Дан Браун
Шестото клеймо (109)

Глава 108

В мига, за който успя да огледа обстановката, Лангдън разбра, че се намира на свещено място. Макар и стара и избеляла, украсата в продълговатата стая изобилстваше на познати символи. Пентаграмни плочки. Фрески на планети. Гълъби. Пирамиди.

„Храмът на просвещението.“ Беше стигнал.

Хашишинът бе точно пред него, очертан на фона на отворената балконска врата. Гърдите му бяха голи и той стоеше до Витория, която лежеше завързана, но жива. Робърт въздъхна от облекчение. За миг погледите им се срещнаха и помежду им потече море от емоции — признателност, отчаяние и съжаление.

— Ето че пак се срещаме — каза хашишинът, погледна лоста в ръката на Лангдън и се засмя. — И този път сте дошли за мен с това нещо, така ли?

— Развържи я.

Арабинът притисна ножа към гърлото на Витория.

— Ще я убия.

Лангдън не се съмняваше, че е способен на това. Насили се да отговори спокойно.

— Предполагам, че тя ще го предпочете… пред алтернативата.

Хашишинът с усмивка прие обидата.

— Прав сте. Тя има какво да предложи. Жалко.

Професорът пристъпи напред и насочи острия край към противника си. Раната на ръката го заболя.

— Пусни я.

Убиецът като че ли за миг се замисли. Въздъхна и отпусна рамене, сякаш се предаваше, ала в същия момент ръката му неочаквано се стрелна напред. Последва светкавично движение на тъмни мускули и изведнъж във въздуха право към гърдите на Лангдън полетя нож.

Робърт не знаеше дали инстинктът, или изтощението го накараха да подвие колене, но ножът профуча край ухото му и изтрака на пода зад него. Хашишинът изглеждаше невъзмутим. Усмихна се на Лангдън, който беше приклекнал и стискаше металния лост, отстъпи настрани от Витория и като дебнещ лъв започна да се приближава към Лангдън.

Професорът се изправи и отново вдигна лоста. Мокрите му дрехи внезапно сякаш още повече му натежаха. Полуголият хашишин се движеше гъвкаво — раната на крака му очевидно изобщо не го забавяше. Робърт усещаше, че този човек е свикнал да изпитва болка. За пръв път в живота му се прииска да държи адски голям пистолет.

Арабинът бавно го обикаляше, сякаш се забавляваше, винаги точно извън обсега на лоста. И постепенно се придвижваше към ножа си. Лангдън му препречи пътя.

Убиецът тръгна обратно към Витория. Лангдън пак го принуди да спре.

— Още не е късно — рече американецът. — Кажи ми къде е контейнерът. От Ватикана ще ти платят повече, отколкото илюминатите.

— Какъв сте наивник.

Лангдън замахна с лоста. Хашишинът отскочи. Робърт заобиколи една пейка и като държеше оръжието пред себе си, се опита да притисне противника си до стената на овалното помещение. „Тази проклета стая няма ъгли!“ Странно, арабинът като че ли нямаше желание да напада или да бяга. Просто играеше играта на Лангдън. И хладнокръвно чакаше.

„Какво чака?“ Убиецът продължаваше да обикаля и майсторски избираше позицията си. Като безкрайна партия шах. Лостът в ръката на Робърт натежаваше и той изведнъж разбра какво чака хашишинът. „Изтощава ме.“ А и тактиката на арабина очевидно действаше. Лангдън бе обзет от изтощение — само адреналинът вече не можеше да го държи на крака. Знаеше, че трябва да направи своя ход.

Хашишинът, изглежда, прочете мислите му и пак се премести, сякаш нарочното примамваше към масата в средата на помещението. Лангдън виждаше, че на масата има нещо, което проблясва на светлината на факлата. „Оръжие?“ Той не откъсваше очи от противника си и се приближаваше към масата. Когато арабинът открито хвърли поглед натам, професорът се опита да не се поддава на явната примамка. Ала инстинктът му го подведе. И сбърка.

Това изобщо не бе оръжие. Гледката за миг го вцепени.

На масата лежеще просто медно ковчеже, покрито с древна патина. Ковчежето имаше форма на петоъгълник. Капакът беше отворен. В петте подплатени отделения имаше пет клейма — железни инструменти с яки дървени дръжки, Лангдън не се съмняваше какви са надписите.

ИЛЮМИНАТИ, ЗЕМЯ, ВЪЗДУХ, ОГЪН, ВОДА.

