Дан Браун
Шестото клеймо (47)

Глава 46

Тайният ватикански архив се намира в отсрещния край на двора „Борджия“ срещу портата на света Ана. Той съдържа над двадесет хиляди тома и се говори, че в него се пазели съкровища като изчезналия дневник на Леонардо да Винчи и дори непубликувани книги от Светото писание.

Лангдън енергично крачеше по пустия Виа дела Фондамента към архива. Разумът му едва успяваше да приеме, че е получил мечтания достъп. Витория вървеше до него. Ветрецът леко развяваше ухаещата й на бадеми коса и когато вдиша аромата й, професорът се олюля.

— Ще ми кажеш ли какво търсиш? — попита младата жена.

— Едно книжле, написано от човек на име Галилей.

Тя се изненада.

— Не си губиш времето. И какво пише там?

— Предполага се, че съдържа нещо, наречено „il segno“.

— Знака ли?

— Знак, насоки, сигнал… зависи от превода.

— Какъв знак?

Лангдън ускори ход.

— Тайно място. Галилеевите илюминати трябвало да се пазят от Ватикана, затова си устроили свръхсекретно място за срещи в Рим. Нарекли го Храм на просвещението.

— Доста дръзко е да наречеш някакво сатанистко скривалище „храм“.

Професорът поклати глава.

— Илюминатите на Галилей изобщо не били сатанисти. Те били учени, които почитали просветата, и просто се срещали в Храма на просвещението, за да могат спокойно да обсъждат забранени от Ватикана теми. Макар да знаем, че скривалището е съществувало, до ден днешен никой не е успял да го открие.

— Явно илюминатите са можели да пазят тайни.

— Категорично. Те не издали скривалището си на никой извън братството. Тази потайност ги пазела, но също поставяла пречки пред набирането на нови членове.

— Ако не пропагандирали принципите си, нямало как да увеличават броя си — следвайки го без усилие, каза Витория.

— Точно така. През трийсетте години на седемнайсети век вестта за Галилеевото братство започала да се разпространява и учени от цял свят тайно идвали в Рим с надеждата да се присъединят към илюминатите… мечтаели да погледнат с телескопа на Галилей и да чуят идеите на учителя. За съжаление обаче, поради илюминатската потайност, пристигащите тук учени не знаели нито къде се провеждат срещите, нито с кого могат да разговарят спокойно. Илюминатите имали нужда от свежа кръв, но не можели да си позволят да рискуват и да разгласят скривалището си.

Витория се намръщи.

— Звучи като situazione senza sоluzione^[1].

— Да. Параграф двайсет и две.

— И как постъпили?

— Те били учени. Анализирали проблема и открили изход. При това блестящ. Илюминатите създали нещо като остроумна карта, насочваща към тяхното скривалище.

Витория го погледна скептично и забави крачка.

— Карта ли? Струва ми се безразсъдно. Ако някой екземпляр от картата попаднел в лоши ръце…

— Това не е било възможно — поясни Лангдън. — Не съществували никакви екземпляри. Тази карта не била обикновена, а огромна — нещо като пътека през града.

Младата жена забави ход още повече.

— Стрелки, нарисувани по тротоарите ли?

— Да, в известен смисъл. Картата се състояла от грижливо скрити символични знаци, поставени на обществени места из града. Всеки знак водел до следващия… и така нататък… пътека… водеща до скривалището на илюминатите.

Витория го погледна подозрително.

— Нещо като иманярска карта.

Лангдън се подсмихна.

— Така да се каже. Илюминатите нарекли върволицата от знаци Път на просвещението и всеки, който искал да постъпи в братството, трябвало да стигне до края му. Нещо като изпитание.

— Но ако наистина е искала да се добере до илюминатите, Католическата църква не е ли можела просто да последва знаците? — попита Витория.

— Не, Пътят бил таен. Загадка, създадена по такъв начин, че само някои хора да са в състояние да стигнат до илюминатския храм. Илюминатите я проектирали като своего рода посвещаване, което играело ролята не само на предпазна мярка, но и на пресяване, гарантиращо, че само най-умните учени могат да открият знаците.

