Дан Браун
Шестото клеймо (55)

Глава 54

В архивно хранилище 10 Лангдън плъзгаше поглед по калиграфски написания текст и повтаряше италианските числа.

„Mille… cento… uno, due, tre… cinquecento^[1]. Трябва ми числова препратка. Каквото и да е, по дяволите!“

Когато стигна до края на страницата, вдигна шпатулата, за да я прелисти. Беше му трудно да държи инструмента. След няколко минути сведе поглед и видя, че е забравил шпатулата и прелиства с ръка.

„Ха така — помисли си професорът и смътно се почувства като престъпник. Липсата на кислород го освобождаваше от задръжки. — Май че ще горя в архивисткия ад.“

— Крайно време беше. — Витория се задави, когато видя, че Лангдън прелиства страниците с ръка. Тя остави шпатулата си и последва примера му.

— Как върви?

— Нищо, което да изглежда чисто математическо.

Лангдън все по-трудно превеждаше текста. Познанията му по италиански меко казано бяха несигурни, а ситният почерк и архаичният език го затрудняваха още повече.

Витория стигна до края на купчината си преди него и обезсърчено я запрелиства обратно, после пак започна отначало.

Когато прегледа последната страница, американецът изруга под нос и погледна спътничката си. Тя намръщено се взираше в нещо.

— Какво има? — попита той.

— На твоите страници има ли бележки под линия? — без да вдига очи, рече Витория.

— Не съм забелязал. Защо?

— На тази страница има бележка под линия, която е скрита в една гънка.

Лангдън се опита да види какво гледа тя, но различи само номера на страницата в горния десен ъгъл. Пета страница. Едва след няколко секунди забеляза съвпадението. „Пета страница. Пет. Пет, Питагор, пентаграми, илюминати.“ Зачуди се дали илюминатите биха избрали пета страница, за да скрият на нея ключа си. В обгръщащата ги червеникавата мъгла проблесна лъч на надежда.

— Бележката математическа ли е?

Витория поклати глава.

— Текст. Един ред. Съвсем ситен шрифт. Почти нечетивен.

Надеждата му угасна.

— Би трябвало да е математическа. Lingua pura.

— Да, знам. — Тя се поколеба. — Струва ми се обаче, че е по-добре да я чуеш.

Лангдън долови в гласа й вълнение.

— Казвай.

Витория с присвити очи прочете бележката.

— „Положен път е светъл, изпит свят“.

Лангдън изобщо не си беше представял такива думи.

— Моля?

Тя повтори:

— „Положен път е светъл, изпит свят“.

— Път светъл ли? — напрегнато попита професорът.

— Така пише. „Положен път е светъл“.

Когато осъзна значението на думите, Лангдън усети, че делириумът му се разкъсва и го обзема абсолютна яснота. „Положен път е светъл, изпит свят.“ Нямаше представа с какво им помага това, но в тази бележка се говореше за Пътя на просвещението. „Път светъл. Изпит свят.“ Чувстваше главата си като двигател, форсиран с некачествено гориво.

— Сигурна ли си в превода?

Витория се поколеба.

— Всъщност… — Тя го стрелна със странен поглед. — Това не е превод. Бележката е написана на английски.

За миг Лангдън си помисли, че акустиката в хранилището му пречи да чува добре.

— На английски ли?

Витория побутна документа към него и той прочете миниатюрния надпис в долния край на страницата.

— „Положен път е светъл, изпит свят“. На английски? Какво прави този английски в италианска книга?

Младата жена сви рамене. И тя изглеждаше замаяна.

— Може под „lingua pura“ да разбират английски. Той се смята за международен научен език. В ЦЕРН всички говорим на английски.

— Но книгата е от седемнайсети век — възрази Лангдън. — В Италия никой не е говорил на английски, даже… — Той замълча, осъзнал какво се кани да каже. — Даже… духовенството. — Научната му логика се включи на висока предавка. — През седемнайсети век английският бил единственият език, който все още не използвали във Ватикана — вече по-бързо продължи професорът. — Контактували на италиански, латински, немски, дори на испански и френски, но английският им бил съвсем чужд. Смятали го за нечист език на свободомислещи, годен за непосветени като Чосър и Шекспир. — Изведнъж Лангдън си спомни за илюминатските клейма земя, въздух, огън и вода. Легендата, че са на английски, внезапно престана да му се струва нелогична.

— Искаш да кажеш, че е възможно Галилей да е смятал английския за „lа lingua pura“, защото това е единственият език, който не владеели във Ватикана, така ли?

