Дан Браун
Шестото клеймо (31)

Глава 30

— Максимилиан Кьолер. Моля, незабавно се обадете в кабинета си.

Вратите на асансьора се отвориха към централното фоайе и слънчевите лъчи пронизаха очите на Лангдън. Преди ехото на съобщението по аудиоуредбата да е заглъхнало, всички електронни устройства на инвалидната количка на Кьолер едновременно започнаха да пиукат и звънят. Пейджърът му. Телефонът му. Имейлът му. Очевидно озадачен, той се вторачи в мигащите лампички. Директорът беше излязъл на повърхността и с него отново имаше връзка.

„Господин Кьолер. Моля, обадете се в кабинета си.“

Произнасянето на името му по аудиоуредбата сепна директора.

Той вдигна очи. Първоначално ядосаният му вид почти незабавно се смени със загрижено изражение. Погледът на Лангдън срещна неговия, после и на Витория. Тримата за миг останаха неподвижни, сякаш обединилото ги предчувствие беше стопило цялото напрежение помежду им.

Кьолер вдигна мобилния си телефон от страничната облегалка на инвалидната количка, набра вътрешния номер и сподави поредния пристъп на кашлица. Витория и Лангдън безмълвно чакаха.

— Тук е… Кьолер — изхриптя директорът. — Да? Бях под земята, нямах връзка. — Докато слушаше, той се ококори. — Кой? Да, свържете ме. — Последва пауза. — Ало? Тук е Максимилиан Кьолер. Аз съм директор на ЦЕРН. С кого говоря?

Витория и Лангдън мълчаливо наблюдаваха Кьолер.

— Този разговор не е за телефон — каза накрая директорът. — Идвам веднага. — Той пак се закашля. — Чакайте ме… на летище „Леонардо да Винчи“. След четирийсет минути. — Кьолер вече се задушаваше. Избухна в пристъп на кашлица и едва успя да произнесе: — Веднага намерете кутията… идвам. — После изключи телефона.

Витория се втурна към него, ала Кьолер вече не можеше да говори. Тя извади мобилния си телефон и набра номера на лечебницата на ЦЕРН. Лангдън се чувстваше като кораб в периферията на буря… подхвърлян от вълните, ала встрани от центъра на събитията.

„Чакайте ме на летище «Леонардо да Винчи»“ — отекваха в главата му думите на директора.

От колебливите сенки, които цяла сутрин бяха замъглявали мислите му, за миг се оформи ясен образ. Той усети, че в него се отваря врата… сякаш току-що бе прекрачил някакъв тайнствен праг. „Амбиграмата. Убитият свещеник/учен. Антиматерията. А сега и… целта.“ Летище „Леонардо да Винчи“ можеше да означава само едно.

И в този миг на мрачно откровение Лангдън разбра, че е пресякъл границата. Че е повярвал.

„Пет килотона. Да бъде светлина.“

Появиха се двама санитари в бели престилки — прекосиха фоайето тичешком, приклекнаха до Кьолер и му поставиха кислородна маска. Учените наоколо спряха и ги загледаха.

Кьолер два пъти дълбоко си пое дъх, смъкна маската и все още задъхан, погледна Витория и Лангдън.

— Рим.

— Рим ли? — попита Витория. — Антиматерията в Рим ли е? Кой се обади?

Лицето на директора бе сгърчено, сивите му очи бяха влажни.

— Швейцарците… — Той се задави и санитарите отново му сложиха маската. Докато се готвеха да го отведат, Кьолер хвана Лангдън за ръката. Професорът кимна. Знаеше.

— Идете… — изхриптя през маската Кьолер. — Идете… обадете ми се… — Санитарите го откараха.

Прикована на мястото си, Витория го проследи с поглед. После се обърна към Лангдън.

— В Рим ли? Но… какви швейцарци?

Лангдън постави ръка на рамото й и едва чуто прошепна:

— Швейцарската гвардия. Охраната на Ватикана.