Дан Браун
Шестото клеймо (70)

Глава 69

Почти задушен от изпаренията, Лангдън се катереше по стълбата към светлината в горния край на ямата. Над себе си чуваше гласове, ала не разбираше нищо. Пред очите си виждаше жигосания кардинал.

Земя… земя…

Страхуваше се, че може да изгуби съзнание. На две стъпала от края залитна напред и се опита да се хване за ръба на отвора, но беше прекалено далеч от него. Изпусна стълбата и едва не се строполи обратно в мрака.

Силните ръце на двама швейцарски гвардейци го хванаха и след миг главата му се показа от дяволската дупка. Лангдън се давеше и се мъчеше да си поеме дъх. Гвардейците го изтеглиха навън и го оставиха на студения мраморен под.

Отначало не беше сигурен къде се намира. Над себе си виждаше звезди… орбитиращи планети. Тичаха мъгляви фигури. Викаха хора. Опита се да се надигне и да седне. Лежеше до каменна пирамида. В параклиса кънтеше отсечен глас и Лангдън го позна.

Оливети крещеше на Витория.

— Защо не се сетихте веднага, по дяволите?!

Тя се опитваше да му обясни положението.

Командирът я прекъсна насред изречението и се обърна към хората си.

— Измъкнете трупа оттам! Претърсете цялата черква!

Лангдън се помъчи да седне. Параклисът „Чиги“ гъмжеше от швейцарски гвардейци. Найлоновата завеса на входа на нишата беше смъкната и в дробовете му нахлуваше чист въздух. Когато постепенно дойде на себе си, видя Витория. Тя приклекна и ангелското й лице се надвеси над него.

— Добре ли си? — Младата жена хвана ръката му и му премери пулса. Дланите й нежно галеха кожата му.

— Благодаря. — Лангдън най-после успя да седне. — Оливети е бесен.

Витория кимна.

— Има защо. Провалихме се.

— Искаш да кажеш, че аз се провалих.

— Ами тогава изкупи вината си. Дай му още една възможност.

„Още една възможност ли? — Лангдън реши, че това е жестока шега. — Няма повече възможности! Изпуснахме единствения си шанс!“

Тя погледна часовника на китката му.

— Мики показва, че имаме четирийсет минути. Стегни се и ми помогни да открием следващия знак.

— Нали ти казах, Витория, скулптурите ги няма. Пътят на просвещението е… — Лангдън млъкна.

Витория леко се усмихна.

Професорът с усилие се изправи на крака и се заозърта. „Пирамиди, звезди, планети, елипси. — Изведнъж всичко дойде на мястото си. — Това е първият олтар на науката! А не Пантеонът!“ — Сега осъзна колко съвършен е илюминатският параклис, много по-сложен и изтънчен от световноизвестния Пантеон. Капелата „Чиги“ представляваше странична ниша, буквално дупка в стената, знак на почит към велик покровител на науката. Орнаментите бяха земни символи. Идеално.

Той се облегна на стената и разгледа огромните пирамиди. Витория беше права. Щом този параклис бе първият олтар на науката, илюминатската скулптура, която служеше като първи знак, може би все още се намираше тук. Обзе го надежда. Ако знакът наистина беше в параклиса, можеха да стигнат до втория олтар на науката и да получат нов шанс да заловят убиеца.

Витория се приближи към него.

— Разбрах кой е бил неизвестният илюминатски скулптор.

Лангдън рязко се обърна към нея.

— Какво?

— Остава само да открием коя скулптура е…

— Чакай малко! Наистина ли знаеш кой е бил илюминатският скулптор? — Той години наред се бе опитвал да се добере до тази информация.

Витория се усмихна.

— Бернини. — Тя замълча за миг. — Онзи Бернини.

Лангдън веднага разбра, че младата жена греши. Не можеше да е той. Джанлоренцо Бернини беше вторият по известност скулптор на всички времена, надминат по слава само от Микеланджело. През 17-ти век творецът бе създал повече скулптури от всеки друг. За съжаление човекът, когото търсеха, трябваше да е неизвестен.

Витория се намръщи.

— Не си много развълнуван.

— Не може да е Бернини.

— Защо? Той е бил съвременник на Галилей. И блестящ скулптор.

— Но е бил много известен и добър католик.

— Да — каза тя. — Също като Галилей.

— Не — възрази Лангдън. — Галилей е бил враг на Църквата. Докато Бернини бил нейното дете-чудо. Тя го обичала. Прекарал е почти целия си живот във Ватикана!

— Идеално прикритие. Илюминатско внедряване.

Лангдън се ядоса.

— Витория, илюминатите наричат своя анонимен художник „il maestro ignoto“ — „неизвестен майстор“.

— Да, неизвестен за тях. Спомни си за потайността на масоните — само членовете на висшия им ешелон знаели цялата истина. Галилей може да е пазил истинската самоличност на Бернини в тайна от повечето членове… заради сигурността на скулптора. Така Ватиканът никога нямало да го разкрие.

