Дан Браун
Шестото клеймо (128)

Глава 127

Образите около него бяха мъгляви и ту се появяваха, ту изчезваха. Очите му бавно започнаха да се фокусират. Краката го боляха, чувстваше тялото си като прегазено от камион. Лежеше по хълбок на земята. Носеше се някаква смрад. Чуваше постоянно плискане на вода. Този звук вече не му носеше спокойствие. Имаше и други шумове — гласове. Виждаше неясни бели фигури. Всички ли бяха в бяло? Лангдън реши, че или е в лудница, или в рая. Паренето в гърлото му подсказваше, че втората възможност е малко вероятна.

— Спря да повръща — каза някой на италиански. — Обърнете го. — Гласът беше твърд и професионален.

Усети, че бавно го преобръщат по гръб. Виеше му се свят. Опита се да се надигне, ала внимателно го накараха отново да легне. Тялото му се подчини. После усети, че някой пребърква джобовете му и вади вещите му.

След това изгуби съзнание.

* * *

Доктор Джакобус не беше религиозен човек. Медицината отдавна го бе отучила от това. И все пак събитията във Ватикана поставиха логиката му на изпитание. „Сега пък от небето падат тела?“

Той провери пулса на човека, когото преди малко бяха извадили от Тибър, и реши, че сам Бог е спасил този мъж. Поради сътресението от падането във водата жертвата бе изгубила съзнание и ако Джакобус и екипът му не стояха на брега, за да наблюдават небесното зрелище, непознатият със сигурност щеше да остане незабелязан и да се удави.

— Е americano — каза една сестра, която преглеждаше портфейла му.

„Американец? — Жителите на Рим често се шегуваха, че американците в техния град са станали прекалено много и трябва да обявят хамбургерите за италианска национална храна. — Но американци да падат от небето?“ Джакобус светна с фенерчето си в очите му и провери зениците му.

— Господине? Чувате ли ме? Знаете ли къде се намирате?

Мъжът пак беше изгубил съзнание. Лекарят не се изненада. След като му бе направил дишане уста в уста, човекът беше повърнал голямо количество вода.

— Si chiama Robert Langdon^[1] — прочете шофьорската му книжка сестрата.

Всички се смаяха.

— Невъзможно! — заяви Джакобус. Робърт Лангдън беше човекът от телевизията — американският професор, който помагаше на Ватикана. Лекарят бе видял господин Лангдън само преди минути да се качва в хеликоптера на площад „Св. Петър“ и да се издига на километри нагоре в небето. Заедно със своя екип Джакобус беше изтичал на пристана, за да наблюдава взрива на антиматерията — грамадно кълбо от светлина, каквото никой човек не бе виждал досега. „Не може да е същият човек!“

— Той е! — възкликна сестрата и отметна мократа му коса назад. — Познах и туидовото му сако!

Изведнъж някой извика от входа на болницата. Беше една от пациентките. Крещеше като луда, вдигаше портативното си радио към небето и възхваляваше Бог. Очевидно шамбеланът Карло Вентреска чудотворно се бе появил на покрива на Ватикана.

Доктор Джакобус реши, когато в 08:00 дежурството му свърши, да отиде на черква.

* * *

Светлините над главата на Лангдън бяха по-ярки, стерилни. Лежеше на някаква маса за прегледи. Усети странен мирис на лекарства. Някой му направи инжекция и го съблякоха.

„Определено не са разбойници — помисли в полусъзнателното си бълнуване той. — Може би извънземни?“ Да, бе чувал такива неща. За щастие тези същества не се канеха да му направят нищо лошо. Искаха само неговите…

— За нищо на света! — Лангдън рязко се надигна и отвори очи.

— Attento! — извика едно от съществата. На табелката му пишеше „Д-р Джакобус“. Изглеждаше невероятно хуманоиден.

— Аз… си помислих… — запелтечи Робърт.

— Спокойно, господин Лангдън. В болница сте.

Мъглата започна да се вдига. Лангдън изпита облекчение. Мразеше болниците, ала те определено бяха за предпочитане пред извънземни, които искат да ти отрежат тестисите.

— Аз съм доктор Джакобус — представи се мъжът и му разказа какво се е случило. — Имате страхотен късмет, че сте жив.

