Дан Браун
Шестото клеймо (24)

Глава 23

Кьолер се взираше в анихилационната камера, поразен от зрелището, което току-що беше наблюдавал. Робърт Лангдън стоеше до него още по-смаян.

— Искам да видя баща си — настоя Витория. — Аз ти показах лабораторията. Сега искам да видя баща си.

Директорът бавно се обърна, очевидно без да я е чул.

— Защо толкова дълго чакахте, Витория? С баща си трябваше веднага да ми съобщите за това откритие.

Тя го зяпна. „Колко основания ти трябват?“

— По-късно можем да спорим за това, Макс. Сега искам да видя баща си.

— Знаеш ли какво означава тази технология?

— Естествено — рязко отвърна Витория. — Печалби за ЦЕРН. Огромни. Сега искам…

— Затова ли сте я пазили в тайна? — прекъсна я Кьолер. — Защото сте се страхували, че с борда ще гласуваме да я лицензираме?

— Тя трябва да се лицензира — заяви младата жена, макар да съзнаваше, че директорът я въвлича в спор. — Антиматерията е важна технология. Но е и опасна. С баща ми се нуждаехме от време, за да усъвършенстваме процедурите и да ги направим безопасни.

— С други думи, не сте вярвали, че бордът на директорите ще постави благоразумната наука пред финансовата алчност.

Витория се изненада от бездушието му.

— Имаше и други съображения — отвърна тя. — Баща ми имаше нужда от време, за да представи антиматерията в нужната светлина.

— Какво значи това?

„А ти какво си мислиш, че значи?“

— Материя от енергия? От нищо нещо? Това е практическо доказателство, че разказът на Битие е научно правдоподобен.

— Значи не е искал религиозните аспекти на неговото откритие да останат незабелязани при неговата комерсиализация, така ли?

— В известен смисъл.

— А ти?

По ирония на съдбата съображенията на Витория бяха тъкмо обратните. Комерсиализацията имаше огромно значение за успеха на всеки нов източник на енергия. Въпреки че антиматерията притежаваше поразителен потенциал като ефикасна и екологично чиста технология, ако бъдеше разкрита преждевременно, съществуваше риск да се опорочи от политически и рекламни провали, подобно на ядрената и слънчевата енергия. Ядрената беше разпространена преди да е станала безопасна и имаше злополуки. Слънчевата бе разпространена преди да е станала ефикасна и хората бяха изгубили пари. И двете технологии имаха лоша слава и не бяха реализирали възможностите си.

— Моите интереси не бяха толкова възвишени, колкото помиряването на науката и религията.

— Екологията — уверено предположи Кьолер.

— Неограничена енергия. Край на изчерпването на естествените горива. Никакво замърсяване. Никаква радиация. Антиматерията може да спаси планетата.

— Или да я унищожи — подхвърли директорът. — В зависимост от това кой и за какво я използва. — Витория усети излъчващия се от сакатия физик студ. — Още кой знаеше за това? — попита той.

— Никой. Нали ти казах.

— Тогава защо смяташ, че са убили баща ти?

Мускулите й се напрегнаха.

— Нямам представа. Той имаше врагове в ЦЕРН, известно ти е, но не може да е нещо, свързано с антиматерията. Бяхме се заклели още няколко месеца да я запазим в тайна, докато не бъдем готови.

— Напълно ли си убедена, че баща ти е изпълнил обещанието си?

Витория започна да се ядосва.

— Баща ми е пазил и по-сериозни тайни!

— А ти на никого ли не си казвала?

— Не съм, разбира се!

Кьолер въздъхна и се замисли, сякаш грижливо подбираше следващите си думи.

— Да речем, че някой все пак е открил. Да речем и че някой е проникнал в тази лаборатория. Според теб какво са търсили? Баща ти държеше ли свои бележки тук долу? Документация за проучванията си?

— Проявих достатъчно търпение, Макс. Сега искам да ми отговориш на някои въпроси. Постоянно споменаваш за влизане с взлом, но сам видя сканирането на ретината. Баща ми внимаваше за секретността и сигурността.

— Потърпи още малко — изсумтя Кьолер и младата жена се сепна. — Какво би могло да липсва?

— Нямам представа. — Витория гневно се огледа. Освен взривения, всички образци антиматерия бяха налице. Работното място на баща й изглеждаше както обикновено. — Никой не е влизал — заяви тя. — Тук горе всичко си е наред.

Кьолер се изненада.

— Тук горе ли?

Витория го бе казала инстинктивно.

— Да, в горната лаборатория.

— Използвали ли сте долната?

— За склад.

Кьолер отново се закашля и насочи количката си към нея.

— Използвали сте камерата за опасни материали? Какво сте пазили там?

Витория губеше търпение.

— Антиматерия.

Директорът се приповдигна на ръце.

— Значи има още образци? Защо не ми каза, по дяволите?

