Метаданни
Данни
- Серия
- Робърт Лангдън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angels and Demons, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 327 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Корекция
- Mandor (2007)
Източник: http://izvorite.com
Издание:
ШЕСТОТО КЛЕЙМО. АНГЕЛИ И ДЕМОНИ. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра, №142. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [Angels and Demons / Dan BROWN].Формат: 20 см. Страници: 528.
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от Радослав Иванов)
Статия
По-долу е показана статията за Шестото клеймо от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Шестото клеймо | |
Angels & Demons | |
Автор | Дан Браун |
---|---|
Първо издание | 2000 г. САЩ |
Издателство | Бард |
Оригинален език | английски |
Жанр | мистерия новела |
Вид | роман |
Предходна | Цифрова крепост |
Следваща | Метеоритът |
ISBN | ISBN 9545854227 |
Шестото клеймо (в оригинал: „Angels and Demons“ – в буквален превод: ангели и демони) е книга от американския писател Дан Браун. В книгата се разказва за древно братство, съставено от видни учени, обединили се срещу догматичните норми на Църквата – (Илюминатите), което „възкръсва“ след близо 400 години. Целта на братството е да разруши град Ватикана с помощта на антиматерия (позоваването на познания от областта на физиката са повече от съмнителни). Действието се развива в люлката на католическата църква – Ватикана.
В книгата за пръв път се появява героят на Дан Браун, Робърт Лангдън. Шестото клеймо се смята за първия роман, в който са включени амбиграми.
През 2009 по книгата излиза филм – „Ангели и демони“.
Главни герои
Робърт Лангдън – професор по религиозна символика в Харвардския университет. Публикувал научен труд за илюминатите.
Витория Ветра – млада биоложка и физичка, чийто баща е жестоко убит от тайна организация, наричаща себе си Илюминати. Осиновена е от Леонардо Ветра.
Максимилиан Кьолер – директор на научния център ЦЕРН.
Леонардо Ветра – физик и свещеник. Той заедно с дъщеря си Витория открива свръхмощното вещество антиматерия. Първата жертва на заговора на Илюминатите срещу религията и Ватикана.
Командир Оливети – главен началник на швейцарската гвардия, охраняваща Ватикана.
Капитан Роше – командир от швейцарксата гвардия. В подчинение на Оливети.
Карло Вентреска – шамбелан (пръв помощник на папата) във Ватикана. След смъртта на светия отец Вентреска става заместник на папата до избирането на нов такъв. Отговаря за церемониите около конклава.
Кардинал Мортати – избран да ръководи Конклава (процеса на избирането на нов Папа).
Хашишинът – убиец, наследник на древно братство, в подчинение на илюминатите.
Янус – тайнственият господар на Хашишинът.
Лейтенант Шартран
Глава 133
— Папата имаше дете.
Шамбеланът произнесе думите решително. Три думи с поразително съдържание. Всички присъстващи в Сикстинската капела сякаш едновременно се олюляха. Обвинителните погледи на кардиналите се преобразиха в ужасени изражения, като че ли всички в черквата се молеха свещеникът да греши.
„Папата имаше дете.“
Лангдън също се смая. Ръката на Витория потръпна в неговата. Мислите на Робърт, вече вцепенени от множеството въпроси без отговори, се мъчеха да открият притегателен център.
Думите на шамбелана сякаш увиснаха във въздуха над тях. Дори в безумните му очи Лангдън виждаше искрено убеждение. Робърт искаше да се освободи, да си каже, че се е изгубил в някакъв страшен кошмар, да се събуди в логичен свят.
— Това е лъжа! — извика един от кардиналите.
— Не вярвам! — възрази друг. — Негово светейшество беше най-благочестивият човек на света!
После се обади Мортати. Измъченият му глас едва се чуваше.
— Приятели, шамбеланът казва истината. — Всички кардинали в капелата рязко обърнаха към него, като че ли Мортати бе извикал нещо мръсно. — Папата наистина имаше дете.
Кардиналите пребледняха от ужас.
Шамбеланът се смая.
— Вие сте знаели? Откъде?
Мортати въздъхна.
— Когато Негово светейшество беше избран… аз бях адвокатът на дявола.
Разнесе се всеобщо ахване.