Лангдън не беше убеден, но трябваше да признае, че в думите й има някаква странна логика. Илюминатите бяха известни с това, че разкриваха истината само на високопоставените си членове. Това им бе позволило да оцелеят… малцина бяха знаели всичко.

— А и връзката на Бернини с илюминатите обяснява защо е проектирал тези две пирамиди — прибави Витория.

Лангдън се обърна към грамадните фигури и поклати глава.

— Бернини е бил религиозен скулптор. Няма начин да е създал тези пирамиди.

Тя сви рамене.

— Кажи го на онзи надпис зад теб.

Професорът рязко се обърна.

Лангдън прочете табелата два пъти и въпреки това не беше убеден. Джанлоренцо Бернини бе известен с изящните си скулптури на Богородица, ангели, пророци и папи. Нима беше извайвал и пирамиди?

Американецът погледна високите паметници и се обърка окончателно. Две пирамиди, всяка с лъскав елипсовиден медальон. В тях нямаше абсолютно нищо християнско. Пирамидите, звездите над тях, зодиакалните знаци. „Целият интериор е дело на Джанлоренцо Бернини.“ Ако бе вярно, Витория трябваше да е права. Поради липса на друг, Бернини беше илюминатският неизвестен майстор. Откритията се редуваха прекалено бързо.

Бернини бе илюминат.

Бернини беше автор на илюминатските амбиграми.

Бернини бе положил Пътя на просвещението.

Лангдън направо беше онемял. Възможно ли бе в този мъничък параклис световноизвестният Бернини да е поставил скулптура, сочеща към следващия олтар на науката?

— Бернини — промълви той. — Изобщо не подозирах.

— Кой друг освен прочут ватикански творец е разполагал с достатъчно влияние, за да постави свои произведения в специално избрани католически параклиси из Рим и да очертае Пътя на просвещението? Това определено не е било по силите на неизвестен скулптор.

Лангдън се замисли. Погледна пирамидите и се запита дали някоя от тях не е знакът. „А може би и двете?“

— Пирамидите гледат в противоположни посоки — каза той, макар че не бе сигурен какво следва от това. — Освен това са еднакви, така че не зная коя…

— Според мен не търсим пирамидите.

— Но те са единствените скулптури в параклиса.

Витория го прекъсна, като посочи Оливети и неколцина негови гвардейци, които се събираха край дяволската дупка.

Лангдън погледна отсрещната стена. Отначало не забеляза нищо. После някой се премести и той зърна бял мрамор. Ръка. Торс. И накрая изваяно лице. Отчасти скрити в нишата си. Две преплетени човешки фигури в естествен ръст. Пирамидите и дяволската дупка до такава степен бяха приковали вниманието му, че изобщо не бе забелязал тази скулптура.

Той прекоси помещението. Когато се приближи, разпозна стила на Бернини — напрегнатата художествена композиция, сложните лица и дрехи, уловени в миг на движение, всичко от най-чистия бял мрамор, който можеше да се купи с парите на Ватикана.

Едва когато се изправи точно отпред, професорът позна самата скулптура, ахна и се вторачи в двете лица.

— Кои са? — Витория се приближи зад него.

Лангдън бе поразен.

— „Авакум и ангелът“ — почти шепнешком отвърна той. Произведението беше сравнително известно и се споменаваше в някои книги по история на изкуството. Просто бе забравил, че се намира в този параклис.

— Авакум ли?

— Да. Пророкът, който предрекъл гибелта на Земята.

Витория го погледна неспокойно.

— Мислиш ли, че това е знакът?

Лангдън смаяно кимна. Никога не се беше чувствал толкова уверен в нещо. Това бе първият илюминатски знак. Без никакво съмнение. Макар да беше предполагал, че скулптурата някак си ще „сочи“ следващия олтар на науката, той не бе очаквал това да е буквално. И ангелът, и Авакум, бяха протегнали ръце и сочеха в далечината.

Изведнъж Лангдън усети, че се усмихва.

— Не е особено фино, а?

Витория изглеждаше развълнувана, ала и объркана.

— Виждам ги, че сочат, обаче те си противоречат. Ангелът сочи насам, а пророкът — натам.

Професорът се подсмихна. Тя имаше право. Въпреки че сочеха в далечината, посоките бяха противоположни. Лангдън обаче вече беше разгадал този проблем и в изблик на енергия закрачи към вратата.

— Къде отиваш? — извика Витория.

— Навън! — Докато тичаше към изхода, американецът отново чувстваше краката си леки. — Трябва да видя накъде сочи ангелът!

— Чакай! Откъде знаеш чия посока да избереш?

— От стихотворението — извика той през рамо. — Последният стих!

— „И ангели над елементи бдят“, това ли? — Витория погледна протегнатия пръст на ангела. Очите й неочаквано се замъглиха. — Проклета да съм!