Дан Браун
Шестото клеймо (18)

Глава 17

Малко деца могат да кажат, че помнят деня, в който за пръв път са видели баща си, ала Витория Ветра беше от тях. Тогава бе осемгодишна и живееше в Орфанотрофио ди Сиена, католическо сиропиталище край Флоренция, изоставена от родителите си, които не познаваше.

Валеше дъжд. Монахините два пъти я бяха повикали на вечеря, но както винаги, тя се беше престорила, че не ги чува. Лежеше на двора и се взираше в дъждовните капки… усещаше ударите им по тялото си… опитваше се да си представи къде ще падне следващата. Монахините пак я повикаха, притеснени, че пневмонията може да се пребори с любопитството към природата на това непоносимо упорито дете.

„Не ви чувам“ — помисли си Витория.

Когато младият свещеник дойде да я вземе, беше подгизнала до мозъка на костите си. Не го познаваше. Той бе нов. Витория очакваше да я сграбчи и да я замъкне вътре. Ала отчето не го направи. За нейна почуда, той легна до нея и намокри расото си в локвите.

— Казват, че задаваш много въпроси — рече младият мъж.

Витория се намръщи.

— Въпросите нещо лошо ли са?

Той се засмя.

— Излиза, че са прави.

— Какво правиш тук?

— Същото, каквото и ти… чудя се защо падат капките.

— Аз не се чудя защо падат! Вече знам!

Свещеникът я погледна смаяно.

— Наистина ли?

— Сестра Франческа казва, че дъждовните капки са сълзи на ангели, пролети, за да измият греховете ни.

— Леле! — изненадано рече той. — Е, това обяснява всичко.

— Не е вярно! — отсече момичето. — Капките падат, защото всичко пада! Всичко пада! Не само дъждът!

Свещеникът озадачено се почеса по главата.

— Знаеш ли, млада госпожице, имаш право. Наистина всичко пада. Трябва да е заради гравитацията.

— Заради кое?

Той я погледна удивено.

— Не си чувала за гравитацията!

— Не.

Отчето тъжно сви рамене.

— Жалко. Гравитацията отговаря на много въпроси.

Витория се надигна и седна.

— Какво е гравитация? — попита тя. — Кажете ми!

Свещеникът й намигна.

— Какво ще кажеш да ти обясня по време на вечеря?

Младият свещеник бе Леонардо Ветра. Макар и утвърден физик, той се беше посветил на друго призвание и бе постъпил в духовната семинария. Леонардо и Витория станаха най-добри приятели в самотния свят на монахини и устави. Момичето го караше да се смее и той я взе под крилото си, научи я, че красивите неща като дъждовните капки и реките имат много обяснения. Разказа й за светлината, планетите, звездите и за цялата природа през очите и на Бог, и на науката. Интелигентността и вроденото любопитство на Витория я правеха чудесна ученичка. Леонардо я закриляше като своя дъщеря.

Витория също беше доволна. Никога не бе познавала щастието да има баща. Докато всеки друг възрастен отговаряше на въпросите й с пляскане по китката, Леонардо часове наред й показваше книги. Дори я питаше за нейните идеи. Витория се молеше той завинаги да остане при нея. Един ден се сбъдна най-страшният й кошмар.

Отец Леонардо й каза, че напуска сиропиталището.

— Заминавам за Швейцария — поясни той. — Получих стипендия и ще следвам физика в Женевския университет.

— Физика ли? — извика Витория. — Мислех, че обичаш Бог.

— Обичам го. Много. Тъкмо затова искам да изуча божествените му закони. Законите на физиката са платното, върху което Господ е нарисувал своя шедьовър.

Витория беше ужасена. Но отец Леонардо имаше още една новина. Разговарял с началниците си и получил разрешение да я осинови.

— Искаш ли да те осиновя? — попита свещеникът.

— Какво значи това?

Отец Леонардо й обясни.

Витория се разплака от радост и го прегръща в продължение на пет минути.

— О, да! Да!

Младият свещеник й каза, че за известно време трябва да я остави и да уреди новия им дом в Швейцария, но обеща след половин година да я вземе при себе си. Това беше най-дългото чакане в живота на Витория, ала той удържа на думата си. Пет дни преди деветия си рожден ден момичето се премести в Женева. Денем ходеше в Женевското международно училище, а вечер я учеше баща й.

След три години Леонардо Ветра постъпи в ЦЕРН. Двамата се озоваха в страна на чудесата, за каквато малката Витория никога не бе и мечтала.

Докато крачеше по тунела на ГАК, Витория Ветра чувстваше тялото си като вцепенено. Виждаше матовото си отражение в хромираната повърхност на тръбата и усещаше отсъствието на баща си. Обикновено се намираше в състояние на пълно спокойствие, на хармония със заобикалящия я свят. Ала сега съвсем ненадейно всичко бе изгубило значение. Последните три часа бяха преминали като в мъгла.

Когато Кьолер я беше потърсил, на Балеарските острови бе десет сутринта. „Баща ти е убит. Незабавно се върни.“ Въпреки зноя на палубата на кораба думите я бяха вледенили до мозъка на костите. Безизразният глас на директора я беше пронизал също толкова болезнено, колкото и самата вест.