Лангдън разбра. Това означаваше, че думите на Карло Вентреска най-вероятно са истина. Прочутият „адвокат на дявола“ се занимаваше със скандалните сведения във Ватикана. Скелетите в килера на папата бяха опасни и преди изборите се провеждаше тайно разследване. „Адвокатът на дявола“ бе кардинал, който трябваше да потърси основания кандидатите да не бъдат избрани. Той предварително се назначаваше от папата в подготовка за собствената му смърт. Адвокатът на дявола никога не биваше да разкрива своята самоличност. Никога.
— Аз бях адвокатът на дявола — повтори Мортати. — Ето как научих.
Кардиналите зяпнаха. Очевидно тази нощ всички правила излитаха през прозореца.
Сърцето на шамбелана се изпълни с ярост.
— И не сте… казали на никого?!
— Отидох при Негово светейшество — отвърна Мортати. — И той ми се изповяда. Разказа ми цялата история и само ме помоли да оставя сърцето си да насочи решението ми дали да разкрия тайната му.
— И сърцето ви подсказа да скриете информацията, така ли?
— Той беше абсолютен фаворит. Хората го обичаха. Скандалът дълбоко щеше да навреди на Църквата.
— Но той е имал дете! Нарушил е светия обет за безбрачие! — Шамбеланът вече крещеше. Чуваше майчиния си глас. „Обещанието пред Господ е най-важното обещание. Никога не нарушавай обещание, дадено пред Господ.“ — Папата е нарушил обета си!
Мортати изглеждаше смазан от мъка.
— Карло, неговата любима… е била непорочна. Той не е нарушил обета си. Не ти ли го обясни?
— Какво да ми обясни? — Шамбеланът си спомни как бе избягал от кабинета, докато папата го беше викал. „Нека ти обясня!“
Бавно и тъжно Мортати започна да разказва историята. Преди много години, като млад свещеник, папата се влюбил в млада монахиня. И двамата били положили обет за безбрачие и нито за миг дори не помислили да го нарушат. Ала се обичали все по-силно и макар че успели да устоят на съблазните на плътта, копнеели за нещо, което изобщо не очаквали — да участват в най-голямото Божие чудо на сътворението. Дете. Тяхно дете. Особено при нея копнежът станал непреодолим. Ала Бог стоял на първо място. След година, когато желанието станало почти непоносимо, тя дошла при него силно развълнувана. Току-що прочела статия за ново чудо на науката — процес, при който двама души, без да имат сексуални връзки, могат да имат дете. Усещала, че това е знак Божи. Свещеникът видял щастието в очите й и се съгласил. След година тя родила дете с помощта на чудото на изкуственото осеменяване…
— Това не може… да е вярно — изпаднал в паника, запелтечи шамбеланът. Надяваше се, че морфинът въздейства върху сетивата му. Със сигурност му се причуваше.
В очите на Мортати блестяха сълзи.
— Карло, ето защо Негово светейшество винаги е обичал науката. Той смяташе, че е неин длъжник. Науката му беше позволила да преживее радостта на бащинството, без да наруши обета за безбрачие. Негово светейшество ми каза, че съжалява само за едно — че положението му в Църквата не му позволило да е с жената, която обичал и която отгледала неговото дете.
Карло Вентреска усещаше, че лудостта отново се завръща. Искаше му се да раздере плътта си. „Откъде можех да зная?“
— Папата не е съгрешил, Карло. Той беше непорочен.
— Но… — Шамбеланът прерови измъчения си ум за някакъв аргумент. — Помислете за опасността… от делата му. — Гласът му беше слаб. — Ами ако се бе появила оная негова курва? Или, Боже опази, детето му? Представете си позора, който щеше да изтърпи Църквата.
Гласът на Мортати трепереше.
— Детето вече се е появило.
Всички се вцепениха.
— Карло… — промълви Мортати. — Детето на Негово светейшество… си ти.
В този момент шамбеланът усети, че огънят на вярата в сърцето му угасва. Той стоеше разтреперан на олтара под Страшния съд на Микеланджело. Знаеше, че току-що е зърнал самия ад. Свещеникът отвори уста да проговори, ала устните му само беззвучно помръдваха.
— Нима не разбираш? — задавено попита старият кардинал. — Затова Негово светейшество е дошъл при теб в болницата в Палермо. Затова те е взел и те е отгледал. Монахинята, в която се влюбил, се казвала Мария… твоята майка. Тя напуснала манастира, за да те отгледа, но не нарушила строгия си обет пред Господ. Когато чул, че е загинала при експлозия и че ти, неговият син, чудодейно си оцелял… папата се заклел пред Бог, че никога няма да те остави сам. И двамата ти родители са били непорочни, Карло. Изпълнили са обетите си пред Господ. И все пак намерили начин да те създадат. Ти си тяхното чудотворно дете.
