Дан Браун
Шестото клеймо (9)

Глава 8

Когато излязоха от задния вход на главния комплекс на ЦЕРН и се озоваха под яркото швейцарско слънце, Лангдън се почувства така, сякаш се е завърнал у дома. Гледката пред него приличаше на университетски кампус.

Тревист склон се спускаше към обширна равнина, разделена на обрасли със захарни кленове правоъгълници, оградени с тухлени общежития и алеи. В сградите влизаха и излизаха хора, натоварени с купчини книги. Сякаш за да подчертаят университетската атмосфера, две дългокоси хипита си подхвърляха фрисби и слушаха Четвъртата симфония на Малер, която ехтеше от един прозорец.

— Това са нашите общежития — докато се насочваше към алеята, водеща към сградите, поясни Кьолер. — Тук имаме над три хиляди физици. В ЦЕРН работят повече от половината от ядрените физици в света — най-големите умове на Земята — немци, японци, италианци, холандци, какви ли не. Нашите физици представляват над петстотин университета и шейсет националности.

Лангдън се смая.

— Как разговарят помежду си?

— На английски, естествено. Универсалният научен език.

Професорът винаги бе смятал, че математиката е универсалният научен език, но беше прекалено уморен, за да спори, и последва Кьолер към алеята. По средата на пътя се разминаха с тичащ за здраве младеж. На тениската му пишеше: „Без ООТ няма нищо!“

Лангдън озадачено се обърна след него.

— Какво е ООТ?

— Обща обединена теория — усмихна се Кьолер. — Теорията на всичко.

— Разбирам — без да разбира нищо, каза Лангдън.

— Имате ли представа от ядрена физика, господин Лангдън?

Професорът сви рамене.

— Имам представа от обща физика — падащи тела, такива неща. — Дългогодишните му занимания с парашутизъм го бяха научили на дълбоко уважение към ужасяващата сила на гравитационното ускорение. — Ядрената физика изучава атомите, нали?

Кьолер поклати глава.

— Атомите изглеждат като планети в сравнение с обекта на нашите проучвания. Ние се интересуваме от атомното ядро — което е само една хилядна от големината на целия атом. — Той отново се закашля. — Учените в ЦЕРН са тук, за да търсят отговори на някои въпроси, които човек си задава от памтивека. Откъде идваме? Защо сме създадени?

— И тези отговори могат да се открият във физическа лаборатория?

— Изненадан сте.

— Така е. Струва ми се, че тези въпроси са от духовната област.

— Всички въпроси някога са били от духовната област, господин Лангдън. Отначало духовността и религията трябвало да запълват празнотите, които били непонятни на науката. Слънчевите изгреви и залези били приписвани на Хелиос и неговата огнена колесница. Земетръсите и морските бури се дължали на гнева на Посейдон. Днес науката е доказала, че тези богове са измислени идоли. Скоро ще докажем, че всички богове са измислени идоли. Науката дава отговори на почти всички въпроси, за които можете да се сетите. Останали са още няколко въпроса, и тъкмо те са езотерични. Откъде идваме? Какво правим тук? Какъв е смисълът на живота и вселената?

Лангдън се смая.

— И ЦЕРН се опитва да отговори на тези въпроси?

— По-точно ние даваме отговори на тези въпроси.

Професорът замълча. Когато навлязоха сред сградите, точно пред тях падна фрисби. Кьолер не му обърна внимание и продължи напред.

От отсрещния край на двора се разнесе вик:

— S’il vous plait!^[1]

Лангдън погледна натам. Възрастен беловлас мъж в анцуг с надпис „COLLEGE PARIS“ му махаше с ръка. Ученият вдигна фрисбито и опитно му го хвърли. Другият го хвана на един пръст и няколко пъти го подхвърли във въздуха преди да го подаде през рамо на партньора си. После извика на Лангдън:

— Merci!

— Поздравления — каза Кьолер, когато професорът най-после го настигна. — Току-що подадохте фрисбито на Нобеловия лауреат Жорж Шарпак, изобретателя на многожичната пропорционална камера.

Лангдън кимна. „Днес ми е щастливият ден.“

След три минути стигнаха до целта си — голямо, добре поддържано общежитие, разположено сред трепетликова горичка. В сравнение с другите сгради тази изглеждаше разкошна. На входа имаше каменна плоча с надпис „СГРАДА В“.

Въпреки стерилното си име Сграда В допадна на архитектурния му вкус — консервативна и солидна. Имаше фасада от червени тухли и орнаментален парапет и отвсякъде я обграждаха симетрично подрязани храсти. Когато се спуснаха по каменната алея към входа, минаха под арка, образувана от две мраморни колони. Някой бе поставил самозалепваща се бележка на едната от тях:

ТАЗИ КОЛОНА Е ЙОНИЙСКА

„Физически графити?“ — помисли си Лангдън и се подсмихна.

