Дан Браун
Шестото клеймо (121)

Глава 120

23:51.

Некропол буквално означава „град на мъртвите“.

Нищо, което Робърт Лангдън беше чел за това място, не го бе подготвило за очакващата го гледка. Грамадната подземна кухина беше пълна с древни мавзолеи като къщички на дъното на пещера. Миришеше на смърт. Между ронещите се паметници, повечето от които бяха тухлени с мраморна облицовка, се виеше неправилна мрежа от пътеки. Подобно на колони от пръст, нагоре се издигаха безброй стълбове неразкопана земя, които поддържаха свода, ниско увиснал над мрачното селце.

„Град на мъртвите — помисли си Лангдън. Изпитваше странна смесица от научна почуда и първичен страх. Групата навлизаше все по-дълбоко в лъкатушещите проходи. — Дали не направих грешен избор?“

Шартран пръв се поддаде на магията на шамбелана, отвори вратата и потвърди вярата си в свещеника. По предложение на Карло Вентреска Глик и Макри благородно се съгласиха да осигурят светлина, макар че като се имаха предвид наградите, очакващи ги, ако излезеха горе живи, мотивите им определено бяха подозрителни. Витория изглеждаше най-неохотна и Лангдън бе видял в очите й умора, която обезпокояващо много приличаше на женска интуиция.

„Вече е късно — каза си той, докато двамата бързаха след другите. — Вътре сме.“

Младата жена мълчеше, ала Робърт знаеше, че си мислят едно и също. „Девет минути не са достатъчни, за да избягаме от Ватикана, ако шамбеланът греши.“

Докато тичаха сред мавзолеите, Лангдън усети, че краката му се уморяват и с изненада установи, че се изкачват по постоянен наклон. След миг обяснението го накара да се разтрепери. Топографията под стъпалата му бе същата като по времето на Иисус. Тичаше по някогашния Ватикански хълм! Беше чувал учени да твърдят, че гробът на свети Петър се намирал близо до върха на хълма, и винаги се бе чудил откъде знаят. Сега разбираше. „Проклетият хълм все още съществува!“

Имаше чувството, че тича по страниците на историята. Някъде пред него бе гробът на свети Петър — най-християнската реликва. Трудно можеше да си представи, че първоначалният гроб е бил обозначен само със скромен храм. Не и днес. С разпространението на славата на Петър върху стария храм бяха строили нови и сега почитта се извисяваше на сто тридесет и четири метра до Микеланджеловия купол, чийто връх се издигаше точно над древния гроб.

Продължаваха да се изкачват по лъкатушните проходи. Лангдън си погледна часовника. „Осем минути.“ Започваше да се чуди дали двамата с Витория няма завинаги да останат при мъртъвците.

— Внимавайте! — извика Глик. — Змийски дупки!

Робърт ги видя навреме. Поредица малки дупки осейваха пътеката пред тях. Той просто ги прескочи.

Витория последва примера му. Докато тичаха, тя тревожно го попита:

— Наистина ли са змийски дупки?

— Не точно — отвърна той. — Повярвай ми, по-добре да не знаеш. — Дупките, току-що бе осъзнал професорът, представляваха „тръби за възлияния“. Ранните християни бяха вярвали във възкресението на плътта и през тези дупки буквално бяха „хранили мъртвите“, изливайки мляко и мед в криптите под пода.

* * *

Шамбеланът едва се държеше на краката си.

Той тичаше напред и намираше сили единствено в дълга си към Бог и хората. „Почти стигнах. — Изпитваше невероятна болка. — Умът може да донесе много повече мъки от тялото.“ Въпреки това бе изтощен. Знаеше, че има съвсем малко време.

— Ще спася твоята Църква, Отче, кълна се.

Въпреки прожектора на видеокамерата, за чиято светлина беше признателен, шамбеланът държеше газената си лампа високо във въздуха. „Аз съм фар в мрака. Аз съм светлината.“ Газта във фенера плискаше и той за миг се уплаши, че може да се разлее и да го изгори. За тази нощ Кьолер достатъчно бе изгорил плътта му.

Когато наближи върха на хълма, целият плуваше в пот и едва дишаше. Но когато прехвърли хребета, се почувства като прероден. Стигна до равното място, където беше стоял много пъти. Тук пътят свършваше. Нататък се издигаше стена от пръст. Имаше малка табела с надпис: „Mausoleum S“.

„La toraba di San Pietro“^[1].

Ha равнището на кръста в стената зееше отвор. Нямаше позлатена плочка. Нямаше фанфари. Просто дупка в стената, в която имаше скромен саркофаг. Шамбеланът впери очи в дупката и изтощено се усмихна. Чу, че другите идват след него, остави газената лампа на земята и коленичи за молитва.

„Благодаря ти. Господи. Почти се свърши.“

* * *

Заобиколен от смаяните кардинали, Мортати се взираше във видеостената и наблюдаваше драмата, която се разиграваше в подземния некропол. Вече не знаеше какво да вярва. Целият свят ли беше станал свидетел на онова, което бе видял той? Наистина ли Бог беше говорил с шамбелана? Наистина ли антиматерията щеше да се появи в гроба на…

— Гледайте! — ахна множеството.

— Там! — Всички внезапно посочиха към екрана. — Чудо!

Мортати вдигна поглед. Ъгълът на камерата не бе стабилен, но се виждаше достатъчно ясно. Образът беше незабравим.

Сниман изотзад, шамбеланът се молеше на колене. Пред него зееше грубо изсечена дупка в стената. Сред купчината камъни вътре имаше керамичен ковчег. Въпреки че само веднъж през живота си го бе виждал, Мортати знаеше какво има вътре.

San Pietro.

He беше толкова наивен и разбираше, че виковете на радост и удивление, които се разнесоха от тълпата, не изразяват възторг от една от най-светите християнски реликви. Гробът на свети Петър не бе причината хората да падат на колене в спонтанна молитва и признателност. А предметът върху гроба му.

Контейнерът с антиматерията. Той беше там… където бе останал цял ден… скрит в мрака на Некропола. Модерен. Безмилостен. Смъртоносен. Откровението на шамбелана се оказваше вярно.

Мортати удивено зяпна прозрачния цилиндър. Капчицата течност продължаваше да е в центъра му. Пещеричката наоколо премигваше в червено, докато броячът отчиташе последните пет минути живот.

Само на сантиметри от контейнера беше безжичната охранителна камера.

Кардиналът се прекръсти, убеден, че това е един от най-страшните образи, които е виждал. След миг обаче разбра, че най-лошото предстои.

Шамбеланът рязко се изправи, вдигна антиматерията и се обърна към другите. Лицето му изразяваше пълна съсредоточеност. Свещеникът заобиколи групата и се затича надолу по склона по същия път, по който беше дошъл. Камерата улови вцепенената от ужас Витория Ветра.

— Къде отивате? Отче? Нали казахте…

— Имайте вяра! — възкликна той, докато се отдалечаваше.

Витория се обърна към Лангдън.

— Какво ще правим?

Робърт Лангдън се опита да спре шамбелана, но Шартран не му позволи, очевидно убеден в правотата на свещеника. Картината, която предаваше камерата на Би Би Си, бясно заподскача. Заредиха се мимолетни кадри на смут и ужас, докато изпадналият в хаос кортеж се втурна обратно към изхода на Некропола.

Мортати уплашено въздъхна.

— Тук горе ли ще го донесе?

По телевизорите из целия свят шамбеланът тичаше към изходи на Некропола, протегнал антиматерията пред себе си.

— Тази нощ няма да има повече смърт.

Ала шамбеланът грешеше.