— Само един образец — поправи го Витория. — Един-единствен. И няма никакви проблеми. Никой не може да…

— Само един ли? — поколеба се Кьолер. — Защо не е тук горе?

— Баща ми искаше да е под материковата скала. За всеки случай. Той е по-голям от другите.

Уплахата, която се изписа на лицата на Кьолер и Лангдън, не убягна на Витория. Сакатият физик отново приближи количката си към нея.

— Създали сте образец, по-голям от петстотин нанограма, така ли?

— Наложи се — защити се Витория. — Трябваше да докажем, че спокойно можем да преминем прага инвестиция/добив. — Проблемът с новите източници на енергия, знаеше тя, винаги се изразяваше в съотношението между парите, които трябваше да се изразходват за добива на горивото. Построяването на петролна сонда за добив на един барел нефт е губещо предприятие. Ако същата тази сонда обаче с минимални допълнителни разходи добие милиони барели, собственикът й ще спечели. Същото бе с антиматерията. Мощните електромагнити, необходими за създаването на мъничък образец антиматерия, изразходваха повече енергия, отколкото съдържаше тя. За да се докаже, че антиматерията е ефикасна и доходна технология, трябваше да се създадат по-големи образци.

Въпреки че Леонардо Ветра се бе колебал да го направи, Витория беше настояла, аргументирайки се с това, че за да възприеме някой антиматерията сериозно, те двамата трябва да докажат две неща. Първо, че могат да се произвеждат количества, оправдаващи разходите. И второ, че образците безопасно могат да се съхраняват. Накрая бе спечелила и баща й беше отстъпил. Но не и без да установи някои твърди правила относно секретността и достъпа до образеца. Антиматерията се съхраняваше в камерата за опасни материали — малка пещера в гранита на двадесет метра под лабораторията. Пазеха съществуването й в тайна. И само двамата имаха достъп до нея.

— Витория? — с напрегнат глас я повика Кьолер. — Колко голям образец сте създали с баща си?

Тя изпита кисело удоволствие. Знаеше, че количеството ще смае дори великия Максимилиан Кьолер. Представи си антиматерията в подземната камера. Невероятна гледка. Увиснала в капана, видима с просто око, танцуваща сфера антиматерия. Това не бе някаква микроскопична прашинка. Това беше капка, голяма колкото сачма.

Младата дълбоко си пое дъх.

— Четвърт грам.

Кръвта окончателно напусна лицето на Кьолер.

— Какво! — Той избухна в пристъп на кашлица. — Четвърт грам! Това е равно… почти на пет килотона!

„Килотон.“ Витория мразеше тази дума. С баща й никога не я използваха. Един килотон се равняваше на хиляда метрични тона тротил. Килотоновете бяха за оръжията. Полезен товар. Унищожителна мощ. С баща й говореха за електронни волтове и джаули — конструктивна енергия.

— Толкова антиматерия буквално може да ликвидира всичко в радиус от осемстотин метра! — възкликна Кьолер.

— Да, ако я анихилирате наведнъж, което няма да направи никой — отбеляза Витория.

— Освен някой, който не познава свойствата й. Ами ако вашата батерия се повреди! — Кьрлер вече се насочваше към асансьора.

— Тъкмо затова баща ми я пази в камерата за опасни материали при резервна електрическа система и засилени мерки за охрана.

Кьолер обнадеждено се обърна.

— Взели сте допълнителни мерки за охрана, така ли?

— Да. Също сканиране на ретината.

Той изрече само две думи.

— Долу. Бързо.

* * *

Товарният асансьор падаше като камък.

Още двадесет метра под земята.

Докато асансьорът се спускаше, Витория усещаше страха на двамата мъже. Обикновено безизразното лице на Кьолер беше напрегнато. „Знам, че образецът е огромен — помисли си тя, — но предпазните мерки, които взехме…“

Стигнаха дъното на шахтата.

Вратата се отвори и Витория ги поведе по слабо осветения коридор. В дъното му имаше грамадна стоманена врата. Камерата за опасни материали. Устройството за сканиране на ретината до вратата бе същото като в лабораторията. Тя внимателно доближи окото си към обектива.

Отдръпна се. Нещо не беше наред. Иначе безукорно чистият обектив бе изцапан… с нещо, което приличаше на… кръв? Смутена, Витория се обърна към двамата мъже, но погледът й срещна пребледнели като восък лица. Погледите им бяха вперени в пода.

Младата жена ги проследи.

— Не! — извика Лангдън и посегна да я хване. Ала закъсня.

Погледът на Витория попадна върху предмета на пода. Беше й абсолютно чужд и в същото време безкрайно познат.

Трябваше й само миг.

После се олюля от ужас. Захвърлена като боклук, от пода я гледаше очна ябълка. Навсякъде щеше да познае точно този оттенък на кафявото.