Дан Браун
Шестото клеймо (44)

Глава 43

Лангдън неподвижно стоеше до бронирания прозорец на папата и зяпаше множеството журналистически бусове на площад „Св. Петър“. Не беше на себе си след зловещия телефонен разговор.

Илюминатите бяха изплували като змей от забравените дълбини на историята и се бяха увили около древния си враг. Без да поставят искания. Без да водят преговори. Отмъщение. Дяволски просто. Възмездие, подготвяно четиристотин години. Изглежда, че след векове на гонения науката нанасяше ответния си удар.

Шамбеланът стоеше изправен до бюрото си, вперил блуждаещ поглед в телефона. Оливети пръв наруши мълчанието.

— Карло — използва малкото име на свещеника той. Говореше по-скоро като уморен приятел, отколкото като офицер. — Преди двайсет и шест години се заклех да дам живота си в защита на този град. Днес се опозорих.

Шамбеланът поклати глава.

— Двамата служим на Господ по различен начин, но службата винаги носи чест.

— Тези събития… не си представям как… това положение… — Оливети изглеждаше смазан.

— Имаме само един начин на действие. Аз нося отговорност за сигурността на кардиналската колегия.

— Боя се, че тази отговорност е моя, синьоре.

— Тогава хората ви ще проведат незабавна евакуация.

— Синьоре?

— По-късно можем да се занимаем с други неща — с търсенето на това устройство, на изчезналите кардинали и на техните похитители. Но първо трябва да отведем кардиналите на сигурно място. Светостта на човешкия живот е на първо място. Тези хора са основите на Църквата.

— Предлагате веднага да отменим конклава, така ли?

— Имам ли друг избор?

— Ами задължението ви да гарантирате избора на нов папа?

Младият шамбелан въздъхна, обърна се към прозореца и зарея поглед към ширналия се пред него Рим.

— Веднъж Негово светейшество ми каза, че папата е човек, разкъсван между два свята… истинския и божествения. Той ме предупреди, че всяка Църква, която пренебрегва действителността, няма да просъществува достатъчно дълго, за да се наслаждава на божествения свят. — Гласът му внезапно прозвуча прекалено мъдро за годините му. — Днес се сблъскваме с истинския свят. Не можем да не му обръщаме внимание. Гордостта не бива да надделее над разума.

Оливети кимна. Думите на свещеника, изглежда, му бяха въздействали.

— Подценявал съм ви, синьоре.

Шамбеланът сякаш не го чу. Погледът му блуждаеше през прозореца.

— Ще говоря откровено, синьоре. Истинският свят е моят свят. Всеки ден се потапям в грозотата му, за да могат други да се стремят към нещо по-чисто. Позволете ми да ви помогна в тази ситуация. За това съм подготвен. Макар че е достойно за възхищение, вашето предложение… може да се окаже катастрофално.

Карло Вентреска се обърна.

Оливети въздъхна.

— Евакуирането на кардиналската колегия от Сикстинската капела е най-лошото, което можете да направите в момента.

Шамбеланът не се ядоса, само се смути.

— А вие какво предлагате?

— Не казвайте нищо на кардиналите. Запечатайте вратите на конклава. Така ще спечелим време, за да проверим други възможности.

Свещеникът свъси вежди.

— Предлагате да заключа цялата колегия на кардиналите върху бомба с часовников механизъм?

— Да, синьоре. Засега. Ако се наложи, по-късно можем да организираме евакуацията им.

Карло Вентреска поклати глава.

— Отлагането на церемонията преди нейното начало е основание за провеждане на следствие, но след заключването на вратите нищо не може да я прекъсне. Процедурата на конклава изисква…

— Истинският свят, синьоре. Днес се намирате в него. Изслушайте ме внимателно. — Оливети отново говореше с енергичния глас на военен офицер. — Безразсъдно е без подготовка и защита да отведем сто шейсет и петимата кардинали в Рим. Това ще предизвика смут и паника в някои от най-възрастните, а честно казано, един фатален удар стига за този месец.

„Един фатален удар.“ Думите на командира припомниха на Лангдън заглавията във вестниците, които беше прочел на вечеря с неколцина студенти в харвардската столова: „ПАПАТА ПОЛУЧАВА УДАР, УМИРА В СЪНЯ СИ“.

— Освен това Сикстинската капела е истинска крепост — прибави Оливети. — Въпреки че не разгласяваме този факт, сградата е допълнително армирана и монсе да издържи на всякакво нападение, освен с ракети. Днес следобед претърсихме всяко кътче за подслушвателни устройства. Тази черква представлява безопасно убежище и съм сигурен, че антиматерията не е вътре. В момента няма по-сигурно място. Винаги можем да обсъдим необходимостта от евакуиране, ако се стигне дотам.

Лангдън остана впечатлен. Хладнокръвната и прецизна логика на Оливети му напомни за Кьолер.

— Има и други съображения, господин командир — напрегнато се обади Витория. — Никога не е било създавано толкова голямо количество антиматерия. Мога само да гадая за радиуса на взрива. Възможно е да е застрашен и градът около Ватикана. Ако контейнерът се намира в някоя от централните ви сгради или под земята, въздействието му извън вашите стени ще е минимално, но ако е в периферията… например в тази сграда… — Тя предпазливо погледна през прозореца към тълпата на площад „Св. Петър“.

