Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Лангдън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angels and Demons, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 327 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Корекция
- Mandor (2007)
Източник: http://izvorite.com
Издание:
ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)
Статия
По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Шестото клеймо | |
Angels & Demons | |
Автор | Дан Браун |
---|---|
Първо издание | 2000 г. САЩ |
Издателство | Бард |
Оригинален език | английски |
Жанр | мистерия новела |
Вид | роман |
Предходна | Цифрова крепост |
Следваща | Метеоритът |
ISBN | ISBN 9545854227 |
Шестото клеймо (в оригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.
В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.
През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.
Главни герои
Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.
Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.
Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.
Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.
Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.
Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.
Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.
Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).
Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.
Янус – тайнственият господар на Хашишинът.
Лейтенант Шартран
Глава 32
Докато самолетът се спускаше към международното летище „Леонардо да Винчи“, Лангдън затаи дъх. Витория седеше срещу него, затворила очи, сякаш се опитваше да овладее положението. Машината най-после кацна и рулира към частен хангар.
— Съжалявам за бавния полет — извини се излезлият от кабината пилот. — Не можех да развия пълна скорост заради забраната за шум над населено място.
Лангдън си погледна часовника. Бяха стигнали за тридесет и седем минути.
Пилотът отвори външната врата.
— Някой ще ми обясни ли какво става?
Не му отговори нито Витория, нито Лангдън.
— Добре де — протегна се той. — Аз пък си имам климатик и стерео в кабината.
Извън хангара грееше късно следобедно слънце. Лангдън преметна сакото си през рамо. Витория вдигна лице нагоре и дълбоко си пое дъх, сякаш слънчевите лъчи й придаваха някаква загадъчна енергия.
„Средиземноморци“ — вече изпотен, си помисли професорът.
— Не ти ли е късничко за анимационни филми? — без да отваря очи, попита Витория.
— Моля?
— Часовника ти. Видях го в самолета.
Лангдън леко се изчерви. Беше свикнал да брани колекционерския си часовник с Мики Маус, подарък от родителите му. Въпреки глупаво протегнатите ръце на Мики, които играеха ролята на стрелки, Лангдън от детството си не бе носил друг часовник. Водонепроницаем и светещ на тъмно, той беше идеален за плуване, а вечер и за неосветените алеи на колежа. Когато студентите му поставяха под въпрос вкуса му, той им отвръщаше, че носи Мики, за да запази сърцето си младо.
— Шест часът е — каза професорът.
Витория кимна, все още със затворени очи.
— Струва ми се, че посрещачите ни пристигат.
Лангдън чу далечния вой, вдигна поглед и го присви под лъжичката. От север се приближаваше хеликоптер — носеше се ниско над пистата. Професорът се беше качвал на хеликоптер само веднъж в долината на Палпа в Андите, когато бе търсил пясъчните изображения на платото Наска, и изобщо не му беше харесало. „Летяща консервена кутия.“ След сутринта, прекарана в полети с космически самолет, Лангдън се бе надявал Ватиканът да им прати кола.
Но не би.
Вертолетът намали скоростта, увисна във въздуха и се спусна към пистата пред тях. Отстрани на бялата машина имаше герб — два ключа и папска тиара. Лангдън добре го познаваше. Това беше традиционният печат на Ватикана — символът на Светия престол или „светото седалище“ на правителството, като „седалището“ буквално бе древният трон на свети Петър.
„Светият хеликоптер“ — докато машината кацаше, мислено изпъшка Лангдън. Беше забравил, че Ватиканът има такъв вертолет, с който откарваха папата до летището, на срещи или в летния му палат в Гандолфо. Професорът определено предпочиташе кола.
Пилотът скочи от кабината и закрачи към тях по пистата.
Сега бе ред на Витория да се разтревожи.
— Това ли е нашият пилот?
Лангдън споделяше загрижеността й.
— Да летим или да не летим. Това е въпросът.
Пилотът изглеждаше нагизден като за Шекспирова мелодрама. Носеше пищна туника на вертикални яркосини и златни райета със съответните панталони и гети. Черните му обувки приличаха на пантофки. Отгоре на всичко на главата му се мъдреше черна филцова барета.
— Традиционната униформа на швейцарската гвардия — поясни Лангдън. — Проектирал я е самият Микеланджело. — Когато мъжът се приближи, професорът потрепери. — Признавам, че не е от най-добрите постижения на Микеланджело.