Лангдън не се чувстваше късметлия. Едва се ориентираше в спомените си… хеликоптерът… шамбеланът. Болеше го цялото тяло. Дадоха му вода и той си изплакна устата. Поставиха чиста марля на дланта му.

— Къде са ми дрехите? — попита професорът. Беше по хартиена нощница.

Една от сестрите посочи мокра купчина парцали на плота.

— Всичко е мокро. Наложи се да ги нарежем, за да ви съблечем.

Лангдън погледна нарязаното си туидово сако и се намръщи.

— Имахте някаква салфетка в джоба — каза сестрата. В този момент той видя останките от папируса; полепнали по подплатата на сакото му. Страницата от Галилеевата „Diagramma“. Последният екземпляр на земята току-що бе унищожен. Той беше прекалено вцепенен, за да реагира. Просто го зяпаше.

— Спасихме личните ви вещи. — Тя посочи една пластмасова кутия. — Портфейл, камера и химикалка. Изсуших камерата, доколкото можах.

— Не си спомням да имам камера.

Сестрата свъси вежди и му подаде кутията. Лангдън погледна съдържанието й. Наред с портфейла и химикалката имаше миниатюрна видеокамера. Сега си спомни. Кьолер му я беше дал и го бе помолил да я предаде на медиите.

— Намерихме я в джоба ви. Струва ми се обаче, че ще имате нужда от нова. — Сестрата отвори петсантиметровия екран отзад. — Дисплеят се е пукнал. — После се усмихна. — Обаче има звук. — Тя повдигна устройството към ухото си. — Постоянно повтаря едно и също нещо. — Жената послуша за миг, намръщи се и подаде камерата на Лангдън. — Двама души спорят, струва ми се.

Озадачен, Лангдън взе камерата и я доближи до ухото си. Гласовете бяха металически, но ясни. Единият говореше отблизо, другият — отдалеч. Лангдън веднага ги позна.

Седнал по хартиената си нощница, той смаяно изслуша разговора. Въпреки че не можеше да види какво става, когато чу поразителния финал, професорът благодари на Господ, че му е спестил гледката.

„Боже мой!“

Когато разговорът започна отначало, Лангдън свали камерата от ухото си. Антиматерията… хеликоптерът… мислите му препускаха.

„Но това означава…“

Пак му се доповръща. Объркан и ядосан, Лангдън скочи на пода и се изправи на треперещите си крака.

— Господин Лангдън! — опита се да го спре лекарят.

— Трябват ми дрехи — каза Робърт, усетил студен полъх по голия си гръб.

— Но вие трябва да почивате!

— Самоизписвам се. Веднага. Трябват ми дрехи.

— Но, господине, вие…

— Веднага!

Всички се спогледаха озадачено.

— Нямаме дрехи — отвърна лекарят. — Навярно утре някой приятел може да ви донесе.

Лангдън търпеливо въздъхна и го погледна в очите.

— Доктор Джакобус, още сега напускам вашата болница. Имам нужда от дрехи. Отивам във Ватикана. Човек не отива във Ватикана с гол задник. Ясно ли се изразих?

Лекарят мъчително преглътна.

— Дайте на този човек да облече нещо.

* * *

Когато напусна болницата „Тиберина“, Лангдън носеше син санитарски гащеризон с цип отпред, украсен с платнени табелки, очевидно изобразяващи многобройните му квалификации.

Придружаваше го набита жена в подобно облекло. Лекарят го беше уверил, че тя ще го закара във Ватикана за рекордно време.

— Molto traffico^[2] — каза Лангдън, за да й напомни, че районът около Ватикана е блокиран от коли и народ.

Това не й направи никакво впечатление. Тя гордо посочи една от табелките си.

— Sono conducente di ambulanza^[3].

— Ambulanza? — Това обясняваше всичко. Робърт реши, че спокойно може да се повози на линейка.

Жената го заведе зад сградата. На една надвиснала над водата скала имаше бетонна площадка, на която чакаше линейката. Когато я видя, Лангдън се закова на място. Това бе стар медицински хеликоптер.

Той наведе глава.

Тя се усмихна.

— Лети Ватикана. Много бързо.