Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angels and Demons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 327 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)

Статия

По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Шестото клеймо
Angels & Demons
АвторДан Браун
Първо издание2000 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрмистерия
новела
Видроман
ПредходнаЦифрова крепост
СледващаМетеоритът
ISBNISBN 9545854227

Шестото клеймооригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.

В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.

През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.

Главни герои

Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.

Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.

Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.

Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.

Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.

Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.

Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.

Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).

Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.

Янус – тайнственият господар на Хашишинът.

Лейтенант Шартран

Глава 85

Ватиканските катакомби се намират под пода на базиликата „Св. Петър“. Там се погребват мъртвите папи.

Витория се спусна по спиралното стълбище и влезе в катакомбите. Тъмният тунел й напомни за Големия адронов колидер в ЦЕРН — черен и студен. Сега го осветяваха само фенерчетата на швейцарските гвардейци и в него се усещаше нещо призрачно. В стените от двете страни имаше ниши, в които се мержелееха саркофази.

Побиха я тръпки. „От студа е“ — каза си тя, макар да знаеше, че не е съвсем вярно. Имаше чувството, че ги наблюдават, не някой от плът и кръв, а духове в мрака. Върху гробниците лежаха статуи на папите, изобразени мъртви, със скръстени на гърдите ръце. Телата сякаш изплуваха от нишите и натискаха нагоре мраморните капаци, сякаш се опитваха да избягат от смъртното си ложе. Лъчите на фенерчетата се плъзгаха напред и папските силуети се издигаха и спускаха по стените, издължаваха се и изчезваха в зловещ мъртвешки танц.

Всички мълчаха. Витория не знаеше дали е от уважение, или от страх. Самата тя изпитваше и двете. Шамбеланът крачеше със затворени очи, сякаш отлично познаваше пътя. Младата жена предположи, че след смъртта на папата многократно се е спускал тук… може би за да се моли на гроба му за напътствие.

„Дълги години работих под напътствието на епископа. — бе казал Карло Вентреска. — Той ми беше като баща.“ Бе изрекъл думите с почит към кардинала, който го беше „спасил“. Сега обаче Витория разбираше всичко. Същият този кардинал, който бе взел шамбелана под крилото си, очевидно по-късно беше станал папа и бе довел със себе си младото си протеже.

„Това обяснява много неща“ — помисли си тя. Винаги беше имала усет за чувствата на хората и нещо в свещеника цял ден я бе човъркало. Откакто го беше видяла, усещаше в него мъка, която едва ли се дължеше на сегашното положение. Зад благочестивото му спокойствие се криеше човек, измъчван от личните си демони. Сега разбираше, че е била права. Той не само беше изправен пред най-страшната заплаха в историята на Ватикана, но и бе лишен от своя наставник и приятел… и трябваше да пилотира сам.

Гвардейците забавиха ход, като че ли не бяха сигурни точно къде е погребан последният папа. Шамбеланът уверено продължи напред и спря пред мраморна гробница, която сякаш лъщеше по-силно от другите. Отгоре й лежеше изваяна фигурата на покойния папа. Когато Витория позна лицето му от телевизията, внезапно я обзе страх. „Какво правим?“

— Знам, че нямаме много време — каза Карло Вентреска. — Въпреки това нека се помолим.

Всички швейцарски гвардейци сведоха глави. Витория ги последва. В тишината чуваше бясното туптене на сърцето си. Шамбеланът коленичи пред гробницата и започна да се моли на италиански. Младата жена слушаше думите му и изведнъж я изпълни неочаквана скръб, която се изля в сълзи… сълзи за нейния наставник… нейния свят отец. Молитвата сякаш се отнасяше колкото за папата, толкова и за баща й.

— Свети отче, съветнико, приятелю — глухо отекна гласът на свещеника. — Когато бях млад, ти ми каза, че гласът в сърцето ми е на Господ. Каза ми да го следвам, на колкото и мъчителни места да ме води. Сега чувам този глас и той иска от мен невъзможни неща. Дай ми сили. Дай ми своята прошка. Каквото правя… правя го в името на всичко, в каквото вярваше ти. Амин.

— Амин — промълвиха гвардейците.

„Амин, татко.“ Витория избърса очите си.

Шамбеланът безшумно се изправи и се отдръпна от гробницата.

— Отместете капака.

Швейцарските гвардейци се поколебаха.

— Синьоре, по закон ние сме под ваше командване — каза единият. — Ще изпълним заповедите ви…

Карло Вентреска сякаш прочете мислите на младежа.

— Някой ден ще ви поискам прошка, че съм ви поставил в това положение. Днес искам от вас да ми се подчинявате. Ватиканските закони са създадени, за да пазят Църквата. Тъкмо в този дух ви нареждам да ги нарушите.

Последва миг на мълчание, после старшият гвардеец даде заповед. Тримата оставиха фенерчетата си на пода и сенките им затанцуваха по тавана. Осветени отдолу, мъжете се приближиха до гроба, опряха ръце на мрамора, стъпиха здраво на земята и се приготвиха. После по даден знак едновременно започнаха да бутат. След като капакът не помръдна, Витория с надежда си помисли, че е прекалено тежък. Изведнъж я обзе страх от онова, което щяха да открият вътре.

Швейцарците удвоиха усилията си, ала безуспешно.

— Ancora[1] — каза шамбеланът, запретна ръкавите на расото си и се присъедини към тях. — Хайде! — Всички забутаха едновременно.

Витория тъкмо се канеше да предложи помощта си, когато капакът започна да се плъзга. С пронизително стържене на камък върху камък той описа въртеливо движение и застана под ъгъл — мраморната глава на статуята сега се намираше в нишата, а краката й стърчаха в коридора.

Всички се отдръпнаха.

Един от гвардейците колебливо се наведе, вдигна фенерчето си и го насочи надолу. Лъчът потрепери. Останалите швейцарци последваха примера на другаря си.

Въпреки мрака Витория усети, че са ужасени. Един след друг те се прекръстиха.

Раменете на шамбелана се бяха прегърбили. След дълго мълчание той се извърна.

Витория се беше опасявала, че устата на трупа ще е здраво затворена и ще трябва да предложи да счупят челюстта му, за да видят езика. Това обаче се оказа излишно.

Бузите му бяха хлътнали и устата на папата зееше широко отворена. Езикът му бе черен като смъртта.

Бележки

[1] Хайде пак (ит.). — Б. пр.