Въпреки достолепното одеяние на пилота Лангдън виждаше, че в него няма нищо надуто. Той се движеше с цялата скованост и достойнство на американски морски пехотинец. Ученият многократно беше чел за строгите изисквания към елитната швейцарска гвардия. Набирани от един от четирите католически кантона в Швейцария, кандидатите трябваше да са швейцарци на възраст между деветнадесет и тридесет години, да са високи най-малко метър и седемдесет, да са служили в швейцарската армия и да са ергени. Световните правителства завиждаха на този папски корпус и го смятаха за най-вярната и смъртоносна охрана в света.
— От ЦЕРН ли сте? — попита пилотът, когато стигна до тях. Гласът му звучеше като стомана.
— Да — потвърди Лангдън.
— Пристигнахте поразително бързо. — Той озадачено погледна самолета Х-33. После се обърна към Витория. — Имате ли други дрехи, госпожо?
— Моля?
Мъжът посочи краката й.
— Във Ватикана не се разрешават къси панталони.
Лангдън сведе очи към краката на Витория и се намръщи. Бе забравил. Във Ватикана строго се забраняваха голи крака над коляното — и за мъжете, и за жените. Това правило изразяваше уважение към светостта на Божия град.
— Не нося нищо друго — отвърна тя. — Бързахме.
Видимо недоволен, гвардеецът кимна и се обърна към Лангдън.
— Носите ли оръжие?
„Оръжие ли? — помисли си професорът. — Та аз не си нося даже чисто бельо!“ Той поклати глава.
Швейцарецът приклекна пред краката му и се зае да го претърсва, като започна от чорапите. „Доверчив човек“ — каза си Лангдън. Силните длани на гвардееца се изкачиха по краката му и стигнаха неприятно близо до слабините му. Накрая швейцарецът завърши с гърдите и раменете му. Очевидно доволен, че Лангдън е чист, той се обърна към Витория и плъзна поглед по краката и тялото й.
Тя го изгледа свирепо.
— Изобщо не си го помисляйте.
Мъжът заплашително се втренчи в нея. Витория дори не трепна.
— Какво е това там? — Той посочи квадратната изпъкналост в предния джоб на панталона й.
Витория извади свръхтънък мобилен телефон. Гвардеецът го взе, включи го, изчака да чуе сигнала и след като установи, че наистина е телефон, й го върна. Тя го пъхна в джоба си.
— Моля, обърнете се — каза швейцарецът.
Младата жена се подчини, разпери ръце и се завъртя на триста и шестдесет градуса.
Гвардеецът внимателно я наблюдаваше. Лангдън вече беше заключил, че тесните шорти и блуза на Витория не изпъкват никъде, където не трябва. Явно и швейцарецът стигна до същия извод.
— Благодаря. Насам, моля.
Хеликоптерът на швейцарската гвардия продължаваше да буботи. Витория се качи първа като опитна професионалистка, почти без да спира под въртящите се витла. Професорът се позабави.
— Никакъв шанс ли няма да ни закарате с кола? — полушеговито извика той на швейцареца, който вече се настаняваше на пилотската седалка.
Не получи отговор.
А и знаеше, че при безумното шофиране в Рим с хеликоптер навярно ще е по-безопасно. Дълбоко си пое дъх и предпазливо се наведе под въртящите се перки.
— Намерихте ли контейнера? — извика Витория, докато пилотът форсираше двигателите.
Гвардеецът смутено погледна през рамо.
— Кое?
— Контейнера. Нали се свързахте с ЦЕРН заради един контейнер?
Той сви рамене.
— Нямам представа за какво говорите. През целия ден бяхме много заети. Командирът ми нареди да ви взема. Не знам нищо повече.
Витория неуверено погледна Лангдън.
— Закопчайте се, моля — каза пилотът.
Лангдън се пресегна за предпазния си колан и го закопча. Тънките стени на корпуса сякаш се готвеха да го смажат. Хеликоптерът с рев се издигна във въздуха и рязко зави на север към Рим.
Рим… древната caput mundi[1], където някога бе управлявал Цезар, където бяха разпнали свети Петър. Люлката на модерната цивилизация. И в самия й център… тиктакаща бомба.