— Не ми се вярва. През седемнайсети век духовниците са били сред най-образованите хора. Ако знаците са били поставени на обществени места, във Ватикана със сигурност е имало хора, които са можели да ги разгадаят.

— Естествено — съгласи се Лангдън, — Стига да са знаели за тези знаци. Но те не са знаели. И изобщо не ги забелязвали, защото илюминатите ги създали така, че духовниците да не заподозрат какво представляват. Приложили метод, който в науката за символите е известен като „симулация“.

— Маскировка.

Лангдън се изненада.

— Откъде знаеш този термин?

— Същото е в естествознанието. Най-сигурното защитно средство в природата. Опитай се да различиш риба-тръбач, която плува вертикално сред водораслите.

— Добре. Илюминатите заимствали същата идея. Те създали знаци, които се сливали с фона на древен Рим. Не можели да използват амбиграми и научни символи, защото щяло да е прекалено очебийно, затова се обърнали към един художник от братството — същият анонимен талант, който създал амбиграмата „илюминати“ — и му възложили да извае четири скулптури.

— Илюминатски скулптури!

— Да, скулптури, които се подчинявали на две строги условия. Първо, скулптурите трябвало да приличат на останалите произведения на изкуството в Рим… произведения на изкуството, които да не привличат вниманието на Ватикана.

— Религиозно изкуство.

Обзет от вълнение, Лангдън кимна и заговори по-бързо:

— Второто условие било четирите скулптури да имат съвсем конкретни теми. Всяка от тях трябвало да е свързана с един от четирите елемента.

— Четири елемента ли? — възкликна Витория. — Та те са над сто.

— Не и през седемнайсети век — припомни й Лангдън. — Първите алхимици вярвали, че цялата вселена е изградена само от четири елемента: земя, въздух, огън и вода.

Ранният кръст, знаеше професорът, бе най-разпространеният символ на четирите елемента, които се представляваха от четирите му рамене. Освен това обаче в историята съществуваха буквално десетки символични изображения на елементите — питагорейските цикли на живота, китайският Хонг-Фан, мъжките и женските рудименти на Юнг, зодиакалните квадранти, дори мюсюлманите почитаха четирите древни елемента… макар че в исляма те бяха известни като „квадрати, облаци, мълния и вълни“. Лангдън обаче винаги се бе вледенявал от тяхната по-модерна употреба — масонските четири степени на абсолютно посвещаване: земя, въздух, огън и вода.

Витория се озадачи.

— Значи този илюминатски художник е създал четири произведения на изкуството, които само изглеждали религиозни, а всъщност символизирали земята, въздуха, огъня и водата, така ли?

— Точно така — потвърди Лангдън и бързо зави по Виа Сентинела към архива. — Скулптурите се слели с морето от религиозно изкуство в Рим. Братството анонимно дарило произведенията на грижливо избрани черкви и използвало политическото си влияние, за да улесни поставянето им в тях. Разбира се, всяка статуя била знак… който тайно сочел към следващата черква… а там чакал следващият знак. Истинска върволица от знаци, замаскирани като религиозно изкуство. Ако откриел първата черква и символа на земята, кандидатът за член на братството можел да стигне до въздуха… после до огъня… оттам до водата… и накрая до Храма на просвещението.

Витория изглеждаше все по-объркана.

— И какво общо има това със залавянето на илюминатския убиец?

Професорът се усмихна и изигра коза си.

— Има, естествено. Илюминатите дали конкретно име на тези четири черкви. „Олтари на науката“.

Младата жена сбърчи чело.

— Съжалявам, това няма никакъв сми… — Витория замълча. — L’altare di scienza?! — възкликна тя. — Илюминатският убиец. Той ни предупреди, че кардиналите ще са девствени жертви на олтарите на науката!

Лангдън я погледна усмихнато.

— Четирима кардинали. Четири черкви. Четирите олтара на науката.