— Облекчен съм да видя, че даже блестящите физици грешат.

Кьолер се озърна.

— Какво имате предвид?

— Авторът на бележката е допуснал грешка. Колоната не е йонийска. Йонийските колони са цилиндрични. Тази е заострена. Всъщност е дорийска. Често срещана грешка.

Кьолер не се усмихна.

— Авторът се е пошегувал, господин Лангдън. Използвал е близостта на думата „йонийска“ с „йонна“. Йоните са електрически заредени частици. Повечето предмети съдържат такива.

Професорът хвърли поглед назад към колоната и изпъшка.

Когато слезе от асансьора на последния етаж на Сграда В, Лангдън все още се чувстваше глупаво. Последва Кьолер по богато обзаведения коридор. Интериорът беше неочакван. Традиционен френски колониален стил — вишнев диван, порцеланова ваза на пода, орнаментална дърворезба.

— Гледаме да създаваме удобства на постоянните си служители — поясни директорът.

„Явно“ — помисли си Лангдън.

— Значи мъжът от факса е живял тук, така ли? От високопоставените ви служители ли беше?

— Да — потвърди Кьолер. — Сутринта не дойде на среща с мен и не отговаряше на пейджъра си. Потърсих го тук и го открих мъртъв в дневната му.

Лангдън внезапно се вледени, осъзнал, че му предстои да види труп. Стомахът му не беше особено издръжлив. Бе открил тази си слабост като студент по изкуство, когато преподавателят беше разказал на курса, че Леонардо да Винчи придобил опита си с човешкото тяло като ексхумирал трупове и правел дисекция на мускулатурата им.

Кьолер го поведе към дъното на коридора. Имаше само една врата.

— Това е мезонетът — каза той и попи потта по челото си.

Лангдън погледна дъбовата врата. Надписът на табелката гласеше:

— Идващата седмица Леонардо Ветра щеше да навърши петдесет и осем години — каза Кьолер. — Той беше един от най-блестящите учени на нашето време. Смъртта му е тежка загуба за науката.

За миг на Лангдън му се стори, че долавя емоция в суровото изражение на директора. Ала в следващия миг лицето му възвърна предишната си строгост. Кьолер бръкна в джоба си и започна да търси във връзка ключове.

Внезапно на Лангдън му хрумна странна мисъл. Сградата изглеждаше безлюдна.

— Къде са всички? — попита той. Отсъствието на движение едва ли можеше да се смята за естествено, като се имаше предвид, че след малко щяха да са на местопрестъплението.

— Учените, които живеят тук, са в лабораториите си — отвърна Кьолер, който най-после беше намерил нужния ключ.

— Имам предвид полицията — поясни Лангдън. — Отидоха ли си вече?

Директорът спря с ръка, протегната към ключалката.

— Полицията ли?

Погледите им се срещнаха.

— Полицията. Вие ми пратихте факс с убит човек. Трябва да сте съобщили на полицията.

— Не съм, разбира се.

— Моля?

Сивите очи на Кьолер станаха ледени.

— Положението е сложно, господин Лангдън.

Професорът бе обзет от страх.

— Но… все някой трябва да знае за случая!

— Да. Осиновената дъщеря на Леонардо. Тя също е физик в ЦЕРН. С баща си работеха в една лаборатория. Бяха партньори. Миналата седмица госпожица Ветра отсъстваше, беше ангажирана с теренно проучване. Осведомих я за смъртта на баща й и в момента тя пътува насам.

— Убит е човек…

— Ще се проведе официално следствие — твърдо отвърна Кьолер. — Това обаче със сигурност ще изисква претърсване на лабораторията на Ветра, място, което беше светая светих за двамата с дъщеря му. Затова следствието ще почака до завръщането на госпожа Ветра. Смятам, че й дължа поне тази малка дискретност.

Кьолер завъртя ключа.

Когато вратата се отвори, в коридора със свистене блъвна леден въздух. Лангдън озадачено отстъпи назад. Отвъд прага се намираше чужд свят. Апартаментът пред него тънеше в гъста бяла мъгла. Тя се завихряше около мебелите и обгръщаше помещението в непрозрачно покривало.

— Какво… — запелтечи Лангдън.

— Фреонова охлаждаща система — отвърна Кьолер. — Замразих апартамента, за да запазя трупа.

Професорът закопча сакото си. „Наистина съм в страната на Оз — помисли си той. — И съм си забравил вълшебните пантофки.“