Той рязко завъртя глава към хашишина. Убиецът чакаше, сякаш играта го ободряваше. Американецът се насили да се съсредоточи, отново срещна погледа на противника си и замахна с лоста. Ала ковчежето продължаваше да е пред очите му. Въпреки че самите клейма бяха хипнотизиращи — предмети, в чието съществуване не вярваше почти никой учен — Лангдън внезапно осъзна, че в сандъчето има още нещо. Докато арабинът отскачаше, Робърт си позволи да хвърли още един поглед към масата.

„Боже мой!“

Петте клейма бяха поставени в страничните отделения. Но в средата имаше още едно място, в момента празно, ала очевидно предвидено за друго клеймо… много по-голямо от останалите и с формата на квадрат.

Атаката беше неочаквана.

Хашишинът го връхлетя като ястреб. Лангдън, чието внимание арабинът майсторски бе отклонил, се опита да парира нападението, но лостът бе тежък и реакцията му беше прекалено бавна. Арабинът избегна замахването му. Докато Робърт се опитваше да отдръпне лоста, ръцете на хашишина се стрелнаха и го хванаха. Изглежда, наранената ръка вече не му пречеше. Двамата задърпаха желязото. Лангдън усещаше, че го изпуска, изгаряща болка пронизваше дланта му. След миг острият край на лоста вече бе обърнат срещу него. Ловецът се беше превърнал в жертва.

Сякаш бе попаднал на пътя на ураган. Хашишинът го обикаляше, усмихваше се и го притискаше към стената. Лангдън не можеше да се съсредоточи. Докато арабинът се приближаваше към него, той изруга лекомислието си. Нищо не разбираше. „Шесто илюминатско клеймо?“

— Не съм чел нишо за шесто илюминатско клеймо! — в яда си неволно изрече той.

— Струва ми се, че сте чели. — Убиецът се подсмихваше и го принуждаваше да отстъпва заднишком покрай овалната стена.

Робърт се обърка. Определено не беше. Имаше пет илюминатски клейма. Той се заозърта в търсене на някакво оръжие.

— Съвършена хармония на древните елементи — каза хашишинът. — Последното клеймо е най-блестящото. Боя се обаче, че никога няма да го видите.

Професорът предчувстваше, че след малко и без това повече няма да вижда нищо. Продължаваше да отстъпва.

— А ти виждал ли си последното клеймо? — опита се да спечели време Робърт.

— Някой ден сигурно ще ми окажат тази чест. Когато докажа, че съм достоен. — Арабинът замахна с лоста, сякаш играта му доставяше удоволствие.

Лангдън имаше чувството, че хашишинът го насочва към някакво конкретно място. „Накъде?“ Не можеше да си позволи да погледне зад себе си.

— Клеймото? — попита той. — Къде е?

— Не е тук. Очевидно го пази Янус.

— Кой е Янус?

— Водачът на илюминатите. Скоро ще бъде тук.

— Водачът на илюминатите пристига тук!?

— За да извърши последното жигосване.

Лангдън уплашено погледна към Витория. Тя изглеждаше странно спокойна, затворила очи за външния свят, гърдите й се надигаха бавно… дълбоко. Дали щеше да е последната жертва? Или пък той?

— Каква самоувереност! — вперил очи в неговите, презрително изсумтя хашишинът. — Вие двамата не сте нищо. Ще умрете, разбира се, в това няма съмнение. Но последната жертва, за която говоря, наистина е опасен враг.

Лангдън се опита да вникне в думите му. Опасен враг ли? Най-важните кардинали бяха мъртви. Папата бе мъртъв. Илюминатите бяха очистили всички. Намери отговора във вакуума на очите на убиеца.

„Шамбеланът.“

Карло Вентреска беше човекът, превърнал се във факел на надеждата за целия свят. Тази нощ шамбеланът бе постигнал повече за заклеймяването на илюминатите, отколкото специалистите по теорията за заговорите за десетки години. И очевидно щеше да си плати за това: Той беше последната цел на илюминатите.

— Никога няма да се доберете до него — предизвика противника си Лангдън.

— Не аз — отвърна хашишинът и го принуди да отстъпи още назад покрай стената. — Тази чест е запазена за самия Янус.

— Водачът на илюминатите лично възнамерява да жигоса шамбелана, така ли?

— Властта си има своите привилегии.

— Но в момента никой не може да влезе във Ватикана!

Арабинът се усмихна самодоволно.

— Освен ако няма среща.

Робърт се смути. Единственият, когото очакваха във Ватикана, бе човекът, когото австралийският репортер беше нарекъл „самарянин от последния час“ — човекът, който според Роше имал сведения…

Лангдън се смая. „Боже мой!“

Хашишинът се засмя. Очевидно се наслаждаваше на ужасяващото откритие на противника си.

