекарваха живота си в служба на доброто.

— Тази нощ ние се намираме на ръба на пропаст — продължи Карло Вентреска. — Никой от нас не може да си позволи да е безучастен. Независимо дали виждате това зло като сатана, корупция или аморалност… тъмната сила е жива и расте с всеки изминал ден. Не я пренебрегвайте. — Шамбеланът сниши глас и зашепна. Камерата отново се насочи към него. — Макар и могъща, тази сила не е непобедима. Доброто може да възтържествува. Вслушайте се в сърцето си. Вслушайте се в Бог. Заедно ние можем да отстъпим назад от тази бездна.

Сега вече Мортати разбираше. Това бе причината. Конклавът беше прекъснат, но нямаше друг начин. Това бе драматичен и отчаян зов за помощ. Шамбеланът говореше и на своя враг, и на приятелите си. Умоляваше всеки, приятел или враг, да види светлината и да прекрати тази лудост. Някой със сигурност щеше да осъзнае безумието на този заговор и да се отзове.

Карло Вентреска коленичи пред олтара.

— Помолете се с мен.

Кардиналите паднаха на колене. На площад „Св. Петър“ и по цялото земно кълбо… смаяният свят коленичи заедно с тях.