И сега се завръщаше у дома. „Но какъв дом?“ ЦЕРН, неин свят от дванадесетгодишна възраст, й се струваше чужд. Баща й, човекът, който го бе правил вълшебен, го нямаше.

„Дишай дълбоко“ — каза си тя, ала не можеше да успокои мислите си. Въпросите кръжаха все по-бързо. Кой беше убил баща й? И защо? Кой бе този американски „специалист“? Защо Кьолер настояваше да види лабораторията?

Директорът беше казал, че има доказателства за връзката на убийството с настоящия проект на баща й. „Какви доказателства? Никой не знаеше върху какво работим! И даже някой да е открил, защо ще го убива?“

Докато вървеше по тунела на ГАК към лабораторията на баща си, Витория осъзна, че ще трябва да разкрие най-големия му успех в негово отсъствие. Съвсем различно си бе представяла този момент. Във въображението си беше виждала баща си да вика водещите учени от ЦЕРН в лабораторията си, за да им покаже своето откритие, бе наблюдавала изписалото се на лицата им благоговение. После той с бащинска гордост им обясняваше, че тъкмо една от идеите на Витория му е помогнала да превърне проекта в реалност… че дъщеря му е основна участничка в откритието… В гърлото й заседна буца. „С баща ми трябваше заедно да се насладим на този миг.“ Но сега беше сама. Нямаше колеги. Нямаше щастливи лица. Само някакъв непознат американец и Максимилиан Кьолер.

„Максимилиан Кьолер. Der Konig.“

Витория от малка не харесваше този човек. Макар че постепенно бе започнала да се възхищава на изключителния му интелект, неговото ледено поведение винаги й се струваше нечовешко, пълна противоположност на бащината й топлота. Кьолер се занимаваше с наука заради нейната безупречна логика… а баща й — заради духовната й прелест. Но колкото и да беше странно, между двамата мъже винаги бе съществувало негласно уважение.

„Геният безрезервно приема други гении“ — веднъж й беше обяснил някой.

„Геният — помисли си тя. — Баща ми… татко. Мъртъв.“

Входът на лабораторията на Леонардо Ветра представляваше дълъг стерилен коридор с под, настлан с бели плочки. Лангдън се почувства така, все едно влиза в някаква подземна лудница. По стените висяха десетки черно-бели снимки. Въпреки че цял живот бе изучавал изображения, тези фотографии му бяха напълно чужди. Приличаха на хаотични негативи на нишки и спирали. „Модерно изкуство — помисли си той. — Джаксън Полък^[1] на амфетамини?“

— Компютърни изображения на сблъскващи се елементарни частици — очевидно забелязала интереса му, поясни Витория. — Онова там е Z-частица^[2] — каза тя и посочи бледа линия, почти невидима сред общия хаос. — Баща ми я откри преди пет години. Чиста енергия — няма абсолютно никаква маса. Спокойно може да е най-малкият градивен елемент в природата. Материята не е нищо друго освен уловена енергия.

„Материята е енергия? — Лангдън наклони глава. — Звучи като нещо дзенбудистко.“ Той погледна едва забележимата нишка на снимката и се зачуди как ще реагират неговите приятелчета от харвардския физически факултет, когато им каже, че през почивните дни се е възхищавал на Z-частици край Големия адронов колидер.

— Витория, трябва да отбележа, че сутринта идвах тук да търся баща ти — рече Кьолер, когато стигнаха до внушителната стоманена врата на лабораторията.

— Нима? — сепна се тя.

— Да. И си представи изненадата ми, когато установих, че е сменил обичайната за ЦЕРН електронна ключалка с нещо друго. — Директорът посочи монтираното до вратата сложно електронно устройство.

— Извинявам се — отвърна Витория. — Знаеш какво беше отношението му към личната му самостоятелност. Не искаше никой освен нас двамата да има достъп до лабораторията.

— Добре — каза Кьолер. — Отвори вратата.

Тя дълго остана неподвижна, после дълбоко си пое дъх и се изправи пред механизма на стената.

Лангдън изобщо не бе готов за онова, което се случи после. Витория внимателно доближи дясното си око към изпъкнал обектив, който приличаше на телескоп, и натисна бутона на устройството. Нещо в него изщрака. Проблесна лъч, който освети очната й ябълка като копирна машина.

— Това е сканиране на ретината — поясни тя. — Безотказна технология. Настроена е само за ретината на двама души. Моята и на баща ми.

Робърт Лангдън се вцепени от ужас. Пред очите му отново се появи образът на Леонардо Ветра — окървавеното лице, втораченото в него кафяво око, празната очна орбита. Опита се да отхвърли очевидната истина, ала после ги видя… по белите плочки под скенера… бледи червени капчици. Засъхнала кръв.

Слава Богу, Витория не ги забеляза.

Стоманената врата с плъзгане се отвори и младата жена влезе в лабораторията.

Кьолер впери твърдия си поглед в Лангдън. Посланието му беше ясно: „Както ви казах… липсващото око изпълнява по-висша цел.“