— Наясно съм със задълженията си към външния свят и това не усложнява повече положението — отвърна Оливети. — От над двайсет години се занимавам само с охраната на това място. Нямам намерение да оставя устройството да експлодира.

Карло Вентреска вдигна поглед.

— Мислите ли, че можете да го намерите?

— Ще обсъдя възможностите със своите специалисти. Например можем да изключим електрическата енергия на Ватикана и така да създадем достатъчно чиста среда, за да засечем магнитното поле на контейнера.

Витория се изненада, после на лицето й се изписа възхищение.

— Искате да затъмните Ватикана!

— Евентуално. Още не знам дали е възможно, но ми се ще да проверя.

— Кардиналите ще се чудят какво се е случило — отбеляза младата жена.

Оливети поклати глава.

— Конклавите се провеждат на светлината на свещи. Кардиналите изобщо няма да разберат. След като вратите на конклава бъдат заключени, мога да изтегля почти всичките си гвардейци и да започна търсенето. За пет часа сто души могат да обхванат доста голяма площ.

— Четири часа — поправи го Витория. — Трябва да върна контейнера в ЦЕРН. Взривът не може да се избегне, ако не заредим батериите.

— Не можете ли да ги заредите тук?

Тя поклати глава.

— Интерфейсът е сложен. Ако можех, щях да го донеса.

— Тогава четири часа — намръщи се Оливети. — И това време е достатъчно. Паниката не е от полза за никого. Синьоре, имате десет минути. Идете в черквата и запечатайте вратите на конклава. Дайте време на хората ми да си свършат работата. Когато наближи критичният момент, ще вземем съответното решение.

Лангдън се зачуди кога според Оливети ще наближи „критичният момент“.

На лицето на шамбелана се изписа загриженост.

— Но колегията ще пита за фаворитите… особено за Баджа…

— Тогава ще трябва да измислите нещо, синьоре. Кажете им, че сте им поднесли нещо с чая, което не им е понесло.

Карло Вентреска се ядоса.

— Нима искате да се изправя пред олтара на Сикстинската капела и да излъжа колегията на кардиналите?

— Заради собствената им безопасност. Una bugia veniale. Оправдана лъжа. Трябва да запазите спокойствието. — Оливети тръгна към вратата. — Моля да ме извините, трябва да започвам.

— Не можем просто да обърнем гръб на изчезналите кардинали, господин командир — спря го шамбеланът.

Оливети спря на прага.

— Баджа и другите вече са извън нашата сфера на влияние. Трябва да ги изоставим… за благото на цялото.

— Да ги изоставим?!

Гласът на командира стана суров.

— Ако имаше какъвто и да е начин, синьоре… какъвто и да е начин да намерим тези четирима кардинали, щях да дам живота си, за да го направим. Само че… — Той посочи към прозореца. Привечерното слънце се отразяваше в безбрежното море на римските покриви. — Претърсването на петмилионен град не е по силите ми. Няма да губя ценно време в безсмислени действия само за да успокоя съвестта си.

— Но ако заловим убиеца, не можете ли да го принудите да говори? — неочаквано попита Витория.

Оливети я погледна намръщено.

— Войниците не могат да си позволят да се правят на светци, госпожице Ветра. Повярвайте ми, съчувствам на личното ви желание да заловим този човек.

— Въпросът не е само личен — възрази тя. — Убиецът знае къде е антиматерията… и къде са изчезналите кардинали. Ако някак си успеем да го открием…

— И да играем по тяхната свирка? — отвърна Оливети. — Илюминатите се надяват да оставим Ватикана без охрана, за да завардим стотици черкви… и да изгубим ценно време и хора, когато трябва да търсим устройството… нещо повече, да оставим Банка Ватикана без никаква защита. Да не споменавам за останалите кардинали.

Той имаше право.

— Ами италианската полиция? — попита шамбеланът. — Можем да съобщим на градските органи на реда. Да използваме помощта им, за да открием похитителите на кардиналите.

— И това ще е грешка — заяви Оливети. — Известно ви е отношението на римските карабинери. Ще получим вяла подкрепа от страна на неколцина полицаи, а в замяна те ще разгласят положението на световните медии. Точно какъвто искат нашите врагове. И без това съвсем скоро ще се наложи да се занимаваме с пресата.

„Ще направя вашите кардинали медийни звезди — спомни си думите на убиеца Лангдън. — Трупът на първия кардинал ще се появи в осем часа. После — по един на всеки кръгъл час. На журналистите ще им хареса.“

Шамбеланът се замисли, после гневно каза:

— Не можем да не направим нищо за изчезналите кардинали, господин командир!

Оливети го погледна право в очите.

— Молитвата на свети Франциск, синьоре. Спомняте ли си я?

Младият свещеник с болка в гласа изрече думите:

— „Господи, дай ми сили да приема онези неща, които не мога да променя“.

— Повярвайте ми — каза Оливети. — Това е едно от онези неща. — И излезе.