Шамбеланът запуши уши, за да не слуша повече. А после неговият свят внезапно се изплъзна изпод краката му. Той се свлече на колене и нададе мъчителен вой.
* * *
Секунди. Минути. Часове.
Времето сякаш изгуби всякакво значение между четирите стени на капалата. Витория усещаше, че бавно се освобождава от вцепенението, което беше обзело всички. Тя пусна ръката на Лангдън и мина между групата кардинали. Вратата на черквата й се струваше на километри и все едно се движеше под вода.
Докато си проправяше път между черните одежди, движението й откъсна и други от транса им. Едни кардинали започнаха да се молят. Други заплакаха. Трети я проследиха с поглед. Почти бе стигнала края на тълпата, когато някой я хвана за ръката. Жестът беше деликатен, но решителен. Тя се обърна и видя съсухрен кардинал.
Очите й се замъглиха от страх.
— Не — прошепна мъжът. — Не бива.
Витория го зяпна смаяно.
До нея се приближи друг кардинал.
— Трябва да мислим преди да действаме.
И трети.
— Мъката, която може да предизвика това…
Заобиколиха я отвсякъде. Тя ги гледаше удивено.
— Но тези събития днес, тази нощ… светът трябва да научи истината.
— Сърцето ми е съгласно, но това е път, от който няма връщане — отвърна съсухреният кардинал, като все още я държеше за ръката. — Трябва да мислим за разбитите надежди. За цинизма. Ще могат ли хората изобщо да си вярват?
Изведнъж пътя й преградиха още кардинали. Пред нея се образува стена от черни роби.
— Чуйте хората на площада — каза някой. — Какво ще направи това със сърцата им? Трябва да проявим благоразумие.
— Имаме време, за да помислим и да се помолим — рече трети. — Трябва да действаме предвидливо. Отраженията…
— Той уби баща ми! — заяви Витория. — Убил е и своя баща!
— Сигурен съм, че ще плати за греховете си — тъжно отвърна кардиналът, който я държеше за ръката.
И Витория беше сигурна, защото възнамеряваше да се погрижи за това. Опита се отново да продължи към вратата, но кардиналите се скупчиха още по-плътно. На лицата им се изписваше страх.
— Какво ще правите? — възкликна тя. — Ще ме убиете ли?
Старците пребледняха и Витория мигновено съжали за думите си. Виждаше, че тези хора са добри души. Тази нощ се бяха нагледали на насилие. Не искаха да я заплашват. Просто бяха в капан. Бяха уплашени. Опитваха се да се окопитят.
— Искам… да постъпим както трябва — каза съсухреният кардинал.
— Тогава я пуснете — изкънтя зад тях дълбок глас. Думите бяха спокойни, ала категорични. Робърт Лангдън се приближи до нея и тя усети, че стиска ръката й. — С госпожица Ветра си тръгваме. Незабавно.
Кардиналите нерешително, колебливо започнаха да се отдръпват от пътя им.
— Чакайте! — Беше Мортати. Той се приближаваше към тях по централната пътека, оставил сломения шамбелан сам на олтара. Изглеждаше още по-стар и изтощен. Движенията му изразяваха срам. Той спря и постави едната си ръка на рамото на Лангдън, а другата — на Витория. Тя усети искреност в докосването му. Очите му бяха просълзени.
— Разбира се, че сте свободни да си вървите — каза Мортати. — Разбира се. — Той замълча, мъката му бе почти осезаема. — Моля ви само за едно… — Старецът дълго се взира в пода, после вдигна поглед към Витория и Лангдън. — Нека аз да го сторя. Още сега ще изляза на площада и ще намеря начин. Ще им обясня. Не знам как… но ще намеря начин. Изповедта на Църквата трябва да идва отвътре. Сами трябва да разкрием провалите си.
Той тъжно се обърна към олтара.
— Карло, ти доведе Църквата до катастрофа. — Кардиналът млъкна. На олтара нямаше никого.
По страничната пътека се разнесе шумолене и вратата се затвори.
Шамбеланът беше изчезнал.