Дан Браун
Шестото клеймо (57)

Глава 56

Четирите необозначени автомобила алфа ромео 155 „Туинспарк“ фучаха по Виа деи Коронари като изтребители по самолетна писта. В тях пътуваха дванадесетима цивилни швейцарски гвардейци, въоръжени с полуавтоматични пистолети „Черчи-Пардини“, флакони с нервнопаралитичен газ и пушки със стоппатрони. Тримата снайперисти носеха пушки с лазерни мерници.

Седящият на предната дясна седалка във водещия автомобил Оливети се обърна към Лангдън и Витория. Очите му пламтяха от гняв.

— Нали ме уверихте, че ще ми дадете убедително обяснение?

Теснотата на задната седалка караше професора да изпитва клаустрофобия.

— Разбирам вашето…

— Не, не разбирате! — Оливети не повишаваше глас, ала напрежението му се утрои. — Току-що наредих на дванайсет от най-добрите си хора да напуснат Ватикана в навечерието на конклава. И го направих, за да завардя Пантеона въз основа на уверенията на някакъв си непознат американец, който бил разтълкувал четиривековно стихотворение. И освен това поверих търсенето на тази ваша антиматерия в ръцете на помощниците си.

Лангдън устоя на желанието да извади пета страница от джоба си и да я размаха пред лицето на Оливети.

— Знам само, че сведенията, които открихме, се отнасят за гробницата на Рафаело, а гробницата на Рафаело е в Пантеона.

Гвардеецът зад волана кимна.

— Той е прав, господин командир. С жена ми…

— Гледай си пътя — прекъсна го Оливети и се обърна към Лангдън. — Как е възможно на такова оживено място да бъде извършено убийство и убиецът да избяга незабелязан?

— Нямам представа — призна професорът. — Обаче илюминатите явно са изключително находчиви. Проникнали са и в ЦЕРН, и във Ватикана. Успяхме да разберем къде ще стане първото убийство съвсем случайно. Пантеонът е единственият ви шанс да заловите този човек.

— Пак си противоречите — рече командирът. — Защо да е единственият ни шанс? Нали казахте, че имало някакъв път. Поредица от знаци. Ако сте прав за Пантеона, ще можем да проследим пътя до другите знаци. Ще имаме четири възможности да го пипнем.

— И аз си мислех така — отвърна Лангдън. — И наистина щяхме да имаме такъв шанс… само че преди век.

Откритието, че Пантеонът е първият олтар на науката, му бе донесло смесени чувства. Историята често си правеше жестоки шеги с онези, които я изучаваха. Едва ли можеха да се надяват, че след всички тези години Пътят на просвещението е останал непокътнат и статуите са по местата си, ала Лангдън си бе мечтал да го последва чак до края и да стигне до свещеното илюминатско скривалище. Уви, знаеше, че това няма да се осъществи.

— В началото на деветнайсети век Ватиканът наредил всички статуи от Пантеона да бъдат унищожени.

— Защо? — смая се Витория.

— Защото изобразявали езическите олимпийски богове. За съжаление, това значи, че първият знак е изчезнал… а заедно с него и…

— …всяка надежда да открием Пътя на просвещението и другите знаци — довърши тя.

Лангдън поклати глава.

— Имаме само един шанс. Пантеонът. Оттам нататък следата се губи.

Оливети се вторачи в тях, после се обърна напред и нареди на шофьора:

— Спри!

Гвардеецът отби до тротоара и удари спирачки. Другите три коли спряха зад тях.

— Какво правите?! — попита Витория.

— Върша си работата — ледено отвърна Оливети и отново се обърна към задната седалка. — Господин Лангдън, когато ми казахте, че ще ми обясните ситуацията по пътя, реших, че отиваме в Пантеона с ясна представа защо сме там. Само че не е така. Тъй като поради присъствието си тук не съм в състояние да изпълнявам основните си задължения, а тази ваша теория за девствените жертви и древните стихове не ми се струва особено логична, не мога да продължа. Прекратявам операцията. — Той извади радиостанцията си и я включи.

Витория се пресегна и го хвана за ръката.

— Недейте!

Оливети рязко отдръпна радиостанцията от устата си и я прониза с изпепеляващ поглед.

— Ходили ли сте в Пантеона, госпожице Ветра?

— Не, но…

— Ще ви го опиша. Той се състои от едно кръгло помещение, построено от камък. Има само един вход и един извънредно тесен отвор. Няма прозорци. Входът постоянно е заварден най-малко от четирима италиански полицаи, които охраняват храма от маниаци, антихристиянски терористи и джебчии.

— Какво искате да кажете? — студено попита тя.

— Какво искам да кажа ли? — Оливети с всичка сила стисна с пръсти облегалката. — Искам да кажа, че вашето предположение е абсолютно невъзможно! Кажете ми поне един правдоподобен начин някой да убие кардинал в Пантеона! Как изобщо ще промъкне заложника покрай охраната? Как ще го убие и ще избяга? — Командирът се надвеси над седалката. Професорът усети миришещия му на кафе дъх. — Как, господин Лангдън? Кажете ми поне един начин!

Тясната кола сякаш се свиваше около Лангдън. „Нямам представа! Аз не съм убиец! Не знам как ще го направи! Знам само…“

— Само един начин ли? — невъзмутимо попита Витория. — Какво ще кажете за това? Убиецът прелита с хеликоптер и хвърля крещящия жигосан кардинал през отвора на покрива. Кардиналът пада на мраморния под и умира.

Всички я зяпнаха. Професорът не знаеше какво да мисли. „Имаш развинтена фантазия, момиче, но си съобразителна.“

Оливети се намръщи.

— Възможно е, признавам… но едва ли…

— Или пък убиецът дава опиат на кардинала и го вкарва в Пантеона с инвалидна количка като възрастен турист — продължи Витория. — После тихомълком му прерязва гърлото и изчезва.

Това като че ли поосвести командира.

„Не е зле!“ — помисли си Лангдън.

— А може и… — отново започна тя.

— Разбрах — прекъсна я Оливети. — Достатъчно. — Той дълбоко си пое дъх и въздъхна. Някой рязко почука по прозореца и всички се стреснаха. Беше един от гвардейците в другите коли. Командирът смъкна стъклото.

— Всичко наред ли е, господин командир? — Швейцарецът носеше цивилно облекло. Той дръпна нагоре ръкава на дънковата си риза и отдолу се показа черен военен часовник. — Осем без двайсет е. Ще ни трябва време да заемем позиции.

Оливети разсеяно кимна, ала известно време продължи да мълчи, като прокарваше показалец по таблото и оставяше следи в праха. Командирът наблюдаваше Лангдън в страничното огледало и професорът усети, че началникът на швейцарската гвардия го преценява. Накрая Оливети отново се обърна към гвардееца. В гласа му се долавяха неохотни нотки.

— Ще се разпръснем и ще се приближим поотделно. Колите ще се разделят до Пиаца дела Ротонда, Виа дели Орфани, Пиаца Сант’ Игнасио и Сант’ Еустакио. На разстояние най-малко две преки. Щом паркирате, снаряжете се и чакайте моята заповед. Три минути.

— Слушам. — Гвардеецът се върна в колата си.

Лангдън одобрително кимна на Витория. В отговор тя му се усмихна и за миг професорът усети неочаквано привличане… неустоим магнетизъм помежду им.

Командирът се обърна на седалката си и срещна погледа му.

— Дано не се окаже на вятъра, господин Лангдън.

Американецът неловко се усмихна. „Няма такава възможност.“