Тя го погледна смаяно.

— Искаш да кажеш, че четирите черкви, където ще бъдат принесени в жертва кардиналите, са егидите, които са бележели древния Път на просвещението?

— Да, така предполагам.

— Но защо убиецът ни подхвърля този ключ?

— Защо не? — отвърна Лангдън. — Малцина историци знаят за тези скулптури. Още по-малко вярват в тяхното съществуване. И местонахождението им цели четири века се пази в тайна. Илюминатите несъмнено са убедени, че тайната няма да бъде разкрита поне още пет часа. Освен това те вече не се нуждаят от своя Път на просвещението. Тайното им скривалище и бездруго сигурно отдавна не съществува. Те живеят в съвременния свят. Срещат се в банкови заседателни зали, клубове, частни игрища за голф. И днес искат да направят тайните си обществено достояние. Това е техният миг. Тяхното голямо разкриване.

Професорът се боеше, че в разкриването на илюминатите ще се съдържа особена симетрия, за която още не бе споменал. „Четирите клейма“. Убиецът беше казал, че всеки кардинал ще бъде жигосан с различен символ. „Доказателство, че древните легенди са истина“, бе казал той. Легендата за четирите амбиграми беше стара, колкото и самите илюминати: земя, въздух, огън, вода, четири думи, написани в идеална симетрия. Точно като думата „илюминати“. Всеки кардинал щеше да бъде жигосан с един от древните елемента. Историците все още спореха дали клеймата са на английски или италиански. Английският изглеждаше случайно отклонение от родния им език… а илюминатите не правеха нищо случайно.

Лангдън погледна алеята, водеща към сградата на архива. Пред очите му се мятаха призрачни видения. Замисълът на илюминатите започваше да му се изяснява в цялото си величие. Братството се беше заклело да остане зад кулисите колкото трябва, докато не събере достатъчно влияние и могъщество, за да излезе на сцената без страх и публично да разкрие целите си. Илюминатите вече нямаше да се крият. Щяха да заявят мощта си и да потвърдят митовете за съзаклятието. Очакваше ги паметна нощ.

— Ето го и нашия придружител — каза Витория. Лангдън вдигна очи и видя един швейцарски гвардеец, които припряно прекосяваше съседната морава, за да стигне до входа на архива.

Когато ги видя, той спря и се вторачи в тях така, сякаш си мислеше, че му се привижда. Без да каже нищо, швейцарецът се извърна и извади радиостанцията си. Очевидно се бе усъмнил дали правилно е схванал заповедта и напрегнато заговори с човека отсреща. Лангдън не успя да разбере гневното излайване, което се разнесе в отговор, но смисълът му беше ясен. Раменете на гвардееца се прегърбиха и той недоволно се обърна към тях.

Никой не изрече нито дума, докато швейцарецът ги въвеждаше в сградата. Минаха през четири стоманени врати и два входа с електронни карти, спуснаха се по дълго стълбище и се озоваха във фоайе с два портала, отварящи се с цифрова комбинация. След множество електронни прегради стигнаха до широка двукрила дъбова врата в дъното на дълъг коридор. Гвардеецът спря, пак ги погледна и като мърмореше под нос, отключи монтираната на вратата метална кутия, бръкна вътре и набра поредния код. Вратите пред тях забръмчаха и резето се отвори.

Той се обърна към тях и за пръв път заговори.

— Архивът е вътре. Наредено ми е да ви придружа дотук и да ви оставя.

— Тръгвате ли си? — попита Витория.

— Швейцарските гвардейци нямат право на достъп до Тайния архив. Вие сте тук само защото моят командир е получил лична заповед от шамбелана.

— Но как ще излезем?

— Мерките за сигурност са еднопосочни. Няма да имате проблеми. — Швейцарецът се обърна кръгом и закрачи обратно по коридора.

Витория каза нещо, ала Лангдън не я чу. Мислите му бяха насочени към двукрилата врата пред тях, към загадките, които се криеха зад нея.