Дан Браун
Шестото клеймо (107)

Глава 106

Беше 11:07. Автомобилът се носеше в римската нощ по Лунготевере Тор ди Нона, успоредно на реката. Целта му се издигаше като планина от дясната му страна.

Замъкът Сант’ Анджело. Замъкът на ангела.

Внезапно пред него се появи отбивката за тесния Мост на ангелите — Понте Сант’ Анджело. Лангдън удари спрачки и зави. Пътят обаче се оказа преграден. Колата се плъзна три метра и се блъсна в ниските бетонни стълбчета. Задъхан и треперещ, Робърт рязко полетя напред. Беше забравил, че за да го запазят, бяха направили Моста на ангелите пешеходна зона.

Измъкна се от смачкания Ситроен. Искаше му се да бе избрал някой от другите маршрути. Зъзнеше, целият беше мокър. Навлече сакото върху подгизналата си риза. Подплатата бе двойна и той се надяваше листът от „Diagramma“ да остане сух. Измъчен и изтощен, Лангдън с накуцване се затича по моста.

От двете му страни се заниза върволица от ангели, които го водеха към последната му цел. Колкото повече се приближаваше, толкова по-високо сякаш се издигаше замъкът, недосегаем връх, по-заплашителен дори от базиликата „Св. Петър“.

Замъкът изглеждаше пуст.

Робърт знаеше, че през вековете Ватиканът е използвал тази сграда за гробница, крепост, папско скривалище, затвор за врагове на Църквата и музей. Очевидно бе имал и други обитатели — илюминатите. Някак си това му се стори логично. Въпреки че беше собственост на Ватикана, замъкът Сант Анджело се бе използвал спорадично и Бернини беше направил в него много промени. Говореше се, че имало тайни входове, тунели и скрити помещения. Лангдън не се съмняваше, че ангелът и петоъгълният парк също са дело на великия творец.

Стигна при гигантската двукрила врата и силно я натисна. Тя не помръдна. Лангдън не се изненада. На равнището на очите му висяха две железни чукала. Но нямаше смисъл да чука. Отстъпи назад и плъзна поглед нагоре по отвесната външна стена. Тези укрепления бяха отблъснали атаките на бербери, езичници и маври.

„Витория — помисли си Лангдън. — Тук ли си?“

Бързо закрачи покрай стената. „Трябва да има друг вход!“

Заобиколи на запад и стигна до малък паркинг до Лунготере Анджело. Там откри втори вход — подвижен мост, който сега беше вдигнат. Лангдън отново вдигна поглед нагоре.

Единствените светлини бяха външни прожектори, насочени към фасадата. Всички прозорчета изглеждаха тъмни. На самия връх на главната кула, издигаща се на тридесетина метра височина, точно под меча на ангела, имаше балкон. По мраморния парапет скачаха бледи отблясъци, като че ли стаята бе осветена с факли. Лангдън спря и мокрото му тяло внезапно затрепери. Сянка? Той напрегнато зачака. После пак я видя. Побиха го тръпки.

„Там горе има някой!“

— Витория! — не успя да се сдържи Робърт, ала бушуващите води на Тибър заглушиха вика му. Професорът започна да обикаля в кръг. Чудеше се къде са швейцарските гвардейци. Дали изобщо бяха чули съобщението му?

В отсрещния край на паркинга забеляза репортерски бус и се затича към него. Вътре седеше дебел мъж със слушалки и настройваше техниката си. Лангдън почука по вратата и мъжът се сепна, после видя подгизналите дрехи на американеца и смъкна слушалките си.

— Какъв е проблемът, приятел? — попита репортерът с австралийски акцент.

— Трябва ми телефон — отчаяно отвърна Робърт.

Мъжът сви рамене.

— Няма сигнал. Цяла нощ опитвам. Линиите са блокирани.

Лангдън изруга.

— Виждали ли сте някой да влиза там? — Той посочи подвижния мост.

— Да, един черен бус ту влиза, ту излиза.

Професорът се почувства така, все едно го бяха ударили с тухла в корема.

— Късметлия — продължи австралиецът, като погледна нагоре към кулата, после се намръщи и кимна към Ватикана. — Басирам се, че гледката оттам е страхотна. Не успях да се добера до „Свети Петър“, затова снимам оттук.

Лангдън не го слушаше. Обмисляше възможностите.

— Какво ще кажете? — попита репортерът. — Дали тая история със самарянина от последния час е истинска?

Робърт се обърна към него.

— Кое?

— Не сте ли чули? Някой се обадил на капитана на швейцарската гвардия и заявил, че разполагал с важни сведения. В момента пристига със самолет. Знам само, че ако спаси положението… представете си с каква слава ще се сдобие! — Мъжът се засмя.

Лангдън се обърка. Добър самарянин идваше да помогне на Ватикана? Дали знаеше къде е антиматерията? Тогава защо просто не съобщеше на швейцарската гвардия? Защо идваше лично? Стори му се странно, но нямаше време да разсъждава.

— Ей — като се вгледа в него, каза австралиецът. — Вие не сте ли човекът, когото видях по телевизията? Дето се опитваше да спаси кардинала на площад „Свети Петър“?

Робърт не отговори. Погледът му внезапно попадна върху монтираното върху покрива на буса устройство — сателитна чиния с подвижна ос. Той пак се обърна към замъка. Външната стена се издигаше на петнадесет метра. Самата крепост — още повече. Върхът на кулата бе невероятно висок, но ако успееше да преодолее стената…

Лангдън се обърна към репортера и посочи сателитната чиния.

— Каква максимална височина достига?

— А? — смути се австралиецът. — Петнайсет метра. Защо?

— Премести буса. Паркирай до стената. Трябва ми помощ.

— За какво говориш?

Професорът му обясни. Репортерът се ококори.

— Да не си се побъркал? Това е телескопична ос за двеста хиляди долара. Не ти е стълба!

— Нали искаш слава? Имам информация, която ще те направи прочут. — Лангдън беше отчаян.

— Информация, която струва двеста бона, така ли?

Робърт му каза какво ще му разкрие в замяна на услугата. Минута и половина по-късно Робърт Лангдън се бе вкопчил в сателитната чиния, която се поклащаше на вятъра на петнадесет метра височина. Провеси се навън, хвана се за ръба на крепостната стена и се прехвърли върху укреплението на замъка.

— А сега изпълни обещанието си! — извика австралиецът. — Къде е той?

Лангдън изпитваше известни угризения, но сделката си беше сделка. А и хашишинът сигурно и без това щеше да се обади на пресата.

— На Пиаца Навона — отвърна професорът. — Във фонтана.

Австралиецът спусна сателитната си чиния и потегли. Очакваше го репортажът на кариерата му.

* * *

В една каменна зала високо над града хашишинът събу мокрите си обувки и превърза ранения си пръст. Болеше го, но не толкова много, че да не може да се позабавлява. Той се обърна към плячката си.

Тя бе в ъгъла и лежеше по гръб на нисък диван със завързани зад гърба ръце и запушена уста. Хашишинът се приближи. Тя беше в съзнание. Това го зарадва. Ала се изненада, когато в очите й вместо страх видя огън.

„И страхът ще дойде.“