— Да. Или като е написал ключа на английски, просто го е направил непонятен за духовенството.

— Но това дори не е ключ — каза Витория. „Положен път е светъл, изпит свят“? Какво значи това, по дяволите?

„Тя е права — помисли си Лангдън. Думите с нищо не им помагаха. Но докато повтаряше израза наум, му хрумна нещо. — Хм, това е странно. Каква е вероятността да…“

— Трябва да излезем оттук — с дрезгав глас рече Витория.

Професорът не я слушаше. „Положен път е светъл, изпит свят.“

— Това е петостъпен ямб, по дяволите — внезапно каза той и отново преброи сричките. — Да, петостъпен ямб.

— Моля?

За миг Лангдън отново се върна в академията „Филипс Ексетър“. Лекция по английска литература в събота сутрин. Бейзболната звезда Питър Гриър не можеше да запомни какво е петостъпен ямб. Професор Бисел скочи върху една от масите и извика: „Пет бе, Гриър! Мисли за петоъгълната плоча на батъра! За Пентагона! Пет тирета, пет коси черти!“

„Пет стъпки“ — помисли си Лангдън. Първа неударена, втора ударена — два вида срички. Не можеше да повярва, че до този момент не е направил връзката. Петостъпният ямб се основаваше на свещените илюминатски числа 5 и 2!

„Прекаляваш! — каза си той и се опита да изхвърли тази мисъл от ума си. — Случайно съвпадение! И все пак… Пет… за Питагор и пентаграмата. Две… за двойствеността на всички неща.“

След секунда друга мисъл накара краката му да се вцепенят. Заради простотата си, петостъпният ямб често се наричаше „чист стих“ или „чиста стъпка“. „La lingua pura“? Възможно ли беше това да е чистият език, за който бяха споменавали илюминатите? „Положен път е светъл, изпит свят…“

— Охо — обади се Витория.

Лангдън рязко се обърна към нея и видя, че тя завърта листа наопаки. Стомахът му се сви. „Пак ли?“

— Не е възможно този стих да е амбиграма!

— Не, не е амбиграма… но не е и… — Витория продължаваше да върти документа с по деветдесет градуса.

— Да?

Тя го погледна.

— Не е единственият стих.

— И друг ли има?

— Във всички полета има стихове. В горното, долното, лявото и дясното. Струва ми се, че е цяло стихотворение.

— Четири стиха? — Лангдън настръхна от възбуда. „Галилей е бил поет?“ — Дай да видя!

Витория не преставаше да върти листа.

— Преди не забелязах стиховете, защото са в краищата. — Тя се надвеси над последния. — Ха! Знаеш ли, те не са написани от Галилей.

— Какво?!

— Стихотворението е подписано „Джон Милтън“.

— Джон Милтън ли? — Влиятелният английски поет, автор на „Изгубеният рай“, бе съвременник на Галилей и учен, когото маниаците на тема заговори поставяха в началото на списъка си със заподозрени в принадлежност към братството на илюминатите. Предполагаемата връзка на Милтън с илюминатите на Галилей беше сред легендите, които според Лангдън бяха верни. Поетът не само че бе посетил Рим през 1638 година, за да „общува с просветени хора“, но и се беше срещал с поставения под домашен арест Галилей, срещи, изобразени на множество ренесансови картини, сред които прочутото платно на Анибале Гати „Галилей и Милтън“, което сега се намираше във флорентинския Институт и музей на историята на науката.

— Милтън е познавал Галилей, нали? — попита Витория и най-после побутна листа към Лангдън. — Може да е написал стихотворението специално за него.

Професорът стисна зъби, сложи листа на масата и прочете горния стих. После завъртя страницата на деветдесет градуса и прочете реда в дясното поле. Ново завъртане — долния ред. Накрая левия. Общо четири стиха. Първият, който беше открила Витория, всъщност бе третият стих от стихотворението. Смаян, Лангдън препрочете четирите стиха по посока на часовниковата стрелка: горе, дясно, долу, ляво. После въздъхна. Нямаше никакво съмнение.

— Ти го откри, Витория.

Тя напрегнато се усмихна.

— Добре, вече може ли да се махаме оттук?

— Първо ще препиша стиховете. Трябва ми лист и молив.

Младата жена поклати глава.

— Остави, професоре. Нямаме време за такива неща. Мики цъка. — Тя взе листа и тръгна към вратата.

Лангдън се изправи.

— Не можем да го изнесем! Това е…

Ала нея вече я нямаше.