Дан Браун
Шестото клеймо (46)

Глава 45

— Няма да се получи — каза Витория, която крачеше нервно в папския кабинет и погледна шамбелана. — Даже да филтрират електронните смущения, специалистите от швейцарската гвардия трябва да са точно до контейнера, за да засекат сигналите му. Ако контейнерът изобщо е на достъпно място… а не е скрит зад други прегради. Ами ако е заровен в метална кутия някъде из Ватикана? А може да е в метален тръбопровод. Тогава няма как да го открият. Ами ако в швейцарската гвардия наистина са се внедрили илюминати? Не можем да сме сигурни, че претърсването ще е сериозно.

Шамбеланът изглеждаше изтощен.

— Какво предлагате, госпожице Ветра?

Витория се раздразни. „Не е ли очевидно?!“

— Предлагам веднага да вземете други предпазни мерки. Въпреки всичко можем да се надяваме, че търсенето на командира ще завърши с успех. Но я погледнете през прозореца. Виждате ли онези хора? Онези сгради оттатък площада? Онези журналистически коли? Туристите? Напълно е възможно да са в радиуса на взрива. Трябва да действате незабавно.

Карло Вентреска разсеяно кимна. Витория се ядоса още повече. Оливети беше убедил всички, че има предостатъчно време. Ала тя знаеше, че ако изтече информация за проблема във Ватикана, целият район за броени минути ще се напълни със зяпачи. Бе го видяла веднъж в сградата на швейцарския парламент. Бяха взети заложници, терористите имаха бомба, но пред парламента се бяха струпали стотици хора, за да присъстват на развръзката. Въпреки предупрежденията на полицията, че са в опасност, те се бяха опитвали да се приближат още повече. Нищо не привличаше човешкото любопитство така, както човешката трагедия.

— Синьоре, човекът, който е убил баща ми, е на свобода — настоя младата жена. — Копнея да напусна това място и да се хвърля по петите му. Само че аз стоя във вашия кабинет… защото имам отговорност към вас. Към вас и другите. Хора са изложени на опасност, синьоре. Чувате ли ме?

Шамбеланът не отговори.

Витория чуваше бясното туптене на сърцето си. „Защо швейцарската гвардия да не може да намери онзи илюминатски убиец? Той е ключът! Той знае къде е антиматерията… по дяволите, той знае къде са кардиналите! Ако хванем убиеца, всичко ще си дойде на мястото.“

Усещаше, че започва да губи самообладание — чуждо за нея състояние, което смътно си спомняше от детството си, от годините, прекарани в сиропиталището, чувство за пълно безсилие. „Не си безпомощна — каза си младата жена. — Никога не си безпомощна.“ Ала безполезно. Мислите й я смазваха. Витория беше учен и решаването на проблеми никога не я бе затруднявало. Но този проблем нямаше решение. „Какви данни ти трябват? Какво искаш?“ Тя си наложи да диша дълбоко, но за пръв път в живота й не се получи. Задушаваше се.

* * *

Лангдън имаше главоболие и се чувстваше така, сякаш се носи по периферията на рационалността. Наблюдаваше Витория и шамбелана, ала зрението му беше замъглено от ужасни образи: експлозии, прииждащи журналисти, жужащи камери, четирима жигосани мъже.

„Шайтан… Луцифер… Носителят на светлина… Сатана…“

Професорът пропъди дяволските видения от ума си. „Пресметлив тероризъм — като се мъчеше да се върне в действителността, си напомни той. — Грижливо подготвен хаос.“ Спомни си за един семинар в Радклиф, който бе посещавал, докато се беше занимавал с преторианската символика. Лекциите напълно бяха променили представите му за тероризма.

— Тероризмът има само една цел — бе казал преподавателят.

— Каква?

— Смъртта на невинни хора? — беше предположил един от студентите.

— Не, смъртта е само вторичен продукт на тероризма.

— Демонстрация на сила?

— Не. Няма по-слабо убеждение.

— Всяване на страх?

— Добре казано. Целта на тероризма е всяване на ужас и страх. Страхът подрива вярата в реда, отслабва врага отвътре… поражда безпокойство в масите. Запишете си го. Тероризмът не е проява на гняв. Тероризмът е политическо оръжие. Отнемете на едно правителство фасадата на непогрешимост и вие сте отнели вярата на народа.

„Загуба на вяра…“

Това ли било? Лангдън се зачуди как ще реагират християните по света на обезобразяването на кардиналите. Щом вярата на един ръкоположен свещеник не го защитаваше от злото на Сатаната, каква надежда имаше за останалите? Главата му се пръскаше… в нея кънтяха гласове.

„Вярата не те защитава. Медицината и въздушните възглавници… ето какво те защитава. Бог не те защитава. Защитава те разумът. Просвещението. Заложи вярата си за нещо с осезаеми резултати. Откога никой не е ходил по вода? Съвременните чудеса са научни… компютри, ваксини, космически станции… даже божественото чудо на сътворението. Материя от нищото… в лаборатория. На кого му трябва Бог? Не! Науката е Бог!“

В ума му отекна гласът на убиеца. „В полунощ… Математическа прогресия на смъртта… Sacrifici vergini nell’ altare di scienza…“

После гласовете изведнъж изчезнаха, като внезапно пръснала се тълпа.

Робърт Лангдън скочи на крака. Столът му полетя назад и се сгромоляса на мраморния под.

Витория и шамбеланът се сепнаха.

— Убягвало ми е… — смаяно промълви професорът. — Било е пред очите ми…

— Какво ти е убягвало? — попита Витория.

Лангдън се обърна към свещеника.

— Отче, от три години подавам молби до Ватикана за достъп до вашия архив. Досега седем пъти сте ми отказвали.

— Съжалявам, господин Лангдън, но моментът едва ли е подходящ да отправяте подобна жалба.

— Трябва веднага да ми дадете достъп до архива. Заради четиримата изчезнали кардинали. Може би ще успея да предвидя къде ще ги убият.

Витория се ококори, видимо озадачена.

На лицето на шакбелана се изписа тъжно изражение, сякаш е станал обект на жестока шега.

— И очаквате да ви повярвам, че тази информация може да се открие в нашия архив?

— Не ви обещавам, че ще я открия навреме, но ако ме допуснете…

— Господин Лангдън, след четири минути трябва да съм в Сикстинската капела. Архивът е в отсрещния край на Ватикана.

— Не се шегуваш, нали? — прекъсна го Витория, вперила поглед право в очите на Лангдън.

— Сега не е време за шеги.

— Отче — обърна се към свещеника младата жена. — Ако има възможност… ако изобщо има някаква възможност да открием къде ще станат убийствата, можем да устроим засада…

— Но как е възможно архивът да ни насочи по следите на убийците? — настоя шамбеланът.

— Обяснението ще отнеме повече време, отколкото имате — отвърна Лангдън. — Но ако съм прав, тази информация може да ни помогне да заловим хашишина.

На Карло Вентреска като че ли му се искаше да повярва, ала кой знае защо, не можеше.

— В този архив се съхраняват най-свещените християнски писмени паметници. Съкровища, които нямам право да видя самият аз.

— Известно ми е.

— Достъп до архива се дава само с писмено разрешение на архиваря и съвета на ватиканските библиотекари.

— Или с папски указ — прибави Лангдън. — Пише го във всички откази, които ми прати архиварят.

Шамбеланът кимна.

— Не искам да проявявам неучтивост, но ако не греша, папският указ идва от този кабинет — продължи професорът. — Доколкото знам, днес вие сте титулярят тук. Предвид обстоятелствата…

Карло Вентреска извади от расото си джобен часовник и го погледна.

— Господин Лангдън, буквално съм готов да дам живота си, за да спася Църквата.

Лангдън прочете в очите му, че казва самата истина.

— Наистина ли смятате, че този документ е тук? — попита шамбеланът. — И че може да ни помогне да открием тези четири черкви?

— Ако не бях убеден, нямаше толкова упорито да моля за достъп до архива. Италия е доста далечко, за да я посетиш на майтап само с една преподавателска заплата. Документът, който притежавате, е древен…

— Моля ви — прекъсна го свещеникът. — Простете ми, в момента не мога да мисля за повече подробности. Знаете ли къде се намира тайният архив?

Лангдън бе обзет от прилив на възбуда.

— Точно зад портата на света Ана.

— Впечатлен съм. Повечето учени смятат, че в него се влиза през тайната врата зад трона на свети Петър.

— Не. Това е Archivio di Congregazione della reverenda fabbrica di San Pietro^[1]. Широко разпространена заблуда.

— Всички посетители винаги се придружават от библиотекар. Днес библиотекарите ги няма. С други думи, вие искате абсолютен достъп. Даже нашите кардинали не влизат сами.

— Ще се отнасям към вашите съкровища с крайно уважение и внимание. Библиотекарите няма да открият нито следа от моето присъствие.

В този момент забиха камбаните на „Св. Петър“. Шамбеланът пак си погледна часовника.

— Трябва да тръгвам. — Той напрегнато замълча, после погледна професора. — Ще пратя швейцарски гвардеец да ви посрещне на входа на архива. Давам ви доверието си, господин Лангдън. Вървете.

Лангдън онемя от вълнение.

Младият свещеник сякаш притежаваше свръхестествено самообладание. Той се пресегна и с изненадваща сила стисна рамото на учения.

— Искам да откриете каквото търсите. При това бързо.