— И аз се чудех как ще успее да влезе Янус. После в буса чух по радиото репортаж за самарянина от последния час. — Той се усмихна. — Ватиканът ще го посрещне с разтворени обятия.

Професорът за малко да се препъне. „Янус е самарянинът! — Невъобразима измама. Водачът на илюминатите щеше да получи царски ескорт направо до стаята на шамбелана. — Но как е успял да излъже Роше? Или е замесен и капитанът?“ Побиха го тръпки. Откакто едва не се беше задушил в тайния архив, не вярваше много на Роше.

Хашишинът неочаквано замахна с лоста.

Лангдън отскочи назад.

— Янус никога няма да излезе навън жив! — избухна той.

Убиецът сви рамене.

— Някои каузи си заслужават да умреш за тях.

Робърт усети, че хашишинът говори сериозно. Значи Янус идваше във Ватикана със самоубийствена мисия? Въпрос на чест? За миг си представи целия ужасяващ цикъл. Илюминатският заговор бе описал пълен кръг. Свещеникът, когото илюминатите неволно бяха издигнали на власт, като бяха убили папата, се беше оказал достоен противник. И сега водачът им щеше да го унищожи.

Изведнъж Лангдън усети, че стената зад гърба му изчезва. Лъхна го студен въздух и той политна назад в нощта. „Балконът!“ Сега разбираше какво е намислил убиецът.

Знаеше, че зад него има пропаст — намираше се на тридесетина метра над двора. Без да губи време, хашишинът се хвърли в атака. Върхът на лоста се насочи към корема на Лангдън. Професорът отскочи назад и острието одраска само ризата му. Втори удар. Робърт опря гръб в парапета. Сигурен, че следващото замахване ще го убие, той се опита да направи абсурдното. Извъртя се настрани и хвана лоста. Пареща болка прониза дланта му, ала той не пусна желязото.

Хашишинът изглеждаше невъзмутим. За миг двамата напрегнаха сили един срещу друг, лице в лице. Зловонният дъх на арабина изпълваше ноздрите на Лангдън. Лостът започваше да му се изплъзва. Противникът му беше прекалено силен. В отчаянието си и с риск да изгуби равновесие, американецът се опита да го ритне по ранения крак. Но хащишинът бе професионалист и не му позволи.

Лангдън беше изиграл последния си коз. Знаеше, че е изгубил играта.

Ръцете на убиеца се стрелнаха напред и го блъснаха към парапета. Хашишинът вдигна лоста и го опря напречно в гърдите му. Робърт изви гръб над празното пространство.

— Сбогом — изсъска арабинът.

И силно натисна. Лангдън изгуби равновесие и краката му се отделиха от пода. Успя да се вкопчи в перилата с ръце и със сгъвките на краката си. Лявата му ръка се изплъзна, но дясната успя да се задържи и той увисна с главата надолу.

Хашишинът се надвеси над него и вдигна лоста. И изведнъж Лангдън видя нещо невероятно. Навярно беше заради близостта на смъртта или просто от сляп страх — ала видя, че убиецът се обгръща със сияние… като приближаващо се огнено кълбо.

Арабинът изпусна лоста и изрева от болка.

Желязото изтрака край Робърт и изчезна в нощта. Хашишинът се обърна и Лангдън видя, че гърбът му се покрива с мехури. Американецът успя да се надигне и видя Витория, която се взираше с пламнали очи в убиеца.

Младата жена размахваше факлата. Лангдън нямаше представа как се е освободила, а и в момента това не беше важно. Той побърза да се прехвърли през парапета и стъпи на балкона.

Борбата не продължи много. Хашишинът бе страшен противник. С разярен вик той се хвърли към Витория. Тя се опита да отскочи, ала мъжът успя да хване факлата и понечи да я изтръгне от ръката й. Без да губи време, Лангдън заби юмрук в обгорения гръб на арабина.

Крясъкът сякаш отекна чак до Ватикана.

Извил гърба си от болка, хашишинът за миг се вцепени и пусна факлата. Витория рязко я тласна в лицето му. Разнесе се съскане на горяща плът и лявото му око зацвъртя. Арабинът отново извика и вдигна ръце към лицето си.

— Око за око — промълви Витория и замахна с факлата като с бухалка. Ударът накара хашишина да се олюлее назад към парапета. Лангдън и Витория едновременно скочиха напред и с всички сили го блъснаха. Убиецът се преметна през перилата и изчезва в нощта. Нямаше вик. Само изхрущяване на гръбнак, когато хашишинът падна с разперени ръце и крака върху купчина гюлета.

Лангдън се обърна и озадачено погледна Витория. На гърдите и раменете й висяха разхлабени въжета. Очите й горяха като самия ад.

